Ася Кулева тръгва към голямата литература от дипломна работа за непознатия Булгаков

Втората книга на русенката Ася Кулева, сборникът разкази „Градината на земните удоволствия“, бе представена неотдавна пред читателите в родния град на авторката. След несъмнения успех на първата - романа „Марципаненият чехъл“, издадена от издателство „Жанет 45“, хората, свързани с литературните процеси не само като читатели, очакваха с интерес втората. Защото именно успешна втора книга показва и доказва, че наистина си писател, че фурорът от първото ти литературно произведение не е плод на внезапно прозрение и бляскав гейзер, избликнал неочаквано и също тъй неочаквано прибрал пенести води под земята, сякаш не го е имало. 
Това, че в Русе отново се появява добър белетрист, само по себе си е събитие. Не е тайна, че докато поети все пак в града могат да се намерят, и то такива, имената на които да не са известни само на тесен кръг близки и роднини, с автори на проза Русе по-трудно може да се похвали. Има сред относително младите разказвачи няколко имена, които вдъхват надежда, но зряла, цветна и впечатляваща белетристика все още е нещо, което ако се прави с русенски адрес, то този адрес е повече в родословието, отколкото в графата „настоящ адрес“. 
Един от прозаиците с „настоящ“ русенски адрес е Ася Кулева
При това нея русенци познават май повече като преподавател по немски език и като човека, който ръководи театралната трупа на Математическата гимназия.
А те нещата по някакъв начин са свързани, усмихва се русенката. Всъщност, всичко в земния живот има своите дълбоки връзки и зависимости, които понякога стават видими и осезаеми, понякога така си и остават като подводен и подземен пласт, който предопределя движението на пластовете на повърхността, без да натрапва значенията си. Който има очи, ги вижда, за когото остават невидими - явно не му е било писано да ги види. Но че всички случайности са подредени в някакъв ред - често за нас привидно хаотичен и направо безреден хаос - в това не може да има съмнение. Ася Кулева често стига до този извод. Особено когато се обърне назад и погледне към низата от събития, каквато представлява собственият й живот. 
„Понякога имам чувството, че 
в някой минал живот вече съм била там, в Странджа
пак така - в един от миналите ми животи съм живяла и в Русия, вероятно в някакви далечни времена. И си мисля какво ли ще почувствам, когато наистина отида и в Странджа, и в Русия. Така, както гледам, по-вероятно е първо да стигна до Странджа - много ме тегли, сравнително близо е, проблемът е само транспортът дотам, защото, както знаем, днес да се придвижиш до някъде с обществен транспорт си е истинско приключение. Но съм сигурна, че в крайна сметка в един момент ще успея да планирам това пътуване и ще се озова там - в онази дивна планина, която усещам като нещо много близко и недоловимо познато. Имам напълно реални „спомени“ от това, което аз самата съм преживявала. На моменти си мисля, че като видя огъня, който напалват в село Българи, аз самата ще се впусна по пътеката от тлеещи въглени...“, казва Ася Кулева. Като усмихнато поклаща глава: „Моята героиня Василена в продължението на „Марципаненият чехъл“, което пиша в момента, замисля своето мечтано пътуване „Ел Камино“, но нейният
„Ел Камино“ се превръща в „Ел Пътя“ 
и я отвежда... в Странджа! Сега предстои да видим кого ще открие там“. 
Живеенето в белетристиката за Ася Кулева очевидно е като дишането. Дните й са твърде натоварени - като учител по немски в Математическата и тя се занимава с прословутата бумащина, която буквално затиска в безмилостната си преса преподавателите, които искат да дадат на своите ученици нещо повече от учебната програма. Работата с театралния състав на гимназията е другото приятно задължение, което поглъща страшно много време и енергия. Този ритъм не й позволява да се разпорежда с времето си и да си изработи онова благословено разпределение на денонощието, в което да отреди няколко часа за задължително писане всеки божи ден, както го правят писателите, чиято съдба /или географска ширина/ е по-различна. Затова Ася Кулева си води бележки, нахвърля зарисовки, запълва тетрадки и бележници с образи, текстове, метафори, прехвръкнали в ежедневието й - крехки и краткотрайни като цветен прашец по крилата на пеперуда. 
И все пак, тя не съжалява за нищо, което в определени мигове от живота й се е струвало несправедлива кривoлица и лоша шега от страна на съдбата й. Родена е в Русе, завършва 7 клас в тогавашното русенско училище „Пейо Яворов“ и се класира в една от най-престижните езикови гимназии - Немската в Толбухин. Става студентка във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“ с първа специалност  българска филология и втора - немска. 
Дипломната й работа е върху „Майсторът и Маргарита“
на руския писател Михаил Булгаков. В разработката си Ася Кулева търси паралелите между „Майстора“ и „Фауст“ на Гьоте. Магичното и трагичното търсене на съвършенството неудържимо привличат дипломантката. Като прибавим към това, че в първата половина на 80-те години на 20 век в България все пак не бяха много хората, чели „Майстора и Маргарита“ - дори и в тогавашния Съветски съюз бяха единици, докоснали се до доскоро „забранения“ роман, Ася не без основание смята себе си за човек, който проправя пътеки в някои теми от литературознанието у нас. 
Трите литератури - българска, руска и немска, са територията, която я провокира да анализира и да открива нови пространства. Желанието да продължи да работи върху това три пъти изправят русенката на конкурс за асистентско място във ВТУ в катедрата по руска литература. И трите пъти безуспешно - на устните изпити ме бастисваха с пълна сила, казва тя, докато в един момент все пак си дала сметка, че 
проблемът не е в дълбочината на познанията, а... в името на кандидата! 
След това кандидатствала за аспирантура в Московския държавен институт - това обаче станало в навечерието на нахлуването на демокрацията в България. И всичко руско остана в небитието, а животът тръгна в друга посока, коментира лаконично Кулева.
Изкарала си учителското разпределение в Спортното училище, една година стояла без работа, а после се хванала като преводач и технически секретар в строително предприятие. От 1995-а завръщането й към немския език вече е категорично - това е годината, в която тя започва да преподава този език в МГ „Баба Тонка“. Две години по-късно в живота й идва още едно занимание, което постепенно се превръща в много съществена част от вътрешния творчески баланс на Ася Кулева: театралната трупа на гимназията „Магим“. 
„По това време ръководител на състава беше Розина Данченко, но основно с децата се занимаваше Володя Данченко. Това беше моето щастливо завръщане към Булгаков - направих адаптация на „Майстора и Маргарита“ и го поставихме с учениците. Володя беше истинска школа. Интересно беше, че ставаше така, че постановките ни някак се групираха по три - три руски пиеси /след Булгаков се заех с друго предизвикателство - да направя за сцена „Преди трети петли. Разговор на ясна месечина“ на Василий Шукшин/, след това 
три латино спектакъла - с онази неистова магичност 
в тях, след това три немски пиеси“, разказва русенката. След ранната смърт на Володя Данченко тя самата поема „Магим“.
„Избирам качествени текстове, иска ми се не просто да направим спектакъл с учениците, а и след като падне завесата, да остане нещичко „за после“, нещо за душичката. Знам, че театърът е повод поне част от учениците да намерят книгата и да я прочетат. Заедно с това трябва да мислим и за публиката. От една страна, все още има зрители, за които евтините гегове и пошли шегички, които пълнят зали на „касовите“ спектакли са под достойнството. От друга страна, не можем да не се съобразяваме с това, че нивата на вкуса все пак падат, така че високоинтелектуален продукт просто няма да бъде разбран. Опитваме да балансираме - да правим истински театър, но и да привличаме зрители на трите представления, които играем в края на всяка учебна година“, казва Ася Кулева. Тази година постановката беше „Огледалото на Алиса“ с много алегории и подтекстове. За следващата година тя замисля поредна провокация, която със сигурност ще разбуни духовете. 
Кротостта очевидно не е черта от характера й.
Понякога ми викат „немска овчарка“
засмива се тя. И цитира една японска поговорка: „Пирон на стената получава чук по главата“. Тъкмо работата с децата в училище е затвърдила у нея един от най-важните й уроци. „Училището не е само преподаване и изпитване. Трябва да бъдеш абсолютно честен с децата. Да бъдеш честен към самия себе си и към останалите. Не можеш да мериш с двоен аршин. Трябва да изискваш от тях това, което ти самият можеш да постигнеш“, обяснява простичко Ася Кулева. И продължава: „За мен успелият човек е добрият човек, емпатичният човек - който е съпричастен с другите. Това е едно от най-ценните неща: да влезеш в обвивката на другия, да станеш той, едва тогава можеш да разсъждаваш и да съдиш“. 
Останалото - останалото е литературата. Книгите, които Ася Кулева вече е написала, и книгите, които тепърва предстои да напише. „Има толкова много аромати и цветни усещания, които искам да разкажа - това са мои сетивни спомени от детството ми, от други периоди в живота ми, мириси, гледки, образи. Просто изпитвам необходимост да опиша това. Радвам се, когато виждам, че моите книги отключват у хората техни асоциации, мисли, доброта“, казва писателката. И се връща към краткосрочните си планове: вече е във ваканция, предстои й петдневно пътешествие из Рим, а трябва да уреди кой ще се грижи за двете й котки - за 11-годишната абсолютно черна Иза и за малката Белла /“Като отключа вратата и като повикам „Изабелла!“ - пристигат веднага и двете“, вмята Ася/. Предстоят й паста, мириси, музикална реч, добро кафе - ново колоритно попълнение в личната й карта от сбъднати и несбъднати пътувания. А може би след това и нов разказ?