Едни от най-интересните снимки в изложбата на стари русенски фотографии, които бяха показани наскоро за няколко часа в библиотеката от сдружение „Русчук.БГ“, бяха на един от най-големите русенски фотомайстори Стефан Балаш.
Сред тях се открояваше портрет на девойка, наречен „Русенската Мона Лиза“ - от сдружението дори бяха отделили снимката от останалите и я бяха поставили на самостоятелен статив. Портретът на Фифи Шобер, дъщеря на русенския търговец Хуго Шобер, е направена в ателието на русенския художник фотограф Стефан Балаш, гласеше обяснителният надпис. Изразителното лице и цялата композиция на портрета наистина приковаваха погледите на хората, дошли за срещата с известния български фотограф Зафер Галибов /впрочем, и неговия поглед също/. А до таблото и до статива стоеше мъж на средна възраст, който малко преди да започне срещата, извади своя фотоапарат и започна да снима.
Този мъж се оказа... внукът на Стефан Балаш. Капитан Стефан Драганов, син на едната от дъщерите на Балаш. Той трепетно събира и пази фамилната история.
Дядо ми е бил известен като един от малкото, започнали да работят с техниката „сос ретуш“ - портретна фотография, увеличена и ретуширана по специален начин, аерографът му още се пази у дома, разказва внукът.
Именитият му дядо
Стефан Балаш пристига в Русе на 1 декември 1907 година, бил е на 22 години
Роден е на 29 април 1885 г. в град Нови сад, който по това време е в пределите на Австроунгарската империя. 13-годишен постъпва като ученик при художник фотографа Стефан Олдан, а след това става негов помощник. След това работи при хърватския фотограф Артур Кучмар, притежавал фотоателиета във Вараждин и курорта Рогачка Слатина, а през 1906 г. заминава за Марбург /днес Марибор/, на работа при художник фотографа Лудвиг Кизер. През 1907 г. русенският фотомайстор Карл Курциус си търси ръководител на фотоателието, Балаш се свързва с него и след кратка кореспонденция двамата се споразумяват.
„Получих ангажимента като ръководител на фотоателието му. На 1 декември 1907 г. постъпих на новия си пост, който ми беше поверен до 1910 година, от 1910 г. почнах самостоятелно да работя в Русе“, пише в автобиографията си Балаш. Почеркът е красив, почти калиграфски. Художник, все пак, обяснява внукът.
И разказва, че след като изтича договорът с Курциус, дядо му отваря свое собствено ателие в двора на застрахователно дружество „България“. Това става и едно от най-модерните ателиета за снимки в града. Остъклен покрив, модерна техника, предразполагаща атмосфера - всичко това прави Стефан Балаш търсен и ценен фотомайстор. Той е признат магьосник на фотопортрета, с технически умения и талант успява да направи много добри увеличени копия от малки снимки, които стават неизменна част от интериорите на заможните русенски семейства. Така
марката „Стефан Балаш“ става част от русенската градска култура
и битие през първата половина на 20 век, а Стефан Балаш става един от хората, съставили нематериалния портрет на града от най-добрите му времена.
Една цяла епоха гледа от снимките на фотомаестрото. Напети офицери, замислени госпожици, достолепни матрони, много деца - момиченца и момченца, по лицата на които са застинали любопитство, едва сдържани усмивки, възпитана кротост. Запазена е и снимката от сватбата на самия Стефан Балаш - в Русе той среща своята Вилма, дъщерята на търговеца на вино Александър Боровиц. Боровиц идва в България заедно с Фердинанд, става управител на царските изби в Евксиноград, а след това се премества в Русе, където основава спиртоварно дружество. Той е от първите ентусиасти в младото българско царство, които се опитват да направят популярна и обичана бирата, казва Драганов. И разказва как едно лято пристига корабът с бурета, пълни с бира, но докато намерят Хоровиц, който отсътствал от града, буретата се разсъхват в жегата и бирата изтича... А Александър Боровиц не успява да преживее този удар.
Друга снимка от семейния архив показва ученички от католическото училище „Санта Мария“. Направена е от Стефан Балаш, а
едно от момичетата с красивите бели якички е голямата дъщеря на фотографа Елисавета
Всъщност, цялото семейство работи във фотоателието, продължава разказа си Стефан Драганов. Там помагат и съпругата Вилма, и дъщерите Ели и Маргарита, която всички наричали Дейзи. Балаш купува още едно помещение за ателие - в самото начало на „Борисова“. Но не след дълго идва 1948 година и с нея и забраната за всички частници. Тогава той заедно с фотографския си инвентар става един от основателите на „народното“ предприятие „Държавна фотография“ и негов първи директор. Там остава да работи до смъртта си - умира през 1959 г.
На работа ходеше винаги облечен с костюм, с папийонка, спомня си внукът, който носи неговото име и до шестата си година е живял в дома на баба си и дядо си. „Дядо имаше невероятно чувство за хумор - фино и искрящо, беше много контактен, много обичаше да гледа мачове. У дома се говореше само на немски - така че когато трябваше да тръгвам на училище, аз трудно оправях българския и другите деца ми викаха Стефан Германеца“, продължава разказа си Драганов. При този именит дядо, чийто талант да запечатва на хартия настроения, характери и съдби, при майка, която работи във Военното фото, след това във фотоклона на „Ягода“, а като откриват фото „Некрасов“, става негов управител и оператор, при леля, която също работи в „Българска фотография“,
Стефан Драганов избира да стане... моряк!
„Как стана това ли? Ами с четене на много книги!“ - засмива се капитан Драганов. Зареден с романтиката на „Алените платна“ на Александър Грин, с авантюристичния дух на „Петнадесетгодишният капитан“ на Жул Верн, с безброй четива за капитани, корсари, пътешественици и техните приказни кораби, русенецът избира да учи в Техникума по речно корабоводене и корабостроене, капитанска паралелка. Днес тези книги, които са го повели преди време по пенестата пътека на килватера, са прибрани в кашони. Но онази неуловима романтична тръпка очевидно не е прибрана - тя наднича от галеоните и шхуните в миниатюра, подредени в „мястото за себе си“ на Стефан Драганов. Корабни модели той майстори от дете - от кръжока в някогашния Пионерски дом. От десетина години се е върнал към това занимание - и признава, че му доставя удоволствие да изработва и изпипва до виртуозност всеки миниатюрен детайл от старинните кораби, а заедно с това сякаш се връща в дивните времена на откриватели и щури глави, прекосявали океани и морета с ветроходи. Над работната му маса са окачени два флага - на Малта, която притежава най-големия флот в света, и на Англия - която е имала най-мощния флот в Средновековието...
Неговите плавания са по Дунава -
започва с рейс до руското пристанище Рени през март 1974 година
плава 12-13 години, след това здравословни причини налагат да слезе на брега, но работата му пак е свързана с Дунава и корабите. „Разбира се, речното плаване се оказа доста по-различно от романтичните представи, но имаше много интересни личности и ситуации. Доста зевзеци има сред дунавските моряци, имаше и големи професионалисти“, казва Стефан Драганов. И се усмихва на един от спомените си. „Правя първи западен рейс. За мен това не е първо излизане на запад - имам роднини в Австрия, във Виена, ходил съм на гости. Пристигаме в Германия и там, както обикновено тогава, на кораба се събират доста немски каталози - от рода на „Некерман“, които моряците носеха в Русе. Политкапитанът, който не ми знае историята, идва при мен и ме „светва“: „Ти не ги гледай тия списания, това е само за пропаганда...“. Излишно беше да обсъждам с него тази „пропаганда“, усмихва се русенецът.
Днес неговата дъщеря Стефани е във Виена. Стефан Драганов и съпругата му Бианка много се гордеят с тяхното умно и способно момиче - Стефани е завършила с пълен отличен русенската Математическа гимназия, сама е научила немски и в момента следва хуманитарни науки - английска филология, журналистика и история на изкуството. Догодина й предстои да завърши бакалавърската степен, вероятно с магистратурата ще продължи също във Виена.
Може би Стефани ще затвори онзи кръг, който преди век е отворил прадядо й Стефан Балаш
напускайки границите на Австроунгария, за да дойде в Русе и да стане един от създателите на новия начин на живот в свободна България. Светът вече не е онова затворено и прерязано от граници пространство отпреди десетилетия, сега разстоянията са преодолими, по-важното е какво искаш и какво можеш да направиш, казва Стефан Драганов.
И признава, че той самият много често снима Русе. „О, да - разбира се, че снимам от малък, първите ми запазени снимки са от 1968 година, бях първи курс в техникума и нашите ми купиха първия фотоапарат - „Смяна 2“! После имах „Зенит“, после „Практика“, после минах на цифрова фотография... Черно-бялата фотография за мен си остава магия, при нея се търси светлината, да изпъкнат характерните черти, характерното на пейзажа, кадровката. Другото е картинка. А когато снимам хора, предпочитам да хвана непринудения момент. В момента, в който човек усети, че го снимаш, веднага се променя“, казва Стефан Драганов.
И се връща към русенската тема: „Снимам Русе и на видео, и с фотоапарат. Имам филмчета от 2000 година - улици, сгради. Някои от тях вече ги няма. Болно ми е заради това, че изчезва атмосферата, обаянието на този град. Моите предци - нашите предци, са го направили този град, тук са дошли чужди хора и са построили много от красивите сгради, много русенци също са вложили душата си в това строителство - а сега понякога с лека ръка това се оставя да изчезне...“.