Емил Желев - бас, ученик на Никола Гюзелев. Специализирал е в Италия при Евгения Дундекова. Лауреат на международни оперни конкурси. Осъществил е записи за БНР и БНТ, както и за звукозаписната компания DYNAMIC в Италия с оперите „Polyeucte“ на Гуно, „Салватор Роза“ и „Ромео и Жулиета“. Емил Желев бе солист на Русенската опера от 2012 до 2016 година.
- Защо не ви виждаме на сцената на Русенската опера?
- Чисто формално погледнато, причината е в подписания двустранно договор - от мен и от директора на операта, с който от 4 август 2016 г. се прекъсват трудово-правните ми взаимоотношения по „взаимно съгласие“ и в една неспазена уговорка. Когато подписвах този договор, имах устно уверение, че той ще бъде подновен след един месец. Към днешна дата /февруари 2017 г. - б.а./ месецът очевидно не е изтекъл... Гергана Георгиева, която сега е и.д. директор на Русенска опера, проведе тогава с мен този разговор, твърдейки, че е упълномощена от тогавашния директор Найден Тодоров. Но в разговорите няма подписи...
- А колко време работихте в Русе - и защо дойдохте тук?
- Причината е в моята по-добра половина - Теодора Чукурска. Тя беше участвала в майсторски клас на НБУ, където се запозна с Найден Тодоров. Участва в спектакъла „Любовен еликсир“ на русенска сцена и след няколко разговора с Тодоров дойде изненадващата покана от негова страна. Бях учуден, че той покани и двама ни. После видях, че в Русенската опера има много семейни двойки, назначени от него. Това се случи през 2012 г. Ние оставихме София и се преместихме в Русе с двете си деца. Преди това сме пели поотделно (всеки от нас е имал своята кариера в чужбина) в Европа, предимно в Италия. Срещна ни сцената на Софийската опера и „Лакме“... Да, за нас беше екзотика и предизвикателство да заживеем в Русе. И всеки от двама ни е принесъл в жертва нещо важно в личен план. За мен това беше невъзможността да сме при родителите си, когато те остаряват и имат нужда от нас. Ще ви призная, че в един момент здраво се ядосах, когато разбрах, че не всички солисти живеят в Русе... Защо ние оставихме всичко, за да бъдем лоялни, а други не могат? После разбрах, че трябва да проявя разбиране, още повече, че работодателят го проявява... Та това са артисти, които работят на два и повече щата. Гастролиращи щатни. Ама някои от тях не са семейни - толкова по-удобно за тях. Ама операта им плаща хотел, или квартира - ееее, значи са наистина големи артисти!..
- Къде сте пял преди Русе? Разкажете малко за себе си.
- Аз пях в Европа. Дебютът ми беше в Лече, в любимия театър на Бениамино Джили. Тогава директор беше не кой да е, а Катя Ричарелли... Направих прослушване между първо и второ действие на „Тоска“, когато тя можеше да ми отдели време... Бях стреснат от нейното присъствие в неформална обстановка. Тя излъчваше светлина! И тогава разбрах, че „големите“ са такива - нормални хора, за разлика от някои, които разчитат на провинциално развиван PR... Пях 70-80 пъти Базилио в „Севилският бръснар“ на Росини, държа да подчертая - и нито веднъж в България. Молил съм се да ми го дадат в Русе. Не стана. Исках да пея с Теодора. За нас това е много трудно - да пеем заедно в една постановка.
- Колко роли направихте на русенска сцена?
- Всъщност доста. По-важно в случая е не колко, а какви. Знаете ли, аз постъпих на работа в една среда, в която всеки малко или много си беше създал представа за своето местоположение, и не исках да бъда инвазивен по отношение на тази „екосистема“. Да, случвало се е да дойде някой от публиката и да ми каже: „Тази роля не трябва да я пее Х или У, а ти!“. На няколко пъти съм питал: „Абе тоя път не е ли мой ред да пея Захария в „Набуко“ на Верди?“. „Ами той шефът к‘вото каже“ - беше дежурният отговор. Спрях да искам каквото и да било. Реших, че ще караме по „правилата“, каквито са тук.
На Тодоров съм споменавал веднъж в разговор, че според мен професията оперен певец трябва да носи престиж и доход на този, който я упражнява. Очевидно напускайки столицата, не сме се надявали на по-високи доходи. И все пак - за около три години общият ни доход трудно надхвърляше 700 лв. месечно. Как ви се струва това за четиричленно семейство на свободен наем? Пояснявам: от 04.12 до 03.01 аз имам разходи само за наем 250 + ток 430 лв. Това е всяка зима от 2012 г. Накрая излиза, че си плащам, за да пея в Русенска опера, и то за да изпълнявам поддържащи роли, защото (никога не съм вярвал, че ще го спомена по повод оперен театър) статуквото го изисква. Това няма как да го бъде! Имаше все пак нещо хубаво, което се намираше извън операта. Градът е чудесен. Прекрасно място да отглеждаш и възпитаваш деца! Срещнах и много честни хора... С някои от тях станахме близки приятели.
- Сравнете атмосферата в Русенската опера с други сцени.
- Знаете ли, аз на трудов договор като оперен певец съм бил само в Русе. Навсякъде другаде съм бил на граждански договор. Като правило в европейските оперни театри трудовият договор за солистите е рядкост. Хората си приличат и за тяхното поведение и реакция от водещо значение са средата и условията на работа. Колкото повече усещат сигурност, толкова по-спокойни и премерени са реакциите им, по-малко са конфликтните ситуации, по-малко е стресът и оттам и работата е по-качествена. Просто е. Но уви, за сигурност в Русенска опера едва ли някой може да говори. Помня една-две срещи на Найден Тодоров с артистичния състав. Тези срещи неизменно започваха с думите „...Колеги, положението е страшно... Не, вие дори не можете да си представите колко е страшно положението. И все по-зле ще става...“ После се заговаряше за професионализъм, резултатност, класации и безпаричие. Звучи абсурдно. Цинично е да се слагат едно до друго понятията безпаричие и висок професионализъм. Това говори за сбъркано разбиране за второто!!! То е оксиморон.
Материалната база е кошмарна. Отвратително положение, съчетано с пълна неадекватност. СЦЕНАТА Е ОПАСНА ЗА ЖИВОТА НА РАБОТЕЩИТЕ, а се играят и спектакли с ДЕТСКО УЧАСТИЕ. И се питам: толкова ли нямаше кой да напише един проект за обезопасяване на сцената и да се одобрят незабавни ремонтни дейности!? Или чакаме да загине някой, като в тунела „Ечемишка“?!
- Това, което зрителят вижда и чува от сцената, го възхищава. Но състоянието на полуразруха на сградата навява тягостни мисли. А как се чувствате вие, хората, които създавате изкуство?
- Истината е, че когато имам спектакъл, рядко гледам сградата, фугите и боята. Това трябва да правят други хора. Един артист мисли за други неща. Почти всяко излизане на сцената е съпроводено с множество проблеми. Понякога не си достатъчно здрав, понякога трябва да забравиш трудни разговори, лични проблеми и сме просто щастливи, ако „драмата“ е само това, че някой си е „харесал“ „твоите“ ботуши от сценичния костюм. Ние се опитваме да влезем в състояния на духа, не в състояния на сгради. С две думи - когато пееш, ако не ти падне нещо на главата, няма и да разбереш, че базата има нужда от ремонт. Лошо е за публиката, която вижда интериора. А и много други неща - като артисти в сценични костюми, излезли навън да пушат, или костюми или елементи от тях да се използват в различни по стил и епоха постановки. Мога да продължавам дълго, но от това на читателите няма да им олекне. Ще решат, че са излъгани като зрители.
- Повдигали ли сте въпроса - вие и ваши колеги - за всичко, което се случва и не се случва в операта? Какъв е бил резултатът?
- Не трябва да гледаме на един оперен театър като на нещо различно от едно средно голямо предприятие със специфично производство, що се отнася до организацията на работа. Когато навремето „нахлух“ в една ФБ дискусия, силно вбесен от изказването на Тодоров, че „легендата за ниското заплащане на певците в операта започва леко да дразни“, написах, че най-добре човек се бори с „легенди“, когато пусне срещу тях ИСТИНАТА!
После пуснах моята истина. 700 лв. бяха нашите две месечни заплати - срещу постоянно живеене в Русе на свободен наем с две деца на 2 и 6 години, с разход от 650 лв. в зимните месеци само за ток и наем. Попитах защо операта плаща хотели и апартаменти за хора на повече от един щат, като този в Русе дори не е първи. Защо хора на половин щат имат много по-висока заплата от моята, при положение че съм на цял щат? Как се определя какво да бъде фискалното изражение на половинки, четвъртини и т.н. щатове? Само трудовият стаж ли се взема под внимание? Попитах защо няма 13-а и 14-а заплата при декларираната активност и супер продуктивност? Или може би има, но аз не съм разбрал? Попитах също защо с години не се подписват договорите.
Понеже питате какъв е бил резултатът от повдигнатите въпроси, ще ви кажа: позвънявания към останалите участници във ФБ дискусията, където поставих своите питания, заплахи за уволнение... В крайна сметка дискусията бе „доброволно“ премахната, а аз подписах договор „по взаимно съгласие“...
- Защо хората в операта мълчат?
- Защото ако не мълчат, няма да има турнета, а те са важни за всеобщото оцеляване. За операта - че са се случили, за министерството - че има опера, за участващите - да преживеят... Много хора се промениха и преориентираха. Един човек, който ме бе предупреждавал за коварство, реваншизъм и злопаметност, съвсем загуби ума си, отдавайки се на „любовната лирика“. Написа някакви благодарства към Найден Тодоров. Това ме огорчи, да... Подобни личности аз наричам още от едно време комсомолски антикомунисти.
- Какво беше усещането ви, когато напуснахте операта в Русе?
- Това е все едно да попитате професионален спортист какво усеща, когато сменя своя отбор. И пак повтарям: аз никога не съм я напускал. Колкото до Русе - ще ви призная, че възнамерявах да си купя къща около града. Къща с двор, където да играя тенис с приятели, с децата си. И не съм се отказал от тази идея.
- Мислите ли, че нещо може да се направи - какво и кога?
- Смятам, че има хора,които могат да променят ситуацията. Това са русенци! За мен това е важно. Много хора си задават въпроса: защо Орлин Анастасов не пее в Русе?! Все някой знае защо. Аз бих го призовал да разкаже. Вие написахте, че неговият брат Венцеслав Анастасов е напуснал Русенска опера. И той не е напускал! Беше принуден да го направи. Сега, когато и „най-успешният директор“ си отиде, мисля, че хората имат нужда да се успокоят. И да се оправдаят очакванията им следващият директор да отговаря на телефонни позвънявания, да бъде видим и достъпен за тях, в разрез с „модерния“ мениджмънт. Смятам също, че ако братята Орлин и Венцеслав Анастасови участват във възстановяването на Русенската опера, ще се внесе мащаб и маниер, който не е познат в страната, като изключим столицата. Със своя опит на международно равнище те биха премахнали практиката на „нискотарифните“ турнета, в които робовладелските маниери доминират.
- С какво се занимавате сега?
- Имам предложение да започна работа като главен експерт в областта на културата и съветник в община „Младост“ в София. Смятам да приема поканата. Общината е голяма: 130 000 жители. Отговорността също е голяма, защото моето желание е по отношение на култура и образование „Младост“ да се превърне в пример за подражание. От няколко години съм в магистърската програма на НБУ, където изучавам артмениджмънт или „Управление на културните институции“. Смятам, че сега, когато вече знам как не се управлява една културна институция, би било добре да завърша програмата, за да науча още и най-вече как това трябва да се случва.