Една от най-горещите теми в края на Студената война. Така може да се нарече събитието, от което днес се навършват точно 30 години. Говорим за стартиралия на 2 септември 1987 година в Москва съдебен процес срещу 19-годишния германски пилот Матиас Руст, който необезпокояван каца със своя самолет Чесна на Червения площад няколко месеца по-рано.
Но-тук по-важна е предисторията
Това бе новината на годината: на 28 май 1987 Матиас Руст, 19-годишен любител пилот, прави няколко обиколки над Червения площад преди да кацне със своята „Чесна“ точно пред носа на Кремъл. Германецът просто иска да си поговори със съветския ръководител Михаил Горбачов за световния мир.
Московчаните, които стават свидетели на необичайното събитие, реагират с „Молодец!“. Неканеният гостенин от Германия печели симпатиите им. Но не и тези на Горбачов. Кремъл е шокиран и реагира остро - Руст е задържан и хвърлен в затвора. Помилван е чак след година и половина.
Колкото и безумна да изглежда тази история, много по-невероятни са обстоятелствата около събитията от 28 май 1987 година: на този ден в Съветския съюз празнуват Деня на граничаря. И тъкмо на професионалния празник на тези, които трябва да пазят държавната граница, един 19-годишен германски младеж прави за смях цялата съветска противовъздушна отбрана (ПВО). Нещо повече, подиграва се със СССР - една могъща военна машина, която е ужилена от един безобиден цивилен с още по-безобидното му самолетче. Дръзкият пилот казва, че е разочарован от бавния напредък в преговорите за ядрено разоръжаване, а срещата в Рейкявик между Рейгън и Горбачов току-що се е провалила. Тогава Руст се решава на символичен жест - да каже на лидерите на двата блока, че народите от двете страни на Желязната завеса искат да живеят в мир.
Спасител на света или просто луд човек?
И до днес мнозина се питат как е било възможно съветската ПВО да проспи полета на Руст? Пияни ли са били дежурните войници в деня на граничаря или системата е имала множество пропуски?
Бившият генерал от ВВС Гвозденко казва: „Руст ни показа къде имаме пропуски. Той демонстрира как даваме шансове на нашите врагове.“
На практика един 19-годишен младеж изиграва една от световните суперсили.
Тогава съветският ръководител Михаил Горбачов е толкова ядосан, че заявява: „Щом един самолет може необезпокояван да лети над съветска територия и изобщо да не бъде забелязан, това показва колко лошо работи нашата противовъздушна отбрана“.
Което обаче не е съвсем вярно. По-късно става ясно, че два бойни изтребителя МИГ-23 са пресрещнали „Чесната“, но след малко са обърнали без да предприемат нищо срещу нея. Очевидно никой не е поел отговорността да издаде заповед за свалянето на малкия спортен самолет.
Бивш високопоставен служител в Кремъл си спомня:
„Казаха ни да не се тревожим, защото снимали филм“
За Михаил Горбачов обаче това си е чиста проба провокация. Неговата „перестройка“ още е в зародиш, но той умело използва ситуацията, за да се разправи с неудобни стари кадри, които не го подкрепят: моментално са уволнени военният министър, началникът на ВВС и още 300 офицери. Много скоро Горбачов ще осъзнае, че всичко това е дело на един човек, който си е внушил, че може да спаси световния мир. Че тук става въпрос за действията на един налудничав човек, става ясно и по време на съдебния процес срещу Руст. На въпроса не се ли е страхувал, че може да бъде свален, той отговаря, че не се е притеснявал, защото е имал каска на главата...
Матиас Руст е освободен от затвора 18 месеца по-късно след като за него се застъпва лично тогавашният германски външен министър Ханс-Дитрих Геншер. И днес, близо 30 години по-късно, безразсъдният му полет над Желязната завеса продължава да предизвиква усмивки и възторг сред много руснаци.
Двадесет години след авантюрата италианският вестник „Република“ се свързва с Матиас Руст. Той не се е променил много. Все същият изпитателен поглед, дружелюбната усмивка на тийнейджър, който обожава приключенските романи, констатира вестникът.
„Бях 19-годишен, светът бе разделен от студената война. С „Чесна“-та осъществих мечтата си - да кацна на Червения площад направо от Запад. Като жест на мира, като полет, ко йто е символичен мост между двата свята“, споделя Руст.
Прочетете цялото интервю с него.
Матиас Руст: Когато си на 19 - на тия
години не се мисли много за опасностите
- Да навлезеш със самолет в строго охраняваното въздушно пространство на СССР е по-опасно и от руска рулетка, как се решихте на такъв опасен ход?
- Срещата Рейгън-Горбачов в Рейкявик бе провал, появиха се и опасения за захлаждане в международните дела. Помислих си за някакъв символичен жест. За да кажа на лидерите на двата блока, че народите от двете страни на желязната завеса искат нещо простичко - да живеят в мир. Спомняте ли си песента „Руснаци“ на Стинг. Руснаците също обичат децата, пееше той. Аз вярвах в това. Бях индивидуалист и готов да рискувам, нещо естествено, когато си на 19 - на тия години не се мисли много за опасностите. Мислех единствено как да мина разстоянието между Хелзинки и Москва с едно зареждане.
На 25 май, три дни преди полета до Съветския съюз, пристигнах в Хелзинки. Представих на финландските власти план за полет до Швеция. Излетях от Хелзинки и се насочих на Запад. Летях на височина 600 метра, но когато се озовах над морето, смених курса. Насочих се на югоизток. След час полет се показа крайбрежието на Естония.
- Истина ли е, че сте летели много ниско, за да не ви засекат?
- Височина от 600 метра не е чак толкова ниска. Аз не исках да се крия. Жестът на мира трябваше да бъде очевиден. Спусках се по-ниско само два пъти - заради заледяването на крилата и витлото. Следях за посоката по компаса, носех си провизии, но нищо не ядох, глътка не пийнах. В един момент наистина се уплаших.
- Какво бе станало?
- Летях в облаците, когато на разстояние няколко километра се появи сребрист бързо движещ се обект, който явно ме следеше. Това беше „МиГ“ на съветската противовъздушна отбрана, която всяваше толкова много страх. Такава бе първата ми среща с „тях“. Това продължи само няколко, но ужасни минути. Споменът за „Боинг“-а, свален над Сахалин в епохата на Андропов, бе още пресен. „МиГ“-ът ме настигна, мина много близко, отначало беше отзад, после отстрани. Видях дори очите на пилота. Преследваше ме известно време, след това „даде газ“ и изчезна.
- И се успокоихте, когато кацнахте в Москва?
- Да, но нямаше никакви „МиГ“-ове, ПВО-та, никакви сигнали от земята. Под мен бе огромният град, направо затаих дъх. За да се ориентирам, се опитах да различа хотел „Русия“ до Червения площад. Видях огромния бял монолит преди самите кули на Кремъл. Тогава започнах да кацам. Направих три опита и три пъти трябваше да набирам височина. Отдолу се бе събрала тълпа от любопитни, картината наподобяваше филм на Фелини. Видях голям каменен мост, широк, с 6 платна. Кацнах именно на него. След това рулирах покрай паметника на Минин и Пожарски и се озовах пред Спаската кула. Там изключих двигателя. Тълпата веднага ме обкръжи. Хората не изглеждаха враждебни. Те се усмихваха, беше им любопитно. Говорихме на английски, обясних им, че съм от Западна Германия и съм дошъл като жест на мира. „О-о!“, възклицаваха всички, някои с известна подозрителност, но не и заплаха.
- А милицията, КГБ, военните?
- След близо половин час пристигна черна „Чайка“. С офицера и няколко млади милиционери разговаряхме на английски. Бяха спокойни, вежливи. Възрастен офицер се обърна към мен: „Младежо, аз съм началник на московската милиция. Къде ви е визата, по дяволите? Добре сте дошъл, но къде е визата? Нали разбирате, това е проблем.“ После с черна „Волга“ ме откараха до най-близкото поделение на милицията, а след това ме прехвърлиха в централния затвор в Лефортово. Там рязко казаха: „Признай си, че империалистите са ти платили за тази провокация“. „Не, всичко направих сам“, настоявах аз.
Самият съдебен процес бе коректен, без никакво насилие или заплахи. Имаше постоянни контакти с нашето посолство. Присъдата бе сурова - 4 години лагер. Мислех си, че това е краят. Веднъж в килията ми дойде възрастен мъж - Петренко, шефът на затвора. Той бащински ми се скара: „Момче, на твоите години служех в частите на Жуков, които превзеха Берлин. Заедно с другите влязох в Райхстага. Не ти ли се струва, че вие, немците, вече бая сте ги надробили“. „Да, прав сте, извинявайте, но аз съм роден по-късно, много по-късно. Може и да съм сгрешил, но мислех да направя само жест на добра воля“, отвърнах. Оттогава той често ме навестяваше. По-късно научих, че бил пред пенсия, но отложил пенсионирането си заради моя случай. Един път той ми съобщи: „Момче, няма да ходиш в лагер, оставаш в Лефортово - при нас си в безопасност. След твоя полет много военни бяха сурово наказани, кой би гарантирал сигурността ти в Сибир?“
- Какво си спомняте за 14-те месеца в Лефортово?
- Беше тежко. Не се сърдех на никого, но ми беше много болно. Постоянно се питах: защо направих това, защо не избрах нормалния живот, ученето, кариера. Месеците обаче си течаха и благодарения на съкилийника ми Александър, който ми превеждаше вестник „Правда“, научавах за промените в света зад стените на затвора - за промени на Изток, за разведряването между Запада и Изтока, за блокове, които вече не се противопоставят един на друг.
- А амнистията?
- Беше два следобед. Охраната ми донесе дрехите, които обличах при срещите ми с адвокатите, родителите и немските дипломати. В стаята за преговори ме чакаха новият директор на затвора Разтворов, съдиите Доброволски и Комков, както и Вера Петровна, преводачката от моя процес. Комков отвори червена папка и прочете, че съм амнистиран. Трябваше да напусна съветската територия. Указът бе подписан от Андрей Громико, по онова време лидер на съветския парламент. Чувствах, че животът започва отново! Господин „Нет“ бе подписал моето освобождаване! 14 месеца след присъдата.
- Като герой ли ви посрещнаха в Германия?
- Нищо подобно, само проблеми. Медийна обсада, враждебни статии, които ме описваха като луд, застрашил мира. Лишиха ме от правото да летя, започнаха разследвания с абсурдните обвинения за предателство. По-късно делата спряха. Но аз за нищо не съжалявам. Приключението може да е било лекомислено, но понякога младежкото безразсъдство е част от мира.
Кремълският пилот изкарва хляба си като покерджия
Животът на Матиас Руст съвсем не е безоблачен, след като през 1988 г. се връща в родината си, разкрива в. „Билд“. Той изкарва в хамбургска болница алтернативна военна служба. Една вечер обаче се нахвърля с нож срещу медицинска сестра, която не му дала да я целуне по време на дежурство. Тя е ранена. Следва съдебен процес и следващите две и половина години Руст търка нара в германски затвор.
„Не знам какво ми стана. Страшно съжалявам за постъпката си. Непрекъснато ме обзема чувство за вина и желание да се извинявам на тази жена. Всъщност изобщо не съм агресивен човек“, споделя „кремълският пилот“, както го кръстиха медиите.
През април 2001 г. е заловен в кражба на кашмирен пуловер за около 90 евро. Този път присъдата е само 5000 евро глоба.
На 30 години Матиас Руст вече е далеч по-уравновесен. Но смята, че още не е открил щастието. Преди три години се е развел с втората си жена, която е индианка. С нея се запознал в Тринидад и Тобаго. Хляба си изкарва като професионален играч на покер. Най-големият му удар са 750 000 долара, спечелени в едно от казината на Лас Вегас. Има пак лиценз за пилот, но той е издаден в ЮАР.
Напоследък името на Руст не се появява в медиите. И като се има предвид с какво се е прославял през годините, това май е за добро.