омас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
Понякога малките грешки в историята водят до големи дела. През 1888 г. един френски вестник по погрешка отпечатва некролог не на починалия, а на неговия брат. Той е озаглавен – „Търговецът на смърт е мъртъв“ и в него въпросният човек е осъден за създаването на взривни и погубващи оръжия. Когато прочита за своята ненавременна кончина, мъжът се замисля какво име ще остави в историята и как ще бъде запомнен от следващите поколения. Това поне е романтичната история зад създаването на едни от най-престижните награди в световен мащаб.
Човекът, който през целия си живот измисля изобретения, които разрушават, в края на живота си иска да съгради нещо добро. Така през 1895 г. той съставя своето завещание и оставя цялото си състояние за основаването на фондация, която да учреди награди в областта на физиката, химията, медицината и физиологията, литературата и мира. По този начин Алфред Нобел остава завинаги в историята като човекът, чиито отличия почитат хората, които със своя труд и талант „носят най-голямо благо на човечеството”.
Ако завещанието му дава идеологическата обосновка на наградите, то Нобеловата фондация изготвя принципите за подбор на лауреатите, създава традицията за годишното им връчване в Стокхолм и урежда финансовата страна на процеса. За тържествена дата на връчване на наградите е определен 10 декември, годишнината от смъртта на Алфред Нобел. Пет години по-късно всички награди, освен тази в областта на мира, започват да се връчват от краля на Швеция. Според устава на фондацията годишната награда в една област може да бъде споделена от максимум трима души, а призът за мир може да бъде получен и от организация. През 1968 г. се въвежда специална награда за икономика в памет на Нобел, която е връчена за първи път на следващата година. Сред хилядите достойни е много трудно да се прецени кой я заслужава повече, като с тази нелека задача са натоварени шведските и норвежки институции. Естествено, има случаи на пропуски и дори на грубо пренебрегване на доказали се общественици, писатели и учени, но въпреки това Нобеловите награди остават едни от най-престижните международни отличия.
Историята на мъжът поставил тяхното начало започва на 21 октомври 1833 г., когато в Стокхолм се ражда четвъртото от общо осем деца в семейството на Имануел и Андриета Нобел. Майка му произлиза от заможно търговско семейство. Баща му е изобретател и инженер, който често преминава от едно бизнес начинание в друго. Той строи мостове и сгради, като същевременно експериментира с различни взривни субстанции. От малък Алфред е с крехко здраве, което го сближава изключително много с майка му. Той е будно и интелигентно дете. Баща му поражда интереса към химията и инженерството още от най-ранна възраст. Когато е на осем години, Алфред е записан в училището „Св Яков“, но година по-късно е отписан. Тогава за последен път прекрачва прага на класната стая. Той не е записан в друго училище, нито завършва университет.
През 1837 г. в търсене на по-добри възможности за развитие, Имануел заминава за Санкт Петербург. Там той отваря машиностроителница, която изпълнява държавни поръчки за руската армия. Едни от популярните му продукти са морски мини, чиято цел е да възпират корабите, приближаващи столицата на империята. Те се оказват изключително полезни при защитата на града от британската флота по време на Кримската война (1853-1856). Когато през 1842 г. Имануел натрупва достатъчно голямо състояние, неговото семейство го последва в Санкт Петербург.
Децата, от които оцеляват само 4 момчета – Алфред, Лудвиг, Робърт и Емил, получават високо за времето си образование от частни учители. Предметите, включени в програмата им са литература, природни науки и езици. Алфред показва отлични знания по различните предмети. Един от учителите му е известният професор по химия Николай Зинин. Алфред с лекота учи чужди езици и свободно владее английски, френски, немски и руски език. Любимите му предмети са литературата и химията. В един етап от живота си той дори иска да стане поет. Увлича се по Шекспир и Шели, но баща му не вижда бъдеще в това поприще и иска синовете му да поемат по неговия път.
В опит да върне фокусът му върху естествените науки Имануел изпраща Алфред в Париж, за да усвои тънкостите на химичното инженерство. В продължение на една година той работи в частната лаборатория на Теофил-Жул Пелуз. Именно там се запознава с известния италиански химик Асканио Собреро, който три години по-рано е открил нитроглицерина. Срещата се оказва съдбовна. Алфред е заинтригуван от силно експлозивната безцветна течност и започва да търси начини как да бъде използвана в строителството. След френската столица, той прекарва четири години в САЩ. Там той работи за американския изобретател Джон Ериксън. Години по-късно същият става известен със създаването на американския кораб-броненосец „Монитор“, който се използва активно по време на Американската гражданска война (1861-1865).
Натрупал опит и познания, Алфред се завръща в Санкт Петербург и се включва в семейната фирма. Ако по време на Кримската война бизнесът е процъфтявал благодарение на военните поръчки, след нейният край бързо настъпва крах и Имануел обявява банкрут. Алфред и баща му решават да се върнат в Швеция и да започнат ново начинание. Лудвиг и Робърт остават в Русия и се опитват да спасят каквото е останало от бизнеса. Впоследствие двамата създават компанията „Бранобел“. Те се насочват към петролната индустрия и стават крупни притежатели на рафинерии в Баку. Докато Лудвиг държи над 50 % от акциите на фирмата, Алфред и Робърт участват само с около 3 %.
Когато Алфред се завръща в Стокхолм през 1863 г. той започва активно да експериментира с нитроглицерин. Същата година той успява да го активира по свое желание, използвайки барут. Продължава да надгражда откритията си, включително с експлодиращ живак. Той основава малка фабрика за производство на нитроглицерин. През цялото време Алфред търси начини, по които да контролира лесно експедиращата смес, включително с взривна капачка. Въпреки усилията му, нитроглицерина си остава много опасен и труден за транспортиране. През 1864 г. фабриката се взривява. Една от жертвите на експлозията е най-малкият брат на Алфред – Емил. След случилото се правителството забранява експериментирането със субстанцията в рамките на Стокхолм. Личната трагедия не отказва Алфред от заниманията му, а подклажда желанието да открие възможно най-безопасния начин за употребата на нитроглицерин. Той продължава с опитите си на лодка в езерото Меларен, което се намира в близост до шведската столица.
През 1867 г. опитите на Нобел се увенчават с успех и той създава динамита. Името на неговото изобретение идва от гръцката дума за „сила“. Контролът над взривоопасната течност в крайна сметка се постига чрез смесване с диатомична пръст (кизелгур). Докато Собреро впоследствие се срамува, че е открил нитроглицерина, за своето изобретение Алфред има коренно различно мнение. Той смята, че „Моят динамит по-скоро ще доведе до мир отколкото хиляди световни конвенции. В мига, в който хората разберат, че за един миг могат да бъда разрушени цели армии, те ще се обвържат в мир.“ Почти веднага продуктът е патентован. Употребата му бързо става широка в строителната дейност и по-конкретно – във взривяването на тунели, издълбаването на канали и изграждането на железопътни пътища. Неговият създател бързо става много известен и много богат.
През 70-те и 80-те години Алфред създава цяла мрежа от фабрики за производство на динамит из цяла Европа. Той пътува почти постоянно и както сам казва: „Домът ми е там, където работя, а аз работя навсякъде.“ През годините той живее в Швеция, Германия, Шотландия, Франция и Италия. Алфред не спира да експериментира. Той създава гелинита, в чиято основа също е нитроглицерина. Това е подобрена версия на динамита. Много по-безопасен е за употреба и може да бъде оформен по най-различен начин. Освен в строителната дейност, той може да се използва и под вода. Третото му значително откритие е балистит. Той се използва в производството на куршуми и артилерийски оръдия. Когато Алфред продава лиценза за балистита на италианските военни, френските власти нахлуват в парижката му лаборатория и конфискуват работата му. След този случай той се установява в Италия. През годините Алфред продължава с експериментите, сред които се нареждат опитите да намери синтетичен вариант на каучука, кожата и коприната. До смъртта си той успява да патентова 355 открития.
Отдаден на откритията и бизнеса си, Алфред загърбва личния си живот. Той така и не създава свое семейство, а се грижи за майка си до края на живота й. Описват го като самотник, резервиран и срамежлив. Той бяга от всякаква публичност. Понякога страда от пристъпи на депресия. Алфред тайно пише поезия, романи и пиеси, една от които е „Немесис“ – трагедия в 4 действия за живота на италианската благородна дама Беатриче Ченчи. Произведенията му остават непубликувани. Енергията му е завидна и той работи върху нещо почти непрестанно. Вероятно е имал либерални разбирания, но не е бил поддръжник на демокрацията. Според сведенията е бил противник на борбата на жените за право на глас.
През 1876 г. Алфред пуска обява във вестника, че си търси секретарка. На нея отговаря австрийската графиня Берта Фон Зутнер. Тя и Алфред работят за кратко заедно, тъй като много скоро тя се завръща в Австрия и се омъжва. Въпреки това те остават приятели и поддържат кореспонденция до края на живота на Нобел. Смята се, че той е изпитвал чувства към нея. С годините тя става активист на пацифисткото движение и автор на романа – „Долу оръжията!“. Съществуват доказателства, че именно тя оказва влияние за включването на награда за мир сред Нобеловите отличия. През 1905 г. тя става и първата жена удостоена с Нобелова награда за мир.
На 10 декември 1896 г. Алфред получава инфаркт и умира във вилата си в Сан Ремо. Една година по-рано той прави последна преработка на завещанието си и го депозира в стокхолмска банка. Когато умира, бизнесът му включва повече от 90 фабрики за производство на експлозиви и амуниции. Когато отварят завещанието му, то учудва всички. Алфред оставя почти цялото си състояние – 31 225 000 шведски крони (дн. около 250 млн. долара) за учредяването на награди в областта на физиката, химията, медицината и физиологията, литературата и мира. Роднините му са в шок и оспорват истинността на завещанието пред различни институции в отделни европейски държави. Почти четири години са нужни, за да може да бъде изпълнена последната воля на Нобел.
И днес Алфред Нобел остава противоречива фигура. Устремен към нови открития той отдава живота си на създаването на животозастрашаващи оръжия и субстанции. Същевременно той е човекът, който основава наградите, които почитат интелектуалните достижения в помощ на човечеството. Дори импулсът за това финално решение да е бил спасяването на душата му, благодарение на Нобел е признат труда и достиженията на повече от 800 души и над 20 организации.
Десислава Михайлова, www.chr.bg