Нено Терзийски е една от големите фигури, завършили Спортното училище в Русе. Роденият през 1964 година щангист е три пъти световен и четири пъти европейски шампион за мъже. Заради щедрия си талант и пословичното си трудолюбие той бе един от любимците на незабравимия треньор Иван Абаджиев. В последните години Нено поизчезна от медийните радари. „Утро“ обаче го откри със съдействието на Златан Ванев и той бе любезен да говори за читателите на нашия вестник.
- Здравейте, г-н Терзийски, поздрави от Русе! Как сте, къде ви намираме?
- Поздрави и от мен! Справям се някак си. Сега съм в софийския си магазин в очакване на стока.
- С какво търгувате?
- С цигари, алкохол, захарни изделия. Човек трябва да оцелява някак. Сега работя сам, тъй като съпругата ми откри фирма за почистване на домове и офиси..
- Как едно момче от далечното село Чирен се озова чак в Русе?
- Всичко почна с обява в един вестник. Баща ми прочете, че Спортното училище набира деца. Бях в пети клас. Татко се обърна към мене и ме погледна: „Нено, тази работа е само за тебе!“ И така тръгнахме към Русе. В Спортното започнах при треньора Ангел Стоянов, а в класа ни имаше общо петима щангисти. Един от тях бе Веско Гълъбаров, който бе много силен тежкоатлет. Добър наш приятел бе и Иван Ангелов, който, лека му пръст, вече не е между нас. Като цяло тогава
в русенското спортно училище зрееше невероятно силно поколение
То даде звезди от световен мащаб. Вальо Йорданов беше по-голям от нас, но се засякохме с него. Невероятна личност! Нататък ще изброя Христо Марков, Любо Ганев, Рахмат Сукра, с когото бяхме много близки, волейболистки, баскетболистки, лекоатлети. Днес България може само да мечтае да такива спортисти.
- Знаете ли, като бяхме ученици, минавахме през „Ялта“ и хвърляхме един поглед през прозорчето към залата за щанги. Помня, че между тренировките лягахте по очи на едно кече, вадехте тетрадките и почвахте да пишете домашните.
- /Смее се/. Така беше. Едното трябваше да върви с другото. Та след като тренирах известно време при Ангел Стоянов, той замина на Мексико. Следващите ми наставници бяха Кънчо Маринов и Христо Мирков. Като състезател в Спортното училище на Русе вече бях републикански шампион, а след дипломирането си преминах в ЦСКА. Трудно е да каже, че бях точно в този клуб, защото националите работехме изключително по лагери.
- Кое беше най-трудно в тежък спорт като щангите?
- Нищо не е лесно. Къртовски труд!
Всичко беше трудно, особено свалянето на килограми преди първенства
Моето състезателно тегло беше 52 и 56 килограма. За човек с такова тегло е двойно по-мъчително.
- Знае се, че бяхте добри приятели с Наим Сюлейманоглу.
- Бяхме повече от приятели. С него деляхме една стая по лагерите в продължение на години. Той беше скромно дете, селско момче като мен, може би затова се разбирахме чудесно.
- Засякохте ли се официално като съперници на подиума?
- Това е много любопитна и поучителна история. През 1982 година заминахме като участници на световно първенство за юноши в Бразилия. Пуснаха ни в една категория. Като класа бяхме равностойни. Моите опити вървяха по вода. Наим обаче направи втори несполучлив в едно от движенията. Аз бях покорил въпросната тежест и вървях с гърди напред. Казах си: „Няма да излизам трети път, титлата ми е вързана в кърпа!“ И не излязох. Наим обаче се качи на подиума и пред очите ми се справи с щангата. Той стана шампион, а аз завърших втори. Това бе единственото ни съперничество. Той отиде в по-горна категория, аз останах в моята. А
историята наистина е знакова - тя ме научи, че човек не бива да подценява нито една ситуация
- Как се работеше с Папата на щангите - Иван Абаджиев?
- И трудно, и лесно. Папата си е Папа. Той вечно ще остане като номер 1 в нашия спорт. Абаджиев беше много строг човек, ама много строг. Ние на практика нямахме свободно време - тренировки, тренировки, тренировки! Като човек и специалист той ни даде много. Имахме късмета, че пътищата ни с него се преплетоха в точното време и на правилното място. След време, когато вече бях треньор в ЦСКА, бях и негов помощник в националния отбор.
- После бяхте старши наставник на националите.
- До 2007 година, когато се отказах.
- Защо?
- Случиха се ред събития. Андон Николов беше свален от президентския пост във федерацията и си казах: „Стига! Дотук!“ И отворих магазинчето.
- Следите ли какво става в щангите и българския спорт въобще?
- Разбира се. Нашият спорт никога няма да бъде на нивото от нашето време, ако държавата не помага сериозно и с визия. Да се хвърлят едни пари по федерациите и да се отчете грижа за спорта, не е решение. Без политика и умни хора няма да се получи. Ние тренирахме при прекрасни за онези години условия. Всичко беше подсигурено. За съжаление невероятната организационна пирамида беше разгромена.
Днес от нашия опит се ползват други държави и вървят напред
А ние даваме все назад и назад.
- Разкажете за семейството си. Наследниците потеглиха ли към спорта?
- Имам две дъщери - Алиса и Мелинда. По-малката - Мелинда, се занимаваше с акробатика и спортна гимнастика, но се отказа. И двете учат усилено, подготвят се за живота.
- Ще ви видим ли скоро в Русе?
- Аз идвам почти всяка година за турнира, организиран от д-р Кирил Панайотов. Не знам сега дали ще има такова състезание, но ако обстановката в страната се нормализира, ще се отзова както винаги.
- Ще ви чакаме. Желаем ви успех.
- Благодаря! Поздрави на всички приятели в Русе!