В навечерието на 2 юни ви предлагаме едно проучване за Петър Маринов-Инжето - един от героите в четата на Христо Ботев, съден от турските власти и избегнал смъртта, но неуспял да се спаси от интригите, алчността и жестокостта на собствените си роднини и потърсил убежище и мир в Русе и Червена вода. Материалът се публикува ексклузивно в „Утро“.
Историята често си прави злостни шеги с героите, а съдбата им поднася горчиви изненади. Малцина са българите, дори и русенците, които знаят, че на няколко километра от града, в село Червена вода, където от години се отдава почит на Червеноводската чета и се провеждат патриотични събори, е преживял последните трийсетина години от живота си прокудения от родния си край и потънал в дълбоко забвение Ботев четник Петър Маринов-Инджето.
Петър Маринов е роден в Ловеч през 1841 г. в семейството на Марин Инжето и Лора Маринова. От малък се запознава с терзийския (шиваческия) занаят и става един от най-добрите майстори. Жени се за Яна Поплуканова - сестра на Марин Поплуканов и Величка Хашнова, сподвижници и укриватели на Левски в Ловеч. Маринови и Поплуканови имат далечни роднински връзки.
След разбиването на вътрешната революционна организация вследствие от Арабаконашката авантюра
през есента и зимата на 1872-73 година и гибелта на Апостола, Петър емигрира в Турну Магуреле, Румъния. През 1876 г. се присъединява към четата на Христо Ботев и следва целия й боен път, участвайки във всички сражения.
Според д-р Петър Луканов, внук на председателя на Ловчанския революционен комитет Марин Поплуканов, Петър Маринов е бил един от знаменосците на четата. Ранен е в рамото при битката до село Лютиброд, където се отделя с група четници. След няколкодневни митарства, изтощен, отчаян и съсипан от път и глад, е заловен при Оряхово, опитвайки се да премине Дунава на път за Влашко. Веднага е откаран във видинския затвор, а на 29 юли 1876 г. е
осъден на доживотно заточение във вечни окови от Извънредния турски съд в Русчук
Конвоиран е заедно с Никола Обретенов в крепостта Акия - Сен Жан Д`Акр (Акия Калеси - град в Палестина). Съгласно клаузите на Сан-Стефанския мирен договор е освободен на 19 март 1878 г.
При завръщането си оскъдните средства на клетите мъченици достигат само до Цариград. Според изследователя Дончо Христов се добират до лагера на руските войски в Сан Стефано. Посрещат ги радушно и
с "пълни шапки с рубли" поемат към родните земи
Петър Маринов се установява в Ловеч.
И тук започва следосвобожденската му драматична житейска одисея...
Тя води началото си от дома на фамилията Поплуканови, където отдавна прехвърчат опасни искри, свързани с многото въпросителни около предателството на Васил Левски. Негласно сред ловчанлии на дневен ред се поставя и въпросът за мистериозно изчезналата комитетска каса...
Между стария поп Лукан и поп Кръстю цари враждебност, неприязъм и взаимна нетърпимост. Природно възпитан, хрисим и благ по душа, поп Кръстю поема ударите един след друг, и верен на примиренческата максима, че срещу горещ ръжен не се рита, се
опитва да обнародва истината около "предателството" на Левски и липсващите комитетски грошове
Но намерението му удря на камък в лицето на силния на деня Марин Поплуканов в качеството му на депутат, а по-късно финансов наблюдател, кмет и окръжен управител и подпомогнат от полицейския комисар Стоян Куюмджията.
Облеченият във власт Поплуканов проваля плана му, като безпардонно потулва и унищожава писмата на попа до авторитетния пловдивски вестник "Марица", в които той излага своята истина за предателството на Апостола.
Огънят под клокочещото гърне с опасната истина в дома на Поплуканови целенасочено се подклажда и от техния зет - завърналият се от заточението в Мала Азия - Петър Маринов. Той се съмнява във верността на съпругата си Яна Поплуканова, защото до ушите му достигат слухове, че по време на заточението тя е живяла с друг мъж. Има сведения от местни изследователи, че
Петър научава за греховната връзка на Яна лично от поп Кръстю
Но бившият заточеник отлично догажда лукавите маниери на стремително израстващия в управленската кариера Марин Поплуканов! Яна е недолюбвана и от брата си упрекната, че живее с Петър - напреднал в годините според тогавашните представи (нищо, че е само на 40), който дружи със фамилния им враг поп Кръстю и явно и открито обвинява ловешкия депутат (Марин Поплуканов) за отклонените пари от комитетската каса през есента и зимата на 1872 г. с цел лично облагодетелстване - построяване на къща.
Това посипва още повече сол в кървящата рана.
Марин взема нещата в свои ръце, заплашвайки със саморазправа и убийство Ботевия поборник. Междувременно отношенията между Петър и Яна стават още по-обтегнати и той напуска Ловеч. Установява се в Русе, където работи като шивач.
Никола Обретенов му съдейства, като свидетелства, че е участник в четата на Ботев
и благодарение на това той получава поборническа пенсия и "заема малки чиновнически длъжности". В същото време Марин Поплуканов обявява зетя си безследно изчезнал и мъртъв, а сестра му Яна получава вдовишка поборническа пенсия...
В Русе Петър Маринов се мъчи да се прехранва със занаята си, но понеже изработваните от него дрехи били груби и не се търсели, решава да се премести в Червена вода, където известно време живее в семейството на бившия кмет на селото Димо Узунов.
Последните си години
някога гордият и храбър четник, сломен от вероломството на свои в свободна България
прекарва в мизерия.
През 1912 година се разболява и умира в Червена вода. Родолюбивите и признателни жители на селото устройват тържествено погребение на дядо Петър Комитата, както е известен между населението. Идва военната музика от Русе и много народ се събира да отдаде последна почит на един борец за българската свобода.
Поради бедност е погребан на общински разноски в гробището на Червена вода. Над гроба му е издигнат скромен паметник, запазен и досега. На него може да се прочете: ПЕТЪР МАРИНОВ ИНДЖЕТО роден в 1841 г., починал 1912 г., №19 от Ботевата чета.
Ето как
провидението пише страниците на историята
вплитайки в тях възходите и драмите на човешкото битие. Съдбата сякаш отрежда на един от знаменосците на Ботев - четника Петър Маринов, да живее до сетния си дъх в селото, в което през 1875 година неколцина съзаклятници сформират Червеноводската чета и развяват същото това знаме (ушито от дъщерята на Баба Тонка и сестра на Никола Обретенов - Петрана Обретенова) с легендарния надпис "Свобода или смъртъ" от едната страна и "Каранъ 1875“ от другата, водило към безсмъртието след по-малко и от година ботевите четници...
Интересни сведения за живота на Петър Маринов ни дава и изтъкнатият изследовател на живота и делото на Левски - Данаил Кацев-Бурски. Според него, в последните години на 19 век Ботевият поборник работи като стражар на жп гара Ветово.
През 1926 година Бурски издава своята забележителна анкета: "Кой предаде дякона Игнатий - Левски". В нея четем: "Христо Панов 70 годишен от Ловеч, на запитването ми дали познава Петър Маринов, отговори, че го познава, Петър бил зет на Величка Хашнова.
Той е знаял някаква тайна
защото скоро, по искането на вуйча му - Марин п. Луканов, напусна Ловеч и се изгуби. Беше стражар и още жив получаваха му пенсията... Тодор Златев началник на гара Ветово до 1896 год. заварил Петър Маринов стражар на гарата. Бил винаги умислен и скърбял за Ловеч. Питал го защо си не отиде, а той със сълзи на очи отговарял: "Не мога бе, брате, не мога. Щом си отида, ще ме убият... аз им знам всичките работи... Тъща ми ще ми издере очите, ако ме види, нали ме знаят за умрял. Вуйчо Марин ми каза, като ме изгониха, че ако се върна ще ме убие като куче"... Тоя Маринов
умрял във Ветово десетина години след като беше умрял вече веднаж
и му се получаваше пенсията от вдовицата. Подаваха се заявления по това безаконие".
В бележка под черта Бурски пояснява: "Тоя факт ми се съобщи от Асен Златев, адвокат в Ловеч и аз още в началото на м-ц април 1925 год., след като бях във Варна, заминах за гара Ветово, за да проверя истиноста му на самото място. Има стари хора, които още го помнят. Намерих и в архивата на куртбунарското околийско управление ведомости, дето се е разписвал за заплатата си".
Има сведения, че Петър Маринов и Яна Поплуканова са имали една дъщеря - Пенка Петрова, по мъж Бонева, която е живяла и работила като учителка в София.
През 2012 г. краеведът Кирил Петров от Ловеч става инициатор за
поставяне на паметната плоча на гроба на Петър Маринов в Червена вода
по повод на 100-годишнината от смъртта му. Инициативата е подкрепена и финансирана от Ротари клуб-Ловеч. За целта ловешкият родолюбец ангажира сина си Никола Петров и още двама работници от фирма "Осъм" с управител Пенко Маринов. На 2 юни 2012 г. те, заедно с бай Киро (както всички знаят Кирил Петров в Ловеч) пристигат в русенското село, запретват ръкави и монтират новата паметна плоча като дават нов облик на последния вечен дом на поборника Петър Маринов-Инжето.
Да кажем няколко думи и за Кирил Петров.
Роден е на 25 май 1935 година в село Могилино, Русенско. Дълги години работи в Ловеч като стопански ръководител. Развива активна обществена дейност. Дарява на историческия музей в града голямата си сбирка от радиоапарати. Изучава историята и големите личности от Ловешкия край. Автор е на "Девет жития на Ботеви четници от Ловеч", 2011 г. и на изследването за опълченците от Ловешка област "След половин хилядолетие", издадено по повод 135 години от Освобождението на Ловеч.
Боян ДРАГАНОВ
Стоян СТОЯНОВ