Вчера се навършиха 3 години от кончината на бившия футболист и треньор в „Дунав“ и „Локомотив“ /Рс/ Борислав Богомилов. Паметта му бе почетена в тесен кръг от дъщеря му Деница, съпругата му Снежана, шефа на детско-юношеската школа на „железничарите“ Калоян Георгиев. По този повод „Утро“ разговаря с Георгиев.
- Калояне, вие бяхте големи приятели. С какво ще запомниш Борката?
- Да, бяхме приятели. Запознахме се доста късно, но се сближихме бързо - както аз и той, така и семействата ни. Борката беше много принципен мъж. Мъжкар! Иначе ни събра футболът. Той работеше като треньор в „Марисан“, а аз правех първи крачки във ФК „Русе“. Проведохме предварителен разговор по телефона, после се срещнахме на кафе във фурна „Филаделфия“. Бях събрал вече 80 деца и приказката ни се завъртя около тях. Борката ме разпитваше, аз разяснявах идеите си, накрая си стиснахме ръцете и решихме да се обединим в клуб „Локомотив“. Моята, а и неговата мечта бе да възродим клуб с тази голяма русенска марка. Другата ни цел бе да сформираме мъжки тим, нещо, което се и случи. Още тогава ми каза, че ако работим заедно, трябва да сме наясно, че ще даваме път само на русенски деца. Той се дразнеше по принцип от пришълците, смяташе, че град като Русе може да създаде собствени и добри играчи. Много държеше да имаме и тим от юноши старша възраст, така че по-добрите младежи да се вписват после в мъжкия отбор. Създадохме такъв юношески състав, но за жалост той не доживя да го види. Заради вечния недостиг на пари пък загубихме мъжкия отбор. Но докато този тим го имаше, Борката наистина налагаше само местни момчета. Искаше да вгради младоци покрай опитните Ивайло Кирилов и Живко Парашкевов.
- Той наистина ли вярваше, че Русе може да има втори мъжки отбор?
- Разбира се. Знаеше, че ще е трудно, но смяташе, че е логичен и полезен ход. Този тим не беше нещо извънредно като класа на повечето играчи, но Борката бе внушил на момчетата, че трябва да компенсират с воля и битка. Помня един мач през 2015 или 2016 година срещу „Добруджа“ /Добрич/ в Русе. Всички от нашите футболисти работеха и тренираха по два-три пъти на седмица. Гостите бяха водачи в групата и с играчи на професионални начала. На стадион „Дунав“ дойдоха близо 1000 души, отлична посещаемост през последните години, и то на мач от Трета лига. На полувремето губехме с 0:1. Влязохме мрачни в съблекалнята. Разборът на Богомилов беше кратък. Помня като вчера как каза: „Вижте хората навън! Дошли са да ви видят и да се порадват на победа. Играйте за тях!“. Върнахме се настръхнали на терена. Ивайло Кирилов и Живко Парашкевов вкараха по един гол и „Локо“ наистина зарадва феновете с победа от 2:1.
Освен че се занимаваше с подготовката на мъжете, заедно тренирахме детския отбор и тима с юноши младша възраст. Той се радваше и на малките неща. Вече беше в болница, когато играехме срещу „Бенковски“ в Бяла. Преди бяхме загубили злощастно срещу този съперник в Русе. Позвъни на полувремето и попита какво става. Водехме с 4 гола и той не скри, че е доволен. Някои ще кажат: „Да, да, „Бенковски“ /Бяла/, голяма работа!“. Но нали бяхме почнали от нулата, всяка малка крачка като тази го изпълваше с още по-голяма амбиция.
- На какво се научи от него?
- На търпение. На принципност. Казах вече - беше мъжко момче.
- Как стоят сега нещата в „Локомотив“?
- На всички е известно, че не разполагаме с база. Парадоксът е, че на фона на това тежко положение успяхме да създадем отбори в 9 възрастови групи. 8 от тях играят в регионални и зонални първенства. Като се замисли човек, не е малко, а и колко нерви ми струва, само аз си знам. Важното е, че в „Локомотив“ сме като едно голямо семейство - деца, родители, треньори. И Борката беше един от хората, които наложиха този дух на приятелство. Ще ми се, ако клубът се сдобие във времето с по-добри условия за подготовка, да развием тези деца, а и да си върнем мъжкия отбор. Това би било най-малкото, които бихме направили в памет на Борката Богомилов.