„Много ми харесва тук, много ми допада атмосферата, архитектурата, операта. Главната ви улица ми напомня за Пловдив - града, с който за мен е свързано много и в професионален, и в личен план, защото съм пловдивски зет. В интерес на истината, вашата главна е малко по-богата, по-заможна от пловдивската... За първи път съм в Русе и наистина се чувствам много добре“. Това споделя знаменитият хореограф Румен Рашев, който е автор на новата русенска постановка на класическия балет „Лебедово езеро“.
Всъщност, да си призная честно, един-единствен път съм минавал преди много години през Русе - това беше в началото на 90-те години, отивахме на един комсомолски концерт в Румъния, групата се водеше от Станка Шопова, тогава първи секретар на комсомола, разказва Рашев. Внушителната артистична група обаче тогава само преминала през Русе транзит. Така за пореден път на балетиста не му се получило да разгледа града и да разбере какво е за един артист да излезе пред русенска публика. Танцували сме къде ли не - и много често наоколо: в Силистра, във Варна, в Добрич, дори в Тутракан, но все се случваше така, че пътят ни е заобикалял този прекрасен град, продължава хореографът.
Сега Румен Рашев пристига в Русе от... Венецуела.
Магията на балета го зашеметила още като ученик
Роден е в бригадирския Димитровград, където неговите родители са „строили за родината“. И понеже и майка му, и баща му са били военнослужащи, Румен е отраснал при баба и дядо в Димитровград, преди да се прибере при родителите си в Казанлък.
Майка ми пееше в ансамбъла на военните, разказва хореографът. А той самият още от дете обичал да си пуска плочи на грамофона и да танцува. В училище когато трябваше да се представим с танци, учителката все мен ме избираше, продължава той. И прави внезапно признание: „Истинската причина да вляза в балетното училище е русенецът Чавдар Христов!“.
Един ден 10-годишният Румен вървял с майка си през града и видял афиш за концерт на балетното училище. Майка му го завела на концерта, където танцувал тогава десетокласникът Чавдар Христов, а момченцето останало като омагьосано от видяното на сцената и настояло: „Майко, искам и аз това!“.
„Отидохме след концерта при директора на училището Неделчо Изов, той ме огледа и отсече: „Да се яви на изпита през юни!“. Пак по същия немногословен начин след изпита ми каза: „Търси си квартира!“. Така се озовах в балетното училище. Там
приемаха след трети клас, а аз вече бях завършил четвърти, така че повторих 1 година
и три години се учих в София. Живеехме на общежитие, беше много весело, дори една година живях и в една стая с Чавдар. А след това дойде комисия от Санкт Петербург, който тогава се казваше Ленинград, и след като направи това, което днес се нарича кастинг, избра трима ученици от нашия клас, които да учат със стипендия в балетното училище „А.Ваганова“. Тримата бяхме Силвия Томова, Милена Симеонова и аз“, разказва Румен Рашев.
„Без тези пет години във „Ваганова“ нямаше да бъда нищо. Това, което получих там, го няма сега и на ниво докторат. С нашето гимназиално ниво ние на практика притежавахме невероятни познания, преподаваха ни представители на старата генерация - имахме късмета сред нашите преподаватели да бъдат и артисти, които са работили отпреди революцията. Имах възможно най-добрите преподаватели по балет, по поддръжка, по актьорско майсторство, по история на театъра, на музиката, на танца... История на изкуството учехме не в учебна зала, а в Ермитажа... И когато се дипломирах
след Северна Венеция се озовах в Черния полк в Харманли
Все пак се смилиха над мен и ме направиха не обикновен пехотинец, а химик, а благодарение на майка ми след 6 месеца ме преместиха в Пловдив. И - което беше най-прекрасното - даваха ми разрешение да излизам и да тренирам. А още като войник започнах да танцувам в Пловдивската опера и там бяха първите ми две премиерни роли - в „Легенда за любовта“ и в „Копелия“. А след като се уволних от казармата, постъпих на работа в оперния театър там“, разказва хореографът.
В Пловдив той, макар и твърде млад, започва да обучава бъдещи танцьори, като му дали преподавателски часове в Музикалното училище. Така танцувал и преподавал, а пак там, в Пловдивската опера, срещнал и своята съпруга - сценографа Мария Рускова. На един гастрол в Лайпциг с „Жизел“ младият балетист получил покана да подпише договор с балета в големия немски град. Но от операта в Пловдив не му разрешили да напусне - не били изтекли трите години на задължителното разпределение след дипломирането. Така работата в чужбина му се разминала. Но през 1981 г. Маргарита Арнаудова го поканила в „Арабеск“ и тогава вече нямало пречки той да приеме. Година по-късно получил покана и от Светозар Донев в Софийска опера - и така от 1982 до 1990 г. Румен Рашев танцува в столичната опера и на половин щат в „Арабеск“, като успява и да преподава в Хореографското училище.
„През 1989 г. на семинар във Варна се запознах с една венецуелка, заговорихме се и тя ми каза, че във Венецуела търсят педагог хореограф, мъж. Разговорът за това беше през лятото, прибрах се в София и забравих за това. Но ето че през януари 1990 г. пристигна факс: канеха ме на работа във Венецуела. Времето беше много особено, кризата не просто се усещаше, тя дишаше в лицата ни. Освен това
точно тогава беше нашумял филмът „Нострадамус“ с пророчествата
че Европа вече остарява като континент и не й остава много живот, че центърът на света се мести към Латинска Америка и разни ей такива неща. Поразсъждавахме със съпругата ми - и решихме да отидем за една година във Венецуела, да видим как е. И останахме 27“, обобщава Румен Рашев.
Друг свят, друга култура, друг манталитет - това трудно може да се обясни с думи, трябва да се изпита, убеден е хореографът. Вместо нашите четири сезона там има само два: дъждовен и сух. Вместо круши и ябълки - банани, киви, папая. Вместо пшенично брашно - царевично. И много ориз. В началото беше трудно, но се свиква, казва Рашев. Той в движение сменя френския с испански, жена му тръгва на курс по езика, а синът Филип влиза във втори клас, без да знае нито думичка испански. Не беше лесно, но ето че така се получи, че цели двадесет и седем години там работих като балетист, като педагог, като преподавател, там се пенсионирах като танцьор, казва хореографът.
Днес той е от щастливците, които могат да кажат: „Имах възможност да изтанцувам всичко!
Изтанцувал съм всички принцове
но също и всички основни съвременни партии, когато бях в „Арабеск“. Сред любимите ми роли е принцът в „Жизел“, но обичам да правя и роли, които са различни от тези, които се смятат за предпочитани и „вървежни“. Винаги съм молил и за други роли - не само за принца. И ето, в „Лебедово езеро“ съм бил и принца, но съм бил и коварния Ротбарт, в „Спящата красавица“ съм и принца, и феята Карабос, в „Баядерка“ съм танцувал зловещия чичо изнасилвач... Давали са ми различни роли - и съм бил щастлив, че имам възможност да покажа и друго амплоа, както е в „Ромео и Жулиета“, където съм бил и Ромео, и Парис“, разказва Румен Рашев.
Сред запомнящите се места, на които е танцувал, са рзлични по размери сцени и различни по натюрел публики. „През 1987 година бяхме в руския град Новосибирск, където излязохме на една огромна сцена - три пъти колкото тази на Болшой театър. Изморяваш се, докато излезеш на поклона... Но съм играл и в малки селца в Пловдивско, имало е случай в едно село да танцуваме „Копелия“ през зимата -
студ, ние по трика, а в салона бумти печка с горно горене...
Няма малки и големи сцени, няма престижни и непрестижни. Има просто сцена и публика, която очаква да й провокираш сетивата, да я зарадваш, да я вдъхновиш, да я отведеш в света на красивото“, казва хореографът.
Миналия октомври той си дошъл в България заедно с внуците - със сина и дъщерята на порасналия вече Филип. Самият Филип сега се е отдал на поредното си увлечение: работи като готвач в испанска Галисия. А Румен Рашев довел 17-годишния Филип Давид и 15-годишната Фабиана Валентина в своята родина. Те за първи път видели България, разгледали София, Бургас, Казанлък - с бащината къща на своя дядо, оттам отишли в Стара Загора. А там Румен Рашев се видял със своята съученичка, приятелка и колежка Силивя Томова, която оглавява балетната трупа, и с друга съученичка - балерината Веса Тонова. „Пихме кафе /моите две слабости са доброто кафе и Фейсбук!/, припомняхме си разни неща - като премиерата на „Дон Кихот“, където танцувахме със Силвия, преди да замина за Венецуела, тя като Китри, аз - Базил. И покрай кафето и спомените дойде идеята на Силвия за едно русенско „Лебедово езеро“. След това аз се прибрах с внуците, а Силвия ми се обади: „Идвай!“ И... ето ме в Русе. Много се радвам, че съм тук и се чувствам отговорен - този балет беше една от водещите трупи в страната по времето на балетмайстора Асен Манолов, тук са работили имена като Вера Кирова, Красимира Колдамова. Иска ми се да върнем тази русенска слава. И ако и аз допринеса за това - ще бъда щастлив!“, уверява Румен Рашев.