Здравей, Петя! Пиша, защото знам, че много колеги в страната имат проблем като моя. Работата ми е такава, че по нея не може да се работи онлайн. Накараха ни да излезем в платен отпуск. Какво от това, че сме в отпуск, след като ни е ограничена свободата и не можем да отидем никъде? Работата на мъжа ми си е все на компютър. За него като че ли е все едно какво се случва! Ние с колегите ми да не би да сме виновни, че професията ни е такава, че на компютър можем само да пишем планове и отчети, но не и да си вършим същинската работа? Можем ли сега да отидем някъде на почивка, като нямаме право да пътуваме? И да имахме право, когато децата ни са ученици и в този период учат онлайн - каква почивка?! Почивните бази и хотелите също не могат да приемат клиенти, няма къде да отидем. И да можехме да пътуваме и да отседнем поне на квартира на морето, то е още студено. За лятото ми остават съвсем малко почивни дни, ако изобщо ситуацията се оправи дотогава. Това е особена неприятност. Все едно се появи от нищото! Петя, може ти и хората, които прочетат писмото ми, да си помислите, че съм някаква глезла. Уверявам ви всички - не съм! Винаги съм била много отговорен човек, който проявява разбиране, но в момента не знам защо толкова ми свиди за това изгубено време. Сигурно щях по-твърдо да изтърпя положението, ако бях напълно сигурна, че тази мярка е единствено най-правилна за здравето и живота ни. В предна публикация във вестник „Утро“ ти написа, че е важно какъв пример даваме на децата. Съгласна съм по принцип, но как да им говорим неща, в които не сме убедени? Някакси ми се струва, че в момента не съм добър пример!... Веси, 32 г.
Здравей, Веси! Често хората не споделят какво мислят, ако им се струва, че то няма да бъде одобрено. Допускам, че на всеки се е случвало това в някоя по-трудна ситуация в общуването, особено когато е по-млад. Също често се случва хората да прикриват чувствата си.
Ти споделяш искрено мисли и чувства, които в момента те потискат. По-скоро ни правиш съпричастни на това, което мислиш, но ние бихме могли да разпознаем и чувствата ти. Това може да е малка помощ чрез тях отново да се свържеш милостиво със себе си. Защото,
ако сами не разпознаем чувствата си
когато ни е зле, ние се объркваме и самоизтезаваме чрез засилена критичност към другите или към неясен враг, за който се оглеждаме откъде ни дебне. А той може да е в нас самите - отчуждена част от същността ни - отхвърлена, отречена, изоставена и уязвима в трудни моменти.
В началото на писмото ти е смелостта. Дали би споделила проблема с работата си, ако той не касаеше и много други хора?
Общият глобален проблем, който се оказа световен
- на микросвета срещу човешкия свят, не само затвори хората в домовете им, но много професионални дейности всекидневно се закриват, работещите в тях вече няма да се върнат на същата работа. Работодатели ще загубят ценни служители, които ще се пренасочат към друга работа. Сравнено с човешките загуби, свързани с невъзвратимо заболяване, другите катаклизми ще ни се сторят по-приемливи.
Но, мислейки за това време само чрез загубите и слагайки ги на кантара, сравняването започва да разделя хората поради противопоставяне. На всеки от нас в даден момент би могло да ни се струва, че
нашият проблем е най-тежък
защото той действително ни тежи, а чуждият проблем не струва, защото не ние понасяме цената му. Сред четящите на тази консултация във вестник „Утро“ ще има хора, които биха пожелали да са на твое място. Едни отнесоха компютърната си работа вкъщи, но се уморяват от трудността да слагат граници докъде да е служебното време, за да започне грижата за семейството и дома. За други е трудно да работят по служебните задачи, когато са вкъщи. Може би те биха помечтали да си прекарват вкъщи без работен ангажимент. Ето, че една дълга платена отпуска също причинява смут. Ти, Веси, споделяш искрено
тъгата за изгубеното време
на отпуската, която човек очаква с намерения, нямащи нищо общо с принудителен престой вкъщи или с престой по убеждение - от разбиране на необходимостта и от солидарност.
Казваш, че това е особена неприятност - „Все едно се появи от нищото!“. Наистина, като много хора от други страни си отпразнувахме посрещането на новата година и като че ли нищо не предвещаваше тази рязка промяна на живота ни. Чувахме, че нещо лошо става в далечен Китай, не отчитайки, че
светът е вече толкова свързан
и че вирусът най-вероятно вече е бил и при нас. Извънредното положение настъпи внезапно. Ако по-рано не бихме могли да си го представим, дори и да бяхме предупредени, че това ще ни се наложи, то и сега е трудно да си представим как бихме реагирали преди месеци на възможно предупреждение.
Може би чувстваш недостиг на късмет, Веси, че имаш голяма отпуска, която губи смисъла си, ако не се използва пълноценно - „Можем ли сега да отидем някъде на почивка, като нямаме право да пътуваме?“. Извънредното положение свари някои наши сънародници на почивка, на екскурзии. Можем само да си представяме техния
стрес да осигурят прибирането си
особено на тези, които бяха в огнища на болестта. „И да имахме право, когато децата ни са ученици и в този период учат онлайн - каква почивка?!“. И ученици, и студенти в момента учат онлайн и родителите на тези от тях, които се прибраха от чужбина, сега чувстват сигурност за децата си, каквито и образователни разпоредби да бъдат спуснати за края на учебната година или за доучване през лятото.
Проблемът, от който ти е дотежало, се споделя от много твои колеги, но не всички са смели да го изразят. С това обаче
оставате свързани
Сигурно е възможно с някои от колегите ти да си говорите за тези неща по телефона или през интернет - за вината, която наистина не е ваша, за абсурдността на ситуацията, но и за по-лоши варианти, ако бяха взети други решения, или пък как ли е при колеги, които сами гледат децата си - ако бяхте принудени да сте в неплатена отпуска или да напуснете работата си, как ли бихте се справили?
И като казваш, Веси, „професията ни е такава, че на компютър можем само да пишем планове и отчети“, дали не е възможно да обсъдите и да използвате времето да планирате организацията на работата си през лятото, така че тя по-малко да ви тежи и след време да се сещате за нея като за лятна работа при един специален ненатоварващ режим?
Планирането с вдъхновение действа зареждащо
а и сплотява хората не по-малко от тиймбилдинг. Разбира се, можете да си проведете и такъв онлайн сами или с помощта на специалист. Тогава въпросът ти „Можем ли сега да отидем някъде на почивка, като нямаме право да пътуваме?“ има шанс да получи отговор „Да“, ако използвате всички релаксиращи потенциали на въображението да пофантазирате заедно. Констатациите „Почивните бази и хотелите също не могат да приемат клиенти, няма къде да отидем“ и „За лятото ми остават съвсем малко почивни дни, ако изобщо ситуацията се оправи дотогава“ може да изгубят значение, ако
в преходен етап на още отхлабване на мерките
бъде разрешено пътуването и с колектива предприемете изнесено мероприятие на приятно място за оперативки по организация на работата след прекратяването на извънредното положение.
Помисли си, Веси, освен че съпругът ти работи и ти си в платен отпуск - имате доходи, какво друго ти дава не само сигурност, но и спокойствие. Припомни си по-стари напрегнати моменти и кое е било нещото, с което си можела да се успокоиш.
Може би ти изглежда, че една част от хората са по-малко повлияни от извънредното положение - „Работата на мъжа ми си е все на компютър. За него като че ли е все едно какво се случва!“. Според мен
промяната засяга всеки, но се вълнуваме от различни неща
и на едни им личи повече, а на други - по-малко, едни са разстроени по-рано, други - по-късно. Като казвам „разстроени“, у мен тази дума резонира с образа на китарата. Ако ключовете на китарата, където се навиват струните, вече не удържат на силното опъване на струните, те незабелязано започват „да се предават“, а тоновете зазвучават несъгласувано. Тогава казваме „Китарата е разстроена“. Може да се откажем и да решим, че музиката ни спира да звучи. Всеки човек обаче, който обича музиката на китарата и душата си, има търпението да я настрои отново, понякога и да подмени
струна, която може да се е скъсала
Ето това може би имаме да направим, Веси - да настроим отново китарата си. Ти ни сподели, че твоята в момента е малко разстроена. Но ако не обичаше музиката и душата си, може би нямаше да се решиш да разкриеш тъгата си. А ти го направи дори с риска, че можем да си помислим за теб, че си разглезена. Уверяваш ни, че не си, и аз ти вярвам, както и в това, че си отговорен човек, който проявява разбиране, но в момента ти свиди за изгубено време, както започва да се случва все по-често на хората от твоята възраст нататък, защото е отминало времето на голямото безгрижие и на щедрото пилене на време. То все повече не ни стига. Но ето, че днес, от един месец насам и за неопределено време напред, което може да прекъсне също така неочаквано, както дойде извънредното положение, ние може да съжаляваме
за какво не сме използвали тази различна неочаквана ваканция
За какво би съжалявала после ти, Веси, че е можело да направиш, докато те е доядявало на мъжа ти, че той продължава да си работи вкъщи, а твоята отпуска минава напразно? Какво би правила днес и утре, за да не се загуби отпуската ти напразно?
Ако не сме сигурни, „че тази мярка е единствено най-правилна за здравето и живота ни“, с кое да използваме времето от нея, да е най-доброто възможно за здравето и живота ни и по-малко като Марсел Пруст да се взираме по-късно в смисъла по следите на изгубеното време?
Така, Веси, би могла да бъдеш
отново пример за децата си
- да чуят как звучи една разстроена китара, разбирайки, че е нормално да се разстрои всяка китара, дори и тази на мислите, чувствата и волята на мама, и да видят как тя отново ще бъде настроена и колкото повече тоновете се съгласуват при настройването, толкова повече лошото настроение отстъпва пред спокойствието и възвръщащата се вътрешна сила музиката ни да продължава да звучи.