Д-р Пламен Панайотов е завършил Английската гимназия в Русе, след това Медицинския институт в Плевен. Придобива специалност „Психиатрия“ в Медицинска академия-София. От първия ден на професионалната си кариера работи в Центъра за психично здраве. В момента е завеждащ Дневния стационар. Председател е на Център за консултиране и кратка терапия „Решения“. Изкарал е редица квалификационни курсове в САЩ, Испания, Холандия, Германия, Чехия, България. Член е на Българската психиатрична асоциация, на Международната асоциация за семейна терапия и на Управителния съвет на Европейската асоциация за кратка терапия. Има множество публикации и доклади в страната и чужбина.
Срещите му с обременени психически и емоционално хора по никакъв начин не са засегнали неговата психика. Докторът признава, че има начин да се спасиш от историите, които чуваш почти всеки ден. За него спасението е в ходенето пеша - четири пъти е минал по Камино - близо 1000 километра общо по пътя на пилигримите към Сантяго де Компостела и катедралата на свети Яков. Разтоварва се и с музика, обича всякаква, но най-вече фолклора, защото както казва, от него произлиза всичко - и класиката, и джазът, и поп музиката. Работата му е да говори, да успокоява с думи, да търси словесно здравото място в болната психика. И от толкова приказки, приказки, понякога ме сърбят ръцете да направя нещо, да се захвана с дърводелство, споделя психиатърът.
Но пак думите са в основата на фокусираната към решения кратка терапия, която практикува д-р Панайотов. Той е един от малкото терапевти в България, които я прилагат в своята практика. Но освен това я доразвива и създава следващо терапевтично ниво, наречено Проста терапия.
- Д-р Панайотов, когато за първи път чух за кратката терапия, впечатление ми направи, че тя е фокусирана към бъдещето, а не към миналото. Това означава ли, че отричате учението на основоположниците на психиатрията като Фройд и Юнг?
- Поначало думата „терапия“ според много колеги е излишна. Но тя е разбираема, защото първият човек, който се е занимавал с психотерапия, е бил лекар - Зигмунд Фройд. И поради тази причина той гледа на нещата като на медицинска дейност. Цялата му теория е такава - все едно психиката е някакъв вид организъм, построен по определен начин, както е в анатомията, физиологията. Всъщност не е така, но традицията е такава. Докато има много хора, които са страшно добри в правенето на това, което сега се нарича терапия, а въобще не произлизат от терапевтичните среди. Като моя учител Стийв де Шейзър от Милуоки, който е бил музикант саксофонист, после се е занимавал с антропология, социология и попада в света на терапията случайно, дори няма медицинско образование и може би затова е толкова ефективен.
- При него ли учихте терапията, която практикувате? Как се запознахте?
- Един месец през 1995 г. учих в неговия Център за кратка семейна терапия в Милуоки и съм може би единственият, който не е платил таксата от 4800 долара. Как стана всичко? На една конференция на Българската психиатрична асоциация се видях случайно с
д-р Антон Кършутски от Стокхолм, който е избягал от комунистите в Швеция през 60-те години
Д-р Кършутски ме впечатли, като каза: Дойдох тук, защото се чувствам длъжен да ви кажа, че до 68-та си година съм се занимавал само с глупости. Имаше предвид всичко в психиатрията - от инсулиновите коми навремето, електрошоковете, невролептичната терапия, антидепресантите, психоанализата, груповите терапии и какво ли не. Много малко хора могат да кажат за цялата си кариера, че е била една глупост. Защото това са хиляди часове обучение, положени са усилия, похарчени са пари. А д-р Кършутски сподели, че едва когато започнал да работи по този фокусиран към решения начин, разбрал, че прави нещо смислено и полезно. После организира едно обучение във Варна, на което бях страшно впечатлен.
- От какво се впечатлихте най-много?
- Същите неща, които той правеше, аз съм виждал да ги правят предишният шеф на психодиспансера д-р Страшимир Иванов и д-р Константин Хамамджиев. Обаче те не ги бяха описали за разлика от Стив де Шейзър, който е създал метод. Писах на Стив писмо, имах маса въпроси към него за тази фокусирана към решения кратка терапия.
Не знаех адреса и писмото замина с плик, на който пишеше Стив де Шейзър, Милуоки, Уисконсин, САЩ
но въпреки това го намери. Той ми се обади, че ще има уъркшоп в Прага и аз тръгнах със списък от 27 въпроса. В самия автобус ми хрумнаха още 3-4 и когато отидох на това обучение, на практика то стана разговор между мен и Стив, защото за другите участници темата беше нещо много ново. Тогава той ме попита кога ще отида в Милуоки да уча с него и съпругата му, корейката Инсу. Отговорих му - никога, защото моята заплата е 6 долара на месец, а таксата е 4800. Той ми изпрати билет, настани ме в хотел, около месец беше обучението. Аз занесох от „Отворено общество“ 1000 долара за литература, видео- и аудио- касети, а те ми дадоха такива материали за над 3500 долара. Така че той плати лично от своите пари, не от фондация, около 15 000 долара, за да мога да науча това нещо.
Аз се чувствам длъжен тези неща да ги предавам нататък
Точно затова искаме да направим догодина международна конференция в София и търсим спонсори, за да се намали цената за българските участници, която е 280 евро. Колкото повече спонсори, толкова по-евтино ще бъде, а защо да не е и безплатно. За да могат хората да дойдат и както аз съм взел даром тези знания, така да е и за тях. Защото на Стив не мога да му върна, той почина, единствено мога да направя достъпни за много хора неговите методи.
- Има ли вече общност от психиатри, които работят по метода на фокусираната към решения терапия?
- Специално лекарите психиатри не са склонни много, защото в известен смисъл противоречи на тяхното медицинско образование. В света този метод е най-разпространен в Щатите, системата там е такава: има здравна застраховка и застрахователят се интересува от ефективни терапии, които да са евтини за него.
И ако резултатът може да бъде постиган с 3-4 сесии, защо да плаща за 200
Даже имат консултантски фирми, които назначават хора задължително с такова обучение, защото то не е само терапия, използва се за бизнес консултиране, консултиране на различни организации и други. То е вид разговор, който може да се приложи във всякакви социални сфери. В Европа най-много е развито във Финландия, където е основен терапевтичен метод, в Швеция, където има много мощна група и се изучава в университетите, в Холандия, където скоро проведох обучение по проста терапия, която може да се разглежда като клон на фокусираната към решения кратка терапия на Стив.
- Каква е основната идея в този метод?
- Основната идея е, че когато конструираме един разговор, трябва да разбираме от езика, а не от човека. В тази терапия няма теория за човека. Всички други подходи имат някаква теория какво представлява личността, психиката и т.н. Тук се смята, че хората винаги излизат от рамките на каквато и теория да приложиш към тях.
Но ние трябва да знаем как работи езикът и в езика се стремим да конструираме желаното бъдеще за клиента
какви цели има, намерения, мечти, как ще ги постигне, с какви ресурси, коя е следващата стъпка. Това ни интересува. И ако това нещо се обсъжда с клиента, изведнъж се оказва, че проблемът въобще го няма. Защото не сме говорили за него. И едно от шокиращите приемания е, че между проблема и решението няма връзка.
- Например?
- Например излиза наркоманката от стаята и казва: сега мога да тръгна наляво и да отида под пасарелките, където да се надрусам, или да тръгна надясно към спортната зала, където ме чакат. Тя беше гимнастичка акробатка. Ето, между проблема и решението няма никаква връзка - ако правиш решението, не правиш проблема. В медицината е различно, трябва да видиш причините за нещата, да обработиш патогенезата, етиологията, за да премахнеш симптома. Така че този метод не е много медицински като мислене и не е толкова разпространен в психиатричните специалности, колкото в психологичните, филологическите. Медицинските сестри по-добре го разбират, защото не са толкова интоксикирани с теориите, по-близко са до реалността. И последното, което правим с моя колега и приятел Боян Страхилов от Центъра за психологични изследвания и консултиране в София, е тази проста терапия, на която търсим име.
Искаме самите хора да контролират хода на разговора. Това е една стъпка по-нататък.
Във фокусираната към решения терапия се смята, че говорим за бъдещето, за целите и за решенията, че това има смисъл. А ние смятаме, че самите клиенти трябва да кажат за какво да говорим, те да формулират въпросите.
- Тоест, ако във фокусираната към решения терапия водите вие разговора, при простата терапия самите хора трябва да правят това?
- Точно така. И в дадения момент да говорят за каквото намерят за добре. Парадоксално тогава хората са повече фокусирани към решения, отколкото ако аз го правя, защото може да има съпротива, могат да кажат: чакай, в момента не искам да говоря за това. Примерно въпросът за чудото, който е нещо като запазена марка на този подход: ако стане чудо и проблема ти го няма, по какво ще забележиш? И
хората започват да разказват картината на чудото и колкото повече говорят, толкова по-вероятно е то да стане
Но това аз съм го предложил като сценарий. А в момента човекът може да не иска да говори за чудеса, може да иска да говори за миналото си, за майка си. И когато си каже неговото си нещо, повечето хора от само себе си продължават: дай да видим какво ще правим сега. Защото бъдещето винаги е по-важно от това, което се случва в момента и от миналото. Те в крайна сметка затова идват, за едно по-добро бъдеще. Оставяйки хората сами да фокусират разговора върху каквото искат, разговорът става по-кратък, не е изключение терапия в една сесия. И ако човек е задал добър въпрос поначало, може да се окаже, че става и с един единствен въпрос.
- Но все пак вие сте знаещият и обученият човек за такива ситуации?
- Стив ми беше казал: Много внимавай за неща, които стават случайно. В България ние имаме късмета да срещаме такива клиенти, които директно ти казват какво да правиш. И ти чисто и просто трябва да ги чуеш. Много хора отиват при специалиста и му казват: Докторе, изпиши ми еди кой си медикамент, защото комшийката ми каза, че й действа добре. И докторите се дразнят. За разлика от тях, аз се радвам да чуя такова нещо, защото хората най-добре знаят. Нелепо е да вярвам, че знам повече за някой човек на 40-50 години или за някое семейство, което е заедно от 40 години, отколкото те за себе си. Те са наясно с контекста на техния живот, на кого могат да разчитат, какви са им материалните ресурси, кое е реалистично и кое не. Аз ги виждам за първи път. Така че
моята работа е не да бъда специалист по съдържанието, а по процеса
Да организирам разговора така, че той да бъде максимално полезен за хората, но не и да се правя на знаещ. Това е другият парадокс и той доста затруднява много специалисти. В повечето сфери на човешката дейност ти разчиташ на някакво знание, трябва да знаеш нещо, за да работиш дадена професия. При нас е обратното - трябва да не знаеш и да държиш на незнанието си, за да може цялото съдържание да бъде дадено от самите клиенти. Това опира до дзен практики, до осъзнаването на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. Една притча разказва за професор, който отишъл при монах да учи дзен. Монахът му предложил чай и когато чашата се напълнила, той продължил да налива и чаят да прелива. Какво правиш, попитал професорът. Ти си същият - пълен с твоите си мисли и знания, няма как да научиш нещо за дзен, затова първата ти задача е да се изпразниш от всякакви съдържания, отговорил монахът. Основният постулат е знанието за нищото.
- Простата терапия всъщност не преобръща ли в известен смисъл кратката терапия, в която водеща роля има терапевтът?
- Идеята е не да преобърнем, а да отидем една стъпка по-нататък в това да овластяваме нашите клиенти. Те да ръководят разговора, както трябва да ръководят и живота си, да бъдат максимално независими от нас, а ние да им помагаме и с нашия интерес, и с желанието и, така да се каже, с узаконяването на всяко нещо, което предлагат.
Защото те знаят какво е решението, но не знаят, че го знаят
И по същия начин ние предполагаме с Боян, че те знаят и въпросите по-добре от нас, но не знаят, че ги знаят. И забележи каква разлика има. Ако те попитам какъв проблем те води тук, ти си човек с проблеми, който не е в състояние да ги реши сам, и аз съм свидетел на твоята слабост. А както Ницше казва, най-голямата омраза, която ние хората изпитваме, е към свидетеля на нашата слабост. Не който е причина. Може някой да ме удари, но аз се срамувам от оня, който е видял това. Другият въпрос е: Какво те води днес тук? Това и индиферентен въпрос. А въпросът: Кой въпрос те води днес насам?, означава, че ти си над мене, защото определяш за какво ще говорим. И обикновено първият глагол, който аз използвам, е: Какво мислиш?
Защото не искам хората да ми говорят автоматично. Автоматичните реакции обикновено не са полезни в терапията, те са повтаряне на нещо, защото е заучено или защото е станало навик. Аз искам те да мислят, а не да говорят каквото и да било. И практиката показва, че хората наистина може да се справят с тази задача - да задават добри въпроси и да дават добри отговори. И терапията става още по-кратка и по-ефективна, а за нас, терапевтите, е удоволствие. Защото смятам, че тя
за клиентите трябва да е максимално полезна, а за нас да е приятно, да се забавляваме
Много хора се чудят как така работя в психиатрия толкова години и съм спокоен. Зависи как го правиш. Наистина има голям риск, ако го правиш по друг начин, да се почувстваш адски зле. Ако говорим за миналото ти, за проблемите ти, след половин час разговор и ти ще си по-потисната, и аз ще съм по-потиснат. Докато ако говорим за чудото и как ще го постигнеш, и двамата ще се чувстваме добре.
- Вие с Боян Страхилов имате издадена книжка - дневник на добрите въпроси „Стъпки към моя успех“. Кои са добрите въпроси в простата терапия?
- Няма правилни и неправилни въпроси, няма добри и лоши въпроси, това е друго наше откритие с Боян. Например в психоанализата се смята, че трябва да отговориш на въпроса защо. Да, но във фокусираната към решения терапия се смята, че това е лош въпрос, защото всякакви причини могат да бъдат изтъкнати и те са еднакво валидни или невалидни. Както Витгенщайн казва, не ми трябват обяснения, трябват ми описания на нещата.
Няма добри и лоши въпроси, има навременни и ненавременни въпроси.
И всеки един въпрос, който е навременен, е полезен и всеки един въпрос, който е ненавременен, е безсмислен. И въпросът трябва да съответства на времето на човека, не на моето време. Затова много обичам въпросите на хората, от една страна - те са на техния собствен език, от друга са навременни, защото това ги вълнува в момента, и трето - колкото повече го практикуват, толкова по-добри стават. Някой път те са доста изненадани от възможността да задават въпросите, може да им е за първи път в живота. В началото може да са объркани, да кажат не знам. Аз го чувам като не знам сега. Гарантирано всеки следващ въпрос, който задават, е по-добър от предишния. Но трябва да знаят, че тази възможност аз устойчиво им я предоставям и държа на това нещо, за да не се нарушава процесът. С всяко нещо е така - и козунакът не става добър от първия път.
- Казахте овластяване на клиента чрез възможността той да води разговора. Но все пак това трябва да е в някакви рамки, а това предполага и контрол?
- Във всеки разговор този, който задава въпросите, той държи властта, той решава посоката на разговора. Когато съм свидетел на тяхната сила да задават въпроси и да организират разговора, да извадят най-полезното за себе си и да отидат да действат, аз съм в съвършено друга позиция. Това е овластяване на клиента. Много се говори за това в тези терапевтични среди. За мен, ако това не включва задаване на въпроси от страна на клиента, е някаква измама, псевдоовластяване. И това е част от затруднението сред терапевтите.
Не съм видял досега клиент да се съпротивлява, че той води разговора
но терапевти има, защото се страхуват, че губят контрол. Истината е, че запазвам един мета контрол, друго ниво, защото го питам кой е най-полезният въпрос, няма свободни асоциации, с което създавам много тясна рамка. И друго едно затруднение има, което е на второ ниво. Откакто свят светува един човек задава въпроси, другият отговаря, може да си сменят ролята, но пак е същото. В тази терапия за първи път един и същи човек задава въпросите и дава отговорите, аз само създавам контекста и потвърждавам въпросите и отговорите. Никой от нас няма навици в това отношение. И това е затруднение на терапевтите да го правят. Защото клиентът зададе въпрос и автоматично ми хрумва да дам отговор. Обаче го питам: добре, кой, мислиш, е най-полезният отговор. Структурата на разговора е откачена, тя не е нормалната структура, това не е за какво ще говорим, а как е организиран разговорът. И няма друг терапевтичен метод, който да се различава по това. Обикновено се различават по това за какво ще говорим. Гещалт терапевтът ще се мъчи да ти оформи гещалта, като те насърчава да откриеш собствен смисъл, собствени цели и да правиш собствени избори.
Последователите на Юнг, докато не се занимаят с архетиповете, все едно нищо не са направили
Те вярват, че това съдържание е много важно. Фокусираните към решения вярват, че трябва да има подробна и детайлна картина на дейността и чудото. Това са наши измишльотини и вярваме, че това е най-полезно за клиентите. Но никой не се е опитал да промени структурата на разговора, да наруши правилото аз питам, ти отговаряш. Така че не е лесно. Тя е проста терапия, защото наистина е проста. Но просто не означава лесно.
- За какви хора е подходяща тази терапия? Предполагам, че не е за такива с тежки диагнози?
- Напротив, невероятни неща съм виждал. Единственото ограничение е дали хората могат да говорят. Ако не могат да говорят, ако са прекалено малки, или са дементни, или са с инсулт или по някакъв начин не може да влезе в контакт и да направи разговор, това е противопоказанието. Имаше един пациент, който навремето отишъл в Щатите, карал такси години наред в Чикаго, обаче се разболял от шизофрения, не се лекувал, защото е безкрайно скъпо, нямал осигуровки, накрая взел пари назаем да се върне в България. Тук заварва къщата си заключена и
комшиите му казват, че майка му е в затвора, защото преди 5 години заклала баща му
Той не ги е чувал много отдавна, не знае какво става. И го водят в мъжко отделение в психодиспансера, защото палил огън и съседите се уплашили да не направи пожар. Когато д-р Петя Несторова разговаря с него, установява, че няма налудни мотиви, ами просто няма ток и вода, взел си шише вода и кафе и си запалил огън да си свари кафе. И го прати в дневния стационар. Първото, което го питах, беше за приятели, роднини, на кого може да разчита. Той казва, че навремето имал един приятел, ама нито го е чувал, нито го е виждал и дори не му помнел името. Ако се замислиш за патология, много трудно можеш да си представиш по-тежък психиатричен случай - има нелекувана шизофрения, няма майка и баща, няма роднини и приятели, няма ток и вода, разбил жилището, за да влезе вътре, доколко става за живеене, не е ясно. Аз го питам: кой мислиш е най-полезният въпрос, който мога да ти задам сега? И той казва: Как мога да си помогна да се почувствам малко по-добре през следващите две седмици?
Гениален въпрос, който аз не бих могъл да задам.
Добре, как може да си помогнеш да се почувстваш малко по-добре през следващите две седмици? Трябва да зададеш въпроса точно по същия начин, защото ако започна да го коригирам, клиентът ще каже: ти не ме разбра добре. И той казва: Трябва да започна да чета, защото от 3 години не съм прочел абсолютно нищо. Какво ще четеш - конкретна книга, поезия или... Не, не, няма никакво значение, аз трябва да си възстановя навика за четене - отговаря той. - Има вкъщи стари вестници, която и да е книга, имаме библиотека, това е първото нещо, което трябва да направя. Питам го има ли нещо друго, което може да направи през следващите две седмици за да се почувства по-добре. Не, само това.
Взех една рецепта и му написах Rp/четене
И всъщност първото нещо, което той прочете, беше това. Ако беше казал, че ще пише, щях да му дам да напише нещо. Забележи, аз може да мисля, че в момента е актуално да му уредим пенсия, да му включим тока или водата. Той обаче иска да чете. След 2 седмици дойде и помоли социалният работник да му помогне, да напишем направление за ТЕЛК. Но това стана, когато той каза. Ето примера как човек с тежка психиатрична диагноза, при това нелекувана, може да те изненада с въпрос, който е изключено да ти мине през главата. И случаите са много.
- Случвало ли се е друг път да пишете такива странни рецепти?
- Спомням си първия път, когато реших, че мога на рецептата да не пиша лекарства. Една пациентка връхлита и казва: Никакви разговори, аз знам, че тука има въпроси, приказки. Не, аз съм дошла да ми дадеш рецепта за хапчета. Добре, казвам, ама за напрегнатост ли, за депресия ли... Не ме слушаш какво ти говоря, аз съм тука да ми дадеш рецепта за хапчета - репликира ме тя. - Ти знаеш, познаваш ме, ще ми дадеш хапчета, които са за мене. Написах една рецепта, взе я и след около един час се върна усмихната. Отишла в аптеката и
аптекарят я попитал: Кой от вас двамата е по-луд - вие или доктора?
Защото на рецептата аз бях написал само „хапчета“. Започнахме да говорим и след около половин час, когато ще си тръгва, изрично я питам иска ли рецепта за хапчета. Не, няма нужда, аз разбрах какво трябва да правя.
- Прави ми впечатление, че през цялото време говорите за клиенти, а не за пациенти?
- Това е малко излишен спор. Смята се, че не бива да бъдат наричани пациенти, но пък в същото време някои от тях имат симптоми и диагнози. Аз бих предпочел както самите хора се наричат. Може да не е едното, нито другото, ние просто водим един разговор. Но все пак те са клиенти, защото са дошли да си купят някаква идея, освен това трябва да си платят разговора. Има и друго разграничение - индивидуална, семейна и групова терапия. Това е класическо и се смята, че е много важно. В терапията, която практикувам, няма никакво значение дали човекът ще дойде сам, с жена си, с децата си, с приятели. Както те решат, хората най-добре знаят в каква конфигурация да дойдат. Докато в класическата семейна терапия се смята, че докато не повикаш лидера на семейството, нищо не можеш да направиш. Всеки, който е дошъл, е агент на промяната. За да дойдат, те искат нещо да се промени. При мене идват най-реактивните хора, които желаят нещо да направят по някакъв въпрос. И съм дълбоко убеден, че всеки човек може сам най-добре да си помогне, а ние само му помагаме да го направи.