За Симеон Ванков са писани подробни биографии, така обръщано е внимание и на отделни епизоди от неговия живот. Между имената на българските и съветски (руски) историци, журналисти и други специалисти, писали по тази тема, следва да се посочат някои, като се започне Панайот Панайотов, Рита Гришина (от 60-те години на ХХ век), продължи се с Лариса Чакалова, Арон Черняк, С. А. Пайчадзе (70-те и 80-те години) и се стигне до Иван Алексиев, Васил Сгурев, Христо Белоев (второто десетилетие на ХХI век).
Симеон Ванков е роден на 25 януари (6 февруари по нов стил) 1858 г. в Свищов в семейството на Севаста и Никола Ванкови. Той е шестото и последно дете. Има трима братя и две сестри. Янко е участник във Втората българска легия, Петър е четник при воеводата Христо Ботев, Лука е негов некръвен брат, тъй като е осиновен, Екатерина и Хрисанта. Симеон заминава за Николаев (Русия), където през 1875 година завършва Николаевско-Александровското реално училище. Оттук нататък
за десетилетия животът му се свързва с военната служба.
До наши дни е достигнал опис от 10 страници на документи, включени в пенсионното му дело, така че съвсем детайлно може да се проследи животът му до 1918 година - обучение, месторабота, израстване в служебната йерархия, награждавания, отпуски и командировки и др.
Симеон Ванков завършва Второ военно Константиновско училище, Михайловското артилерийско училище и Михайловската артилерийска академия, слушател е в Петербургския минен институт. Ще спестя подробностите относно произвеждането му в съответни войнски звания, но не може да се премълчат страниците, разказващи за
пребиваването на Симеон Ванков в Русе.
За кратко или за по-дълго време от 1878-1879 г. Ванков е в Българската армия (числи се в нея от 11 август 1878 г., а от 20 декември 1879 г. е с чин поручик). Продължава образованието си в Русия (през май 1883 г. завършва артилерийската академия в Санкт Петербург с отличие), командирован е в Уралските минно-металургични заводи и Тулския оръжеен завод, където се запознава с процесите на производството на огнестрелно оръжие, снаряди и патрони, а от началото на 1884 г. отново е в родината си. На 14 февруари с.г. е назначен за началник на русенския арсенал - първоначално като изпълняващ длъжността, а след две седмици - като титуляр.
В спомените си Ванков засяга този период: „Цялата 1884 г. аз бях усилено зает с реорганизацията на този единствен завод в страната... Арсеналът не съответстваше на своето предназначение и не беше подготвен да приеме и осъществи производството на онези работи, които би трябвало да изпълнява за цялата българска армия.
Към края на 1884 г. реорганизацията на арсенала беше извършена,
което съвпадна с посещението и прегледа на арсенала от първия български княз Александър Батенберг. За отлична служба аз бях награден с ордена „За заслуги“ и произведен в чин майор“.
Да обърнем внимание на двете му твърдения: първото, към края на 1884 г. княз Александър Батенберг посещава Русе (респективно и арсенала) и второто, задоволството си от свършената от С. Ванков дейност монархът изразява с награждаването на началник-арсенала с орден и с повишаването му във войнско звание.
В „Русенска хроника. Дати, събития и личности до средата на ХХ век“ авторите Мариана Бърчева и Стоян Йорданов посочват две идвания на княза в Русе - на 13 април 1884 г. и на 27 април 1885 г., но уточняват, че първото посещение е свързано с посрещането на австроунгарския престолонаследник принц Рудолф и съпругата му принцеса Стефания, а второто - с гостуването на шведската кралица София-Вилхелмина. (В Държавен вестник от 11 април е посочено: „На 3 априллий Негово Височество посрещна в г. Руссе Негово Величество Шведский Крал“). Не ми се вярва княжеската визита, свързана с посрещането на високите гости, и обхождането на Русенския арсенал да е по едно и също време.
Заповедта, с която началникът на арсенала е награден с орден „За заслуги“ носи номер 137 и е издадена на 5 октомври 1884 г.,
така че би следвало княз Батенберг да е посетил службата преди или на тази дата, което приблизително съответства на посоченото от Ванков „към края на 1884 г.“, когато реорганизацията на арсенала е приключила. Едва ли обаче съществува връзката между княжеска визита и производството в по-горен чин. Капитан Ванков е произведен в чин майор на 25 ноември 1885 г., т.е. това става след като в предишните месеци е назначен за началник на местните артилерийски учреждения и завеждащ флотилията и морската част и след като вече Сръбско-българската война е приключила. Подходящо е да цитирам откъс от бележката с репортажен елемент отпечатана във в. „Славянин“: „...в този арсенал се съглежда един особен порядък, едно систематично ра[з]пределение на работите и
в сравнение с европейските изделия, цените... са наполовината по-евтини“.
Няколко публикации във в. „Славянин“, в които са представени идеята и целите, заложени в проектоустава на едно бъдещо Българско техническо дружество, заангажират общественото внимание. През февруари вестникът осведомява русенското гражданство, че се очаква разрешение от Военното министерство за създаването на това общество [дружество]. Някъде след тази дата (26 февруари 1885 г.) то е създадено, а за негов председател е избран артилерийският капитан Ванков.
В Българското техническо дружество членуват българи и руснаци и това не е случайно, тъй като в Русе е твърде голям броят на офицерите-руснаци. В спомените си от 1933 година Константин Божков (1857-1942) посочва 42 имена на членове на дружеството - не само офицери, но и механици, архитекти, адвокати, учители, лекари, търговци, журналисти... Всички те са определени от Божков като „известните по това време първенци в гр. Русе“.
Вестник „Славянин“ не известява кога точно дружеството е създадено, но в съобщение с дата 28 март е посочено: „На 26 того новосъставеното Техническо Общество в града ни държа първото си заседание“, от което следва, че дружеството е основано преди това, а вече на 26 март 1885 г. е проведено негово организационно заседание (да допуснем: първото), където е разгледан въпросът за отбелязването в града на 1000-годишнината на св. Методий. От данни с различен характер (преди всичко спомени)
дейността на Техническото дружество се очертава предимно като просветителско-пропагандна:
четения, публични беседи по технически теми, работа по създаването на техническа библиотека, технически музей и др. И както не може с точност да се каже на коя дата дружеството е създадено, така също не се знае и до кога то действа. Приема се, че животът му е с неколкомесечна продължителност и краят му е през късната пролет-лятото на 1885 г., когато по една или друга причина най-активните участници се дистанцират от дружеството...
През есента на Балканите стават две изключително важни събития - Съединението на Източна Румелия с Княжество България и последвалата Сръбско-българска война. Симеон Ванков е назначен за командир на Дунавската флотилия, състояща се от параходите „Александър I“, „Голубчик“, „Опыт“ и „Взрыв“, катерите „Бавария“, „Мотала“, „Фардинг“, „Ракета“, „Олафчик“, „Варна“ и „Птичка“, шлеповете „Янтра“, „Лом“ и „Искър“, миноноските „Черепаха“ и „Бычок“, както и от 15 гребни лодки. За значението на флотилията по време на войната е достатъчно да цитирам думите на капитан Анастас Бендерев, който оценява високо приноса на Дунавската флотилия и морската част за Северния отред (наречен още Речен) на българската армия:
„благодарение на нея беше възможно своевременното въоръжение
на крепостта Видин, съсредоточаването на войските на Северния отряд против Сърбия, осигуряването на снабдяването на крепостта с всички видове продоволствия и съобщенията с нея по време на обсадата от неприятеля“.
Затова на 21 декември командващият майор Ванков е награден с орден „Св. Александър“ (трета степен, с мечове), а на следващата година - с медал за участие в Сръбско-българската война.
В края на 1885 г. майор С.Ванков е командирован в Русия, Германия, Белгия, Австро-Унгария, като целта е да проучи възможностите за снабдяването на армията ни с оръжие. Той посещава оръжейни заводи в Санкт Петербург, военните заводи на Круп, приет е от висши политици и офицери, но... мисията му завършва без успех. Почти веднага след завръщането му, е назначен за инспектор по стрелковата и техническата част във войската (април 1886 г.).
Майорът е
един от офицерите-детронатори на княз Александър I Батенберг.
Неслучайно със заповед N 334 от 31 октомври 1886 г. той е уволнен. В последвалата политическа криза пребиваването на Симеон Ванков в страната крие реална опасност за живота му. Неслучайно заедно със съпругата си Пепица Никола Иванович благоразумно поемат пътя на емиграцията.
Съществуват известни неясноти относно това негово решение. В спомените на Ванков е отразен следният интересен момент: „Ужасният пожар на 26-27 май 1900 г. в дома на Бархатов, в който аз живеех ...изяде моя дневник с исторически ценните документи, поради което аз реших до не възобновявам дневника, да не си спомням времето и да предоставя на времето, най-добрия лекар, да излекува болната ми душа и да потъне за вечни времена всичко преживяно“.
Пропуснах детайлизирането на документите, за които С. Ванков си спомнил при писането на тези редове - преди всичко писма на хора, определени като силни на деня. Приведеният мемоарен текст косвено подсказва, че
не е имало паническо бягане,
след като са изнесени документи и пр. Цитатът е интересен и с твърдението за изгорял дневник, който Ванков нямал намерение да възстанови, т.е по такъв начин се обясняват белите петна в неговите мемоари, отсъствието на каквото и да е споменаване за дейността му като председател на Техническото дружество, подробности относно емигрирането и пр., и пр. Семейството се установява първоначално в Букурещ, а впоследствие - в Русия.
Симеон Ванков продължава военната си кариера в различни военни окръзи на Руската империя. Когато обаче е назначен да служи в Санкт Петербургската крепостна артилерия, Пепица Никола Иванович се завръща през 1889 г. в България по здравословни причини. След обявената на 21 декември 1896 г. амнистия Симеон Ванков посещава Русе, разговаря със съпругата си относно връщането й в Русия, но тя е непреклонна. И бракът им се разтуря. Следващите му бракове са с Анна Мартинова Пининска и Мария Даниловна Ванкова.
През 1911 г. Симеон Ванков е произведен в чин генерал-майор. Пенсионира се на 25 април 1918 г., след като е служил в руската (и българската) армия 41 години, 4 месеца и 12 дни.
Носител е на множество ордени и медали - руски, български, френски.
Като пенсионер се занимава с преподавателска дейност. През 1922 година е избран за професор по технология на металите. Чете лекции в Института за народно стопанство „Плеханов“, Московския строителен институт, Московския инженеро-педагогически институт и др. На 17 юни 1929 г. в московския Дом на учените е отбелязана неговата 50-годишна научно-техническа, преподавателска и обществена дейност. Проф. С.Ванков е автор на редица научни трудове, част от които са оценени като приносни за руската инженерна мисъл. Умира на 79-годишна възраст - на 21 юни 1937 г. Погребан е във Веденското гробище в Москва.