„Изкуството е излязло из Храма и изкуството води пак към Храма: Храма на чо- вешката душа, където се извършват най-големите тайнства. И задачата на изкуство- то трябва да бъде да разкрие тоя вътрешен погребан Храм, затрупан от катадневно- то, където лежи безмълвно нашият Бог – Мистерията, скрита в нас преди началото на вековете.” Така звучи, с тържествеността на камбанен звън, началото на Иван-Грозе- вата статия „Новото изкуство” (Грозев 1922). Това е неговият псалом за съкровеност- та на изкуството, за твореца и неговия свят като небесна порта за възкресение. За Грозев изкуството е важна културна и духовна мисия в живота на народите и могъщо средство за издигане на душата към висшите орбити на доброто и съвършенството.
Символист-теософ с апокалиптични видения е творческият паспорт на този български писател от първата половина на ХХ век. Тази му легитимация е резултат от многопосочно търпеливо духовно търсене и скиталчество – спиритизъм, теософия, мистицизъм. Без нея не е възможно да се разберат и оценят стиховете и драмите му, да се разгадае устойчивостта на верността му към поетиката и естетиката на симво- лизма. „Обичаха го всички и струва ми се, нямаше врагове ... Говореше за доброто начало в живота, за високата етичност ... Срещнеш го, заинтересува се от съдбата ти, каже топла дума и те окуражи. Приказваше за висшата нравственост, за чистотата на християнското учение, за опрощаване на греха. Неговият християнски морал не му позволяваше да оскърби, да козничи ...” (Месечков 1978: 277).
Отговорът на въпроса каква е била дълбоката причина да се присъедини към широкото, проникващо в космоса миросъзерцание на тайните науки и същевремен- но да запази вродената в същината си вяра в Бога и Христос, може да се потърси и предположи от особеностите на процесите, протичащи сред средите на интелигенци- ята ни през 20-те, 30-те години на века, както и от кривата на собствения му живот. Раз- бира се, определящи са и темпераментът, духовната нагласа, философският товар, събиран през годините.
По свидетелство на Вера Гюлгелиева до края на 85-годишния си достолепен живот Ив. Грозев пази в сърцето си теософската „тайна на безмълвието”. В същото време в търсене на Истината това сърце е превърнато в жив олтар на Бога: По едно време ме погледна ласкаво, усмихна ми се и рече:
- Ние с тебе ще се срещнем пак на Кордилиерите.
- На Кордилиерите? – не можах да прикрия удивлението си.
- Да, в манастира на Кордилиерите – повтори той и пак замълча.
А аз бях толкова объркана, че не наруших мълчанието. Няколко години след това в една теософска книга прочетох, че според тях в планините Кордилиери, в Южна Америка, имало някакъв смесен, за мъже и жени, окултен манастир (Гюлге- лиева 1998: 34).
За хората, които го познават отблизо, той носи излъчване на праведник – с мистично-мечтателен нрав, преизпълнен с обич и благост, сякаш дошъл в живота не от мира его, а от страната на небитието: „От цялата му осанка се излъчва неотразим духовен чар. Светли, сини очи. Поглед искрен и прям. Усмивка сърдечна и подкупва- ща. Чело високо и открито под венеца на посребрени коси. Обноска, която привлича с своята простота и скромност. Глас, който покорява с своята увереност на тон, въз- глед и убеждение – това е Иван Грозев (Нурижан 1941: 37).
Михаил Неделчев определя Грозев като най-последователно изповядващия идеалите на окултизма и теософията български писател (Неделчев 1988: 22).
Ето и някои щрихи от биографията му, които указват, предопределят посоките на търсенията му, скиталчеството на неспокойния му дух.
Родовата памет казва, че хората от рода Грозеви от Червена вода, Русенско, са родственици на рилския йеромонах Йосиф Брадати (около 1690 и 1757 г. или 1789 г.). Общият им корен е от балканската Елена. Иван Грозев завършва Мъжката гимназия в Русе, където негов учител по литература е д-р Никола Бобчев. Тогава за Грозев се разкриват богатите съкровища на руската поезия. „Обичах повече да бленувам, да се отдавам на съзерцания без определена цел – споделя самият той пред Нурижан (Нурижан 1941: 42). В Софийския университет следва филология, слуша и курсове по история на философията и педагогика. С дарба на лингвист изучава перфект- но френски, немски, английски и руски език. Без тях по-късно той не би могъл да чете и превежда теософска литература, да чете в оригинал текстове на символизма. Избира тези специалности, воден от любопитството да разнищва същността на би- тието. Като студент жадно поглъща Платон, Питагор, Лайбниц, Спиноза и заедно с тях търси Първопричината. Особено му допада платоновото твърдение, че душата предшества и че човекът се явява с готова душевна опитност. Религиозната нагласа у него не идва изведнъж. Развива дарбата си на хуманитарист в различни посоки. След университета излиза завършен млад човек с високо образование. Заниманията му по литература, философия, метафизика, необикновено интуитивното му разбиране за миграцията на идеите, самовзискателността му, чужда на самолюбието и на стре- межа към личен успех, предпоставят сложния психичен процес на екзистенциалното преосмисляне на собственото „аз” спрямо вечните ценности в Божественото откро- вение. В превъзмогването на преходните и отрицателните начала в живота по пътя към Бога. „Още от най-ранна възраст почувствах нужда да се вглъбявам в мистични проблеми. Бях много религиозен и обичах да чета Апокалипсиса. На ръка ми попад- на „Пътешественик” на Иван Бънян, а по-късно и „Ходене по митарствата”. Тези две книги ме разтърсиха и определиха моя път по-нататък в живота да диря Истината на всяка цена. В гимназията нищо не можах да разбера, в университета още по-малко, макар че се залових с ревност да изучавам психология и философия – науката ме разочароваше, философията ме оставяше незадоволен. Тогава се залових с изу- чаване на спиритическите феномени, но и там намерих хаос от неясни догадки и мъгливи хипотези ... Най-после стигнах до теософията – Мъдростта на Боговете, коя- то чрез несъмнен вътрешен опит, чрез вътрешно прозрение (интуиция) ни води към светкавично откровение на абсолютната истина (Нурижан 1941: 44).
След 1904 г. той, макар и задочно, вече е в обществото на теософите, които чете и превежда. От началото на 20-те години на ХХ век активно се занимава с исто- рия на религията.
Трябва непременно да се подчертае, че теософската му нагласа е обгърната с религиозност, но той е далеч от студения камък на догмата. У него живее месианско очакване, невалидно за „високите цели на братството”.
Източната религиозна философия се долавя приглушено, а будизмът е изличен в полза на езотеричното християнство. Постоянната му духовна будност е съчетана с външно спокойствие и самообладание. Един жизнен и в същото време уравновесен темперамент. Безшумно и почти незабележимо Ив. Грозев осъществява човешката и творческата си мисия.
Интересно като проблем е как в човешкия му космос се събират Изтокът и Западът – като привърженик на учение, донесено от една изостанала икономически страна като Индия и същевременно близък на западната философска мисъл. Къде е висшата Истина – в сенките на дълбоката древност или в модерния език и съзнание на модерния човек. И в поезията, и в драмите му лъха нравствена чистота, тънка чувствителност, съчетана с духовен стоицизъм и откровеност. И никак не е трудно да се усети, че зад това стои човек, у когото съществува пълна хармония между високи- те принципи и всекидневното поведение. Грозев смята, че Учението е близко в една или друга степен до всички големи духовни учения на миналото. Има обяснение за това – всички те са дошли от един и същи Духовен център, казва той, т.е. Учението е продължение на Великата духовна традиция. Грозев го възприема не толкова като окултни знания, колкото като напътствия за мислене, за навлизане в смисъла на яв- ленията. Защото удивително е знанието, водещо към смисъла. Нужно е само твърдо да се осъзнае значението на великата енергия, която просиява в сърцето на всеки. Така запознаването с теософските идеи става съществен факт от биографията му.
Като представител на младата ни интелигенция от началото на века, възпитан в патриархален дух, с непохабени сетива Ив. Грозев отведнъж възприема нови исти- ни, нови естетически критерии, насочва се към нов морален и философски простор. Постепенно гради свое непоклатимо духовно верую, изкачва се до жадувани духовни коти на нравствено усъвършенстване чрез търсене, труд, мълчание и самота. В осно- вата на стремежа му към познание е положено стремлението му чрез духа и знанията си да владее себе си и обстоятелствата на живота си. Грозев не е учил в семинария като брата си теософ, а по-късно и брат-масон Николай Райнов, за когото тя изиграва формиращ творческото му развитие период.
До богословската наука и теософските истини Грозев достига сам, наред със сериозните занимания по литература, философия и история. Очевидно по вътреш- ната си природа и душевно устройство е носил усет към безкрайното, увлечение към вселенски мащаби на мислене, на откъснатост от тясно националните проблеми.
Всички негови текстове (включително и преводите му) са доказателство за на- соченост навътре към себе си и към човешкото, за надникване в отвъдното. Обръ- щането към теософията е търсен път – надежда там да намери онова, което дейст- вителността му отказва: гласа на блаженството и съзерцанието, духовното съвър- шенство, хармонията на мъдростта. Няма сведения Грозев да е посещавал източни страни, да се е срещал очи в очи с покоряващото мълчание на източната философия и нейните пророци – учители, както това изживява Н. Райнов.
Създаденото от Елена Блаватска теософско общество в България (1922-1923 г.), както и в Европа, не прераства в широко духовно движение. Не се развива, а причините за това са различни – губи жизненост, някои от направленията му се из- раждат в секти със свои догми. Теософското дружество в България се оформя като просветна организация с благородни цели, но със слабо влияние върху съвремен- ното общество. По-късно, към края на 20-те години Н. Райнов създава теософска ложа, наречена „Орфей”. Н. Райнов и Ив. Грозев са от малцината, приближили се до Учението, способни да проумеят истинския му смисъл, да го прегърнат като верую на живота си, да преобразят цялата си практика и всичките си мисли, съгласно неговите високи принципи.
Сред българските последователи на Учението много малко практикуват мис- тичното озарение и магията (спиритизма и окултизма). Самият Ив. Грозев няма ам- биции да бъде апостол на Нова вяра, нито специалист по окултни науки, макар че достига до висок свещенически сан в братството по сведение на Вера Гюлгелиева (Гюлгелиева 1998: 33). От теософията Грозев е попил широтата и духовната свобода на истинския окултизъм. Текстовете му говорят за това, че той носи в същината си вродена вярата в Бога и Христос и в този смисъл не напълно изповядва доктрината, че Христос тепърва щял да стане Буда, както се учи в една от книгите на Учението
„Учителите и пътят”. Това обстоятелство тушира и безграничната, сриваща гордост, опасното човешко самовъзвеличаване и почти обожествяване. Като човек и творец той е потърсил и намерил Истината в собственото си сърце.
Един друг аспект от същината на Учението има пряко отношение към духов- ната философска нагласа на Грозев. От духа на теософията са пронизани неопла- тонизмът и гностицизмът в древния свят. Те са в основата на богомилското учение. Теософите признават превъплъщението на душите. Проповядват социално-утопични идеи за общочовешко братство, за търпимост към всички религии, тъй като във всяка от тях има единна божествена същност. През 1907 г. в Нюрнберг, Германия, Грозев пише драмата „Златната чаша”, посветена на историята на богомилството. Две де- сетилетия по-късно (1926 г.) тази тема ще продължава да го вълнува и ще й посвети статията си „България, духовно огнище на Европа през средните векове”, излязла единствена в самостоятелно книжно тяло.
Но откъде и как се появява в България теософското учение? (още едно необ- ходимо отклонение)
Популяризирането на „тайното учение” е свързано с името на Елена Блаватска (1831-1891), която върви години по пътя към своята цел, изпълнявайки указанията на собствения си Учител: Учителя Мория, непознатия покровител. Тайното учение, до- несено от Индия, ражда ново духовно движение, което да разкрие на западния свят редица истини от източната философска традиция, има за цел да работи за благото на човечеството, без оглед различията на раси, народности, вероизповедания. Обя- вява се за висша истина. Е. Петровна Блаватска е призвана да стане родоначалник на това ново движение. В основата му са „програмирани” трайният интерес към т.нар.
„свръхестествени” явления и не по-малко трайното отвращение към всичко официал- но установено – власт, църква, учебникарски истини, светски нрави.
През 1917 г. излиза на български, благодарение превода на Ив. Грозев, „Гласът на безмълвието”2 (превод и бележки: Елена Петровна Блаватска). Иван Грозев прави превод на полското издание и пише предговор за българския читател.
През 1919 г. се появява превод на книга на друг теософ – Ани Безант „Скритата страна на християнството”2. Преводачи от английски са Софроний Ников и Иван Гро- зев. Двамата превеждат и „Бхагаватчита или господната песен” на същата авторка3, който текст пък тя превежда от санскритски. Трудът на преводачите на теософска литература е сизифов. Множество от текстовете носят белези на фрагментарност, безсистемност и непълнота на изложението. Тази характеристика е резултат от на- чина на писане на книгите (при Блаватска – под диктовка). Почти всички трудове са преводни (най-често от санкскритски), а българският преводач със своята версия трябва да ги адаптира към българския читател. Иван Грозев носи ерудицията и за- дълбочеността на изследовател, отлични са лингвистичните му познания.
При посещението си в София през 1926 г. друг индиец – Рабандрант Тагор (1861-1941), писател, поет и художник – гостува в дома на Иван Грозев. През 1913 г. Тагор получава първата Нобелова награда за Азия. Особено въздействие за Ив. Гро- зев са имали неговите притчи – събрали в себе си древност, мъдрост, въображението и съзерцанието на източния разпален дух.
Като привърженик на Учението, Грозев се включва в списването и редактира- нето на теософски издания. В навечерието на Балканската война като редактори на списание Иван Грозев и Софроний Ников са основни фигури в Българското Теософ- ско общество. Списват „Теософия” – списание с чисто теософска проблематика. Пър- вият брой се появява през 1912 г. С две прекъсвания – от 1915 до 1919 г. и от 1922 до 1923 г. то продължава да излиза до 1925 г.
Освен с теософска нагласа и възгледи, Ив. Грозев е творческа индивидуал- ност, стъпила на широка платформа от различни културеми. За него религията като връзка с Висшия свят е необходима за правене (творене) на изкуство. За Грозев както религията, така и творческият акт са пътища към Истината. Тези възгледи на Ив. Грозев се отразяват върху редакционната политика на „Теософия” – разгадава- нето, мисленето върху теософските принципи да се разгърнат върху широка култур- на платформа и по този начин да се впишат в културологическите и естетическите движения през 20-те години на ХХ век. Междувременно в периода 1919-1927 г. Иван Грозев сътрудничи (заедно с Дора Габе) на сп. „Всемирна летопис”, редактирано от адвоката Иван Телев.
Сред имената, свързани с теософията в България, е това на Николай Райнов. Неговият духовен път и този на Иван Грозев имат и общи посоки, но в общи линии се разделят. Но и двамата изповядват убеждението, че религията като връзка с Висшия свят трябва да бъде преди всичко привлекателна. Страхът и насилието не привличат. И още нещо важно, което ги събира – обвързаността на теософията с изкуството – за да се твори в деликатните зони на човешката дейност е нужна натрупана и високо развита психическа енергия, както и въображение, способно за отчетливи представи. Заради това са нужни заниманията с изкуствата. Иван Грозев приема Рьориховата философия за формиране на ново човешко създание. Приема я като кредо и в нейно име ще работи като един от активните членове на създаденото през октомври 1929 г. Културно дружество „Българско родно изкуство“, дори няколко години ще бъде пред- седател на управителния му съвет. Със своя авторитет и позиции, като консенсусна личност е имал възможност да координира и организира дейността на дружеството, в което членуват 231 души – хора от различни политически, икономически, съсловни организации.
През целия си живот Иван Грозев остава последователен теософ. За него творецът-мистик е магьосник, който владее изкуството на посветения. Прониква в най-съкровената скиния на битието, където познанието е мигновено преображение – „виждане Истината и ставане самата Истина“, където животът е една непрекъсната теофания – Богопроява.
Библиография
Грозев 1922: И. Грозев. Новото изкуство. – Хиперион, 1922, N 6-7.
Гюлгелиева 1998: В. Гюлгелиева. Спомени за достойни българи. ИК „Изис”, С., 1998.
Месечков 1978: Н. Месечков. Праведник. – В: Завръщане към миналото. Спомени за български писатели. С., 1978.
Нурижан 1941: Ж. Нурижан. Стожери на българската литература. С., 1941. Т. 2.
Неделчев 1988: М. Неделчев. – Наша родина, ноем. 1988.
За контакти:
Гл. ас. Велислава Владимирова Донева, Катедра по български език, литература и изкуство, Русенски университет “Ангел Кънчев”, e-mail: donevav@uni-ruse.bg
Докладът е публикуван в Арнаудов сборник, том 8, 2014 г.