Имам два проблема. Единият е, че трудно се справям с възпитанието на дъщеря ми, като проблемът е изцяло в мен - нервна съм, избухлива съм и не намирам правилния подход към нея. Стигало се е до моменти, в които, като изпадне в истерия, я первам по дупето. Не мисля, че боят е добро средство за възпитание, но не се въздържам. Вторият ми проблем, който отново е в самата мен, е, че ужасно много се страхувам да не изгубя близките си (дъщеря ми, мъжа ми, майка ми, баща ми). Постоянно си представям ситуации, в които на мен или на тях им се случва нещо - най-вече катастрофи, поради което имам страх от пътуване и висока скорост. Фантазиите ми какво би могло да се случи и страховете във връзка с тях са внезапни, неконтролируеми, понякога много кратки, но чести. Изпитвам вътрешен дискомфорт заради това, че изобщо мисля за такива неща. Всячески се опитвам да ги преодолея, казвам си, че е глупаво да ги мисля, но те пак се връщат, сякаш идват отвън и ми се натрапват в мислите. И двата проблема искам да преодолея, за да изживея пълноценно щастието си, защото иначе съм щастлива - нищо не ми липсва, имам хубава работа, дом, прекрасен съпруг, чудесно дете. Обичам детето си много и не искам да се превърне в несигурен човек, без увереност, без самочувствие, а с моите нервни кризи не знам докъде ще докарам детето си. Страх ме е, че й влияя много зле, че не се чувства достатъчно обичана. Помогнете ми с насока!
Много пъти съм мислела, че искам да посещавам психолог известно време, за да ми помогне да се справя. Родителите ми са разведени. Баща ми винаги се е отнасял с мен сякаш съм от друго семейство, сякаш не съм част от неговия живот. С него поддържаме прекрасни отношения и аз никога не съм повдигала въпроса, че когато бях дете, съм се чувствала много пъти наранена от поведението му. Той не е лош човек, просто преди години не си е давал сметка за много неща. Сега може би вече си дава и се опитва да компенсира, много ни помага, повтаря ми колко ме обича (нещо, което ми е липсвало в детството). Що се отнася до майка ми, тя също е добра жена, станала майка твърде рано, за да може да пренебрегне себе си и да отдели от времето си за мен. Липсвало ми е нейното внимание, но тя винаги е била навън и никога до мен, беше заета с твърде различни мъже, връзките й се редяха една след друга през годините. Сега има семейство и – слава Богу –гледа брат ми добре, така както мен не е. Може би тя компенсира с него. Не съм имала нещастно детство. Имах щастието да се радвам на грижите и подкрепата на баба ми и дядо ми (вече покойници), които бяха чудесни, невероятни, добри и грижовни хора. Те ми дадоха щастливо детство, но въпреки това у мен е останало нещо неизживяно, болка, която не мога да преодолея и до днес, въпреки че с родителите ми съм и винаги съм била в добри отношения, осъзнавам, че съм им сърдита за много неща... все още, може би...
Нора, 27 г.
Нора, двата споделени проблема като че ли контрастират на положителния фон от предпоставки да си удовлетворена. Но проблемите са препятствие да се чувстваш действително така. Искаш да постигнеш контрол върху лесното ти раздразнение в контакта с детето и върху страха от загуба на близките.
Знаем, че не можем да променим миналото. Можем само да тъгуваме по него и да въздъхваме със съжаление, но можем и да го погледнем с нови очи, ако сме узрели да ни се осветлят някои доскоро тъмни и неясни кътчета от съдържанието му и така по-малко да ни плашат настоящите опасения, които носим в душата си от детството. Ето за това би могъл да помогне психологът в срещи и ще се опитам да го направя тук в една много малка степен, благодарение на честното ти вглеждане в себе си. Ще споделя моите впечатления за
тежестта, която "говори" в разказа ти
чрез някои от твоите думи.
Да обърнем внимание на представите ти за близките ти - как тези представи си противоречат в описанието ти (с това и в душата), разминават се, на моменти дори "катастрофират".
Прави впечатление твоето великодушие към слабостите от младостта на родителите ти, когато си била малка и силно си се нуждаела от тях, а те, Нора, очевидно са гледали в друга посока от теб - "Баща ми винаги се е отнасял с мен сякаш съм от друго семейство, сякаш не съм част от неговия живот", "Липсвало ми е нейното внимание, но тя винаги е била навън и никога до мен, беше заета с твърде различни мъже, връзките й се редяха една след друга през годините". И си разбираща, толерантна, опрощаваща - "Той не е лош човек, просто преди години не си е давал сметка за много неща", "Що се отнася до майка ми, тя също е добра жена, станала майка твърде рано, за да може да пренебрегне себе си и да отдели от времето си за мен". И вече са станали добри родители в очите ти - "Сега може би вече си дава [сметка] и се опитва да компенсира, много ни помага, повтаря ми колко ме обича (нещо, което ми е липсвало в детството)", а майка ти - "Сега има семейство и - слава Богу - гледа брат ми добре, така както мен не е. Може би тя компенсира с него".
И изпитваш
страх този мир в отношенията ви да не изчезне
да не бъде нарушен от беда или от смъртта.
Един от най-големите източници на тревожност у малкото дете е страхът да не изчезне. Ако родителите отсъстват физически или са някъде там, но все едно ги няма, то изпитва ужаса, че изчезва за тях. Също загубата на родителите е най-големият кошмар за детето. Той може да го съпътства и до тяхната, и до неговата лична старост. А когато присъствието им в живота на малкото дете не е било наситено, то може да прекара цялото си израстване в дефицита на тази ценна близост. Днес твоите родители са с друго значение. Те са други родители за една друга Нора, вече пораснала, самостоятелна, но и с наследен от детството си дефицит на цялост поради липсата им, преминало в дълго очакване на прегръдката им, на забележката им, когато е грешала, на похвалата, когато се е справяла отлично.
Твоите родители, Нора, са принадлежали на своите проблеми и стремежи да търсят щастието и сигурността в новите си връзки, оставяйки те при баба и дядо. Ти си приела вероятно да си
признателна за минималното им внимание
към теб, когато го е имало, затова и не си позволяваш да назовеш отхвърлянето си от тях.
"Не съм имала нещастно детство. Имах щастието да се радвам на грижите и подкрепата на баба ми и дядо ми (вече покойници), които бяха чудесни, невероятни, добри и грижовни хора. Те ми дадоха щастливо детство, но въпреки това у мен е останало нещо неизживяно, болка, която не мога да преодолея и до днес, въпреки че с родителите ми съм и винаги съм била в добри отношения, осъзнавам, че съм им сърдита за много неща... все още, може би...". Това е голяма болка от едно съвсем нещастливо детство, Нора. Неслучайно ми пишеш тези редове - вече е узряла, напирала с годините, готовност да изразиш това, което чувстваш, без излишно да придаваш по-приемлив израз, опаковка или "капсулка", с която "горчивото прахче" по-лесно да бъде преглътнато, без да те задави в сълзи.
Казваш, че хората, заради които наричаш детството си щастливо - баба ти и дядо ти - са починали. Днес твоите родители са ти на разположение обичащи. Определяш сегашното си време като щастливо, но се чете нотката на несигурност.
Ако се върнеш на писмото си, вероятно по-ясно ще видиш
противоречието в думите и в душата ти
Такава двойственост в чувствата и в преценяването на фактите идва защитно от стремеж да омаловажим неуважение (незачитане, игнориране), което сме понесли, и да оправдаем този, който ни го е нанесъл, след като ни е дал живот. Детето се нуждае от мама и татко и винаги му се иска да ги оправдае, да ги вижда ценни, за да се чувства ценно и то чрез образа на своите първоизточници - прекрасни като икони в съзнанието му, чието величие никога не бива да бъде намалявано. Вече станала майка, изпитваща нормалните трудности на отглеждането на дете, ти се взираш в техните усилия, които може да са изпитвали, и може би и в детето ти като проекция на теб като малка, когато си се явявала като пречка в свободата на незрялото им родителство: "проблемът е изцяло в мен - нервна съм, избухлива съм и не намирам правилния подход към нея...", "Вторият ми проблем, който отново е в самата мен...".
Поемаш и новата, и старата отговорност изцяло върху себе си
като дете, което се чувства непълноценно, че не е успявало да задържи родителите близо до себе си и те са бягали настрани, привлечени от друго. Да, проблемът е в теб, защото те владее, Нора, но той не е заради теб! Ако подредиш тази отговорност така, че да уважиш, да зачетеш, приноса на всеки, тогава ти би могла да поемеш своя дял по първия описан проблем - твоята невъздържаност към детето.
Казваш, че имаш нужда от насока. Когато си сама, дори и да ти се стори мъчително, представи си, че се обръщаш към тях. Те са по-големи от теб. На тях им се е полагало да бъдат повече зрели и отговорни спрямо детето си. Вместо да поемаш тежестта, като я снемаш от тях с твоето разбиране на недостига - при майка ти - на време за теб, при баща ти - на обич и внимание, които са ти принадлежали по право, ти би могла въображаемо да им върнеш присвоената от теб тяхна тежест като тяхна отговорност за неглижирането на твоите детски нужди.
Отговорността и грешките са техни, а не твои
Ти имаш пълното право, мислейки за миналото време, да си тъжна, сърдита и поне в себе си да не цензурираш изразяването на тези чувства - да им дадеш израз поне у себе си, без да ги подменяш с по-приемливи, за да си доброто разбиращо дете. Дълбоко в душата ти ти си онова страдащо дете, което е било игнорирано от родителите си и поверено на баба и дядо. От тези възрастни хора ти би могла да си вземаш от топлата им грижа винаги, когато имаш нужда, да ги почиташ, като си спомняш как те, не справили се да възпитат от децата си адекватни родители за малката Нора, са захранили теб с отношение на грижа. Те са били твой образец и затова си загрижена за благото на детето ти.
Остава да направиш честното отсяване и групиране на отговорностите, Нора, за да почувстваш у себе си голямата майка, на която не е нужно да потиска своя наследен от детството гняв, да се отнесеш с разбиране към себе си и той няма да избива в незначителни поводи в контакта с детето ти. Ако скоро не изпиташ силата на уверения родител, щастлив от това което има в живота си, тогава би могла да потърсиш подкрепата, за която си си мислила и по-рано. Уверявам те, че това няма да наруши създадените вече добри отношения с твоите родители. Напротив, може още повече да ги укрепи със свободата да живееш без страх от опасности.