Втори пълен директорски мандат започва в русенския драматичен театър Орлин Дяков. Преди дни стана ясно, че той печели конкурса, обявен от Министерството на културата, и се очаква в скоро време да подпише поредния си договор за управление на ДТ „Сава Огнянов“. Фактически Дяков е директор от януари 2012 г., когато зае мястото на Рашко Младенов, освободен от министър Вежди Рашидов.
Никога не съм мислил да се занимавам с нещо друго освен с театър, казва Орлин Дяков. „Бях в първи или втори клас, когато сам отидох да се запиша в театралната студия на Пионерския дом. Студията водеше актьорът Георги Стефанов. Изобщо, може да се каже, че винаги съм бил късметлия - съдбата ме е срещала с големи имена и ме е поставяла в ситуации, за които мога да й бъда благодарен“, казва русенецът.
Своята убеденост, че ще се занимава с театър и с нищо друго, той споделил с родителите си, когато бил 12-годишен. „Просто им казах напълно сериозно, че ще стана артист. Умряха от смях. Мина обаче известно време и започнаха да се замислят, че май не се шегувам. Слава богу,
в семейството никой не ми е пречил и не ми е налагал да стана нещо друго
примерно доктор или юрист. В интерес на истината, „жертва“ на амбициите на баща ми стана сестра ми Милена - отличничка в Математическата гимназия, нейната страст беше историята, но родителското настояване я отведе към правото. Аз пък не бях отличен ученик, меко казано, може би и затова не станах прицел на бащините амбиции“, казва Дяков, връщайки се в спомените си.
След като завършва осми клас в училище „Иван Вазов“, той става ученик в Механотехникума. Отново баща му е причината за това: прозрял, че нито медицината, нито правото са в състояние да станат поприще на сина му, човекът настоява Орлин поне да се сдобие със занаят, който да го храни. Баща ми беше здраво стъпил на земята, казва синът. И гордо заявява: „Аз съм леяр формовчик! Осем месеца съм работил това в Комбината за тежко машиностроене, сега също мога да лея!“.
Камен Донев също беше ученик в Механото, той учи след мен, казва Орлин Дяков. И добавя, че и самият той познава учителя, вдъхновил Донев за неговия спектакъл „Възгледите на един учител за народното творчество“, който години наред се радва на възхитените аплодисменти на българската публика.
Годините си в техникума Орлин Дяков свързва най-вече със заниманията си в театралната студия - вече в Младежкия дом, и с китарата. „Свирех на китара и едновременно бях в две групи - едната беше в Механото, другата беше „Фобос“,
ходехме по разни вечеринки да свирим
дадоха ни апаратурата на ЗЕИМ - имаше такъв Завод за електроизолационни материали в Русе, продължава той.
Така след първата си роля на Робота в пиесата „Желязното момче“ на Недялко Йорданов в Пионерския дом, той продължава с други роли, като постепенно изминава своя път до кандидатстването във ВИТИЗ. „Пак казвам - наистина съм късметлия. Ръководители на студията в Младежкия дом бяха Вальо Гаджоков и съпругата му Елена, с тях останахме приятели, те сега са в Норвегия. За ВИТИЗ ме е готвил Диди Димчев. Познавах Микей, Жоро Стефанов, Жоро Радомиров - все големи театрални имена, като казвам, че ги познавах, това означава, че наистина сме били на „ти“, продължава Дяков.
И така стига до кандидатстването в театралната академия. Което той прави на три пъти. „Първия път ми казаха „Ти сега ще ходиш в казарма, хайде след това кандидатствай пак“. Втория път ме скъсаха на последния кръг, мен и още две момчета.
Третия път бях приет в класа на проф.Филип Филипов
Изпитите приключиха на 15 юли, той ни прие, сформира класа и на 5 август почина. Това беше страхотен шок за целия ни клас. Взе ни проф.Димитрина Гюрова, която още с влизането си при нас каза, че ще направи един миниизпит и най-вероятно ще има хора, които ще отпаднат. Създаде се една натегната обстановка - много изнервящо беше. Парадоксът беше в това, че започнахме 21 човека, а накрая завършихме 24. Но началото беше кошмарно. За да бъде ужасната картинка пълна, още в първия ни ден във ВИТИЗ след изпита, който ни направи Димитрина Гюрова, ни заведоха целия клас... в Народния театър, за да участваме в масовката на спектакъла „Под игото“! Още от първия ден като студенти директно се озовахме на сцена, и то не на коя да е, а на Народния! Шокът беше пълен! Стояхме и гледахме напълно ошашавени корифеите на българския театър - Стефан Данаилов, Аня Пенчева и другите лица, които бяхме виждали само от телевизора или от големия екран, и се чудехме какво ни се случва. Помощник-режисьорът ни обясни какво трябва да правим, репетирахме малко и така още същата вечер - в първата ми студентска вечер, аз играх в Народния театър! Няма да забравя как след това излязохме от Народния, бяхме седем момчета, единият беше Емо Бонев, който сега е известен сценарист и режисьор. Седнахме на едно заведение, култово за София тогава, със звучното име „Покойника“. Седим, мълчим. Нямаме сили дори да кажем нещо. И Емо Бонев вика:
„Гадно, а, пичове? Ега ти първия ден във ВИТИЗ!“
Самото си студентство Орлин Дяков определя като „тежко“, тъй като след това начало в класа се оформят няколко групички - на звездите, на техния антураж, на отцепниците, на тези, на които не им дреме... Накрая от всичките 24 човека днес с театър се занимаваме 7 души, казва Орлин Дяков.
Въпреки „тежкото“ студентство той има повод отново да направи реверанс към съдбата, която продължава неговата късметлийска линия. Ето как: „За трите дипломни спектакъла, които правихме, късметът ми поднесе още няколко невероятни срещи. „Сън в лятна нощ“ прави с нас режисьорът Георги Попов. Този спектакъл се изигра около 70 пъти при огромен успех. „Сън в лятна нощ“ е спектакъл, който самият аз с удоволствие правя и продължавам да правя - любим ми е. Защото в него има всичко: има мечта, има артисти, има красота, любов, има ги духовете, които правят магии, има ги благородниците... „Сбогуване през юни“ пък постави с нас Пламен Марков - той ни стана и асистент, ние бяхме първият му клас. А с Маргарита Младенова поставихме „Крушата Рагаца“ на Станислав Стратиев“.
След дипломирането Орлин Дяков е разпределен в Смолян заедно с още двама колеги. Прекрасна атмосфера, страхотен прием от колегите в трупата, а хората там са просто невероятни, казва русенецът. И признава: „Работил съм досега в 10 театъра, в 4 от тях съм бил на щат, но трябва да кажа, че
по-добри и по-сърдечни хора от тези в Смолян не съм срещал
и не съм виждал никъде. В смолянския театър се срещнах с Юлия Огнянова, с нея правихме „Щуро племе“ по разказите на Славе Македонски. А на втората година дойдоха още трима души от ВИТИЗ: Теди Москов, Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов! Те и тримата са завършили куклено майсторство, но в Смолян направихме първите „Фантасмагории“ на Теди и спечелихме награда на фестивал. Оттогава датира нашето приятелство с Теди, затова и русенският театър днес е един от малкото извън София, с които той работи. Какво ти малкото - той работи само с варненския и русенския! Русе му харесва. Сега предстои да направи „Кучешко сърце“ по Михаил Булгаков, в спектакъла ще участват само русенски актьори и Мая Новоселска“, прави завой към днешната реалност Орлин Дяков.
След две години в Смолян той заминава за Монтана. Където остава цели 11, две от които работи в театъра във Враца с Бина Харалампиева. „Това също беше един наситен с работа период - тогава и Монтана беше град с много повече население, голяма част от което с потребност от допир с изкуството, и театърът там беше добър, 60 човека работеха в него, но това бяха и годините, в които започнаха демократичните промени - които понесоха със себе си и много мътилка. Там започнах с режисурата. Всъщност, тя - режисурата, е това, което най-много ми лежи да правя. Прекалено умен съм за артист - когато съм разпределен в роля, постоянно посочвам, разсъждавам заедно с режисьора... А истината е, че нямам амбицията да ме разпределят в роли. Мен ме занимават далеч по-сложни неща, по-любопитен за самия мен е различният прочит на текста и различната му трактовка в театралната версия.
Много отдавна съм си решил проблемите със суетата
признава Дяков.
Пак в Монтана написва и първата си пиеса - „Любовта като такава“. И разказва нейната история: „Имаше при нас едно момче, завършило режисура в Ленинград, трябваше да направи при нас дипломното си представление. Почваме да работим една пиеса - не се получава, втора - не се получава. Един ден директорът пита какво става, ще си направи ли спектакъла момчето. И тогава аз се обадих: „Аз пиша в момента една пиеса, той ще я постави!“. И след като го обявих на всеослушание, се наложи да седна и за четири нощи да напиша пиесата... До 13-ата страница беше написана на машина, останалото - на ръка, че нямаше време...“.
След двегодишен период на директорстване в Монтана - от 1998 до 2000 г., се завръща в Русе. Уволнението ми беше по политически причини, което в онези години не беше кой знае каква изненада, обяснява лаконично той.
Изпитал завладяващия вкус на създаването, Орлин Дяков вече има зад гърба си десетки режисьорски постановки и дузина пиеса, част от които печелили национални награди. След като през 1992 г. е защитил практически режисьорски изпит с постановка на Чехови миниатюри, работи усилено като режисьор. Така
към своите над 30 актьорски роли прибавя повече от 50 режисьорски постановки
През 2012 г. получава приза за режисура на своята постановка „Господин Леонида и опозицията“ от Йон Лука Караджале на фестивала в румънския град Къмпина.
Негови пиеси са поставяни на сцените в София, Русе, Видин, Монтана, Разград, Плевен. В момента прави последна шлифовка на най-новите две. Едната е със заглавие „Уважаема госпожице Марта“, издава авторът, като обяснява, че тя е много по-различна от всичко, което е правил досега.
И все пак, най-мащабните задачи, които си поставя, са свързани с театъра, в който започва седмата си директорска година. Няколко амбициозни задачи си е поставил и не смята да се отказва, нито да прави компромиси. Една от тях е постановката на „Майстор Манол“ в копродукция с румънски театрали. Друга е свързана с една нова идея на едни момчета от „Роял Арт“, които искат да направим 3D анимация за Дойранската битка - това е втората битка заедно с Картагенската, която се изучава във военните академии, обяснява Дяков.
Директорството е една специфична работа
казва Дяков. „То не е за всеки. Изисква особен тип образование и подготовка, няма нищо общо с творческата дейност. Сега това ми е интересно. А провокацията е огромна. Защото след като пробихме в София, където имаме регулярни спектакли на сцената на театър „Сълза и смях“, смятам, че е време да пробием по аналогичен начин и в Европа. Глупост е да не ползваме факта, че живеем в Европейски съюз без граници - мисля, че имаме талант и можем да представим добър продукт там. Но с една важна уговорка: аз не искам само да отида веднъж и да ме видят, а искам да играя в Европа за пари! Да ценят моето изкуство и да го търсят! Искам, примерно да се знае, че всеки четвъртък, да речем, играя в Париж. Или в Прага. Илюзия ли? Когато преди известно време казвах, че ще играем регулярно в София, ми се смееха. Сега вече не ми се смеят. А софиянци си купуват билети за русенския театър!“.