Евгени АЛЕКСИЕВ
Може би прочитайки заглавието много читатели ще си помислят „Пак ли!“... Отговорът се крие не някъде другаде, а в самата река. В големите януарски студове се питахме ще замръзне ли реката и изникваха спомените и фотографиите с върволицата от хора, започваща от Русе и губеща се в далечината към Гюргево. Река, превърнала се в мост.
Запитан откъде започва Дунав, едва ли ще има някой, който да не посочи без колебание планината Шварцвалд. Отговорът е верен, но има и по-точен. Река Дунав започва от един... мост. Не, няма грешка. Мнозина ще кажат, че с очите си са видели басейна на карстовия извор при замъка Фюрстлих Фюрстембергишес шлос край градчето Донауешинген, където изваяната от скулптора Адолф Хеер Вайнбренер пет години преди края на деветнадесети век майка Баар сочи пътя на младото си дете Дунав. Това обаче е просто единият от трите далечни извора. Най-високо разположеният и най- отдалеченият е Брег, извиращ на 1078 м и дълъг до сливането си с Бригах 42,5 км.
Истинското начало, откъдето започва отчитането на дължината на реката,
е точно това място, на което рекичката Бригах, вече прибрала при себе си водите на извора, наричан Дунав, за който по-горе споменах, се слива със своята „посестрима“ Брег и двете заедно се превръщат в Дунав.
И сега погледнете снимката вляво, направена на мястото на сливането. Какво се вижда там? Мост, естествено! Ето защо твърдя, че Дунав започва от мост. От този мост до края на над 2850 километровия си лъкатушещ път на югоизток до Черно море името е едно и е неоспорвано. Безброй са споровете за „истинския“ извор на Дунав, за които е сигурно само едно - от тях никога няма да се роди истината. Защото както са няколко местата, отбелязващи края на реката в делтата, така и изворите й не са един и два.
Днес над Дунав могат да се изброят 292 моста.
Някои от тях каменни, други железобетонни, едни висящи, други - въжени... Има пешеходни, дори покрити и дървени. Общото им е, че свързват двата бряга. Докато реката в горното си течение е малка, осъществяването на тази връзка е лека задача. Затова 233 /почти 80%/ от всички дунавски мостове са на територията на Германия.
След Пасау, на границата с Австрия, ситуацията се променя коренно. Към реката се присъединяват мощните води на Ин и свързването на двата бряга става сериозен проблем. Мостовете вече не могат да са просто конструкция, окачена на брегови опори. Междинните колони в коритото на реката стават задължителни поради ширината й, надвишаваща триста метра. А след като приеме водите на източните Алпи, Динарските планини и Карпатите, доведени от Драва, Сава и Тиса, нещата започват да изглеждат трудно постижими. Дунав, едновременно свързващ земите, вече разделя бреговете им. Ето защо
реката от древни времена до днес се използва за естествена граница между държавите.
Няма нужда от кой знае каква охрана - голяма армия трудно можела да я премине незабелязано, а и е нужна сериозна предварителна подготовка. Така си мислят и римските императори, разширяващи империята си на изток и североизток в първите години на новото летоброене. Те виждат в голямата река спокойствие и сигурност за границата си от север, затова за защитата й по цялото протежение на провинциите Моравия и Мизия отделят само два легиона, разположени в крепости, по- малко на брой от пръстите на ръцете. Но... никой в топлия и рядко виждащ сняг Рим не помисля за зимите. А те в този район са люти и смразяващи. Чистите и спокойни в долното течение на Дунав води бързо се превръщат в леден мост. И този мост, задържащ се през различните години от няколко дни до няколко седмици, е използван по най-рационален начин от даките, гетите и другите разположени в степите племена, търсещи плячка и нови земи. Войните на римляните с тях следват непрекъснато, като по-голямата част са просто набези на средно големи отряди - от няколко стотин до няколко хиляди бойци.
Единственото противодействие на империята е да увеличава количеството и гъстотата на разположените по границата войски. Необходим е около век, за да се уверят стратезите в Рим, че и това не помага.
И когато в края на първи век на власт се възкачва император Траян, тактиката се сменя.
През 103 година той предприема поход на север от Дунав за да покори даките - най-силния и многоброен племенен съюз, явяващ се основна пречка за римската хегемония в района. За преминаването на двата му отряда на северния бряг се сглобява временен мост, първообраз на съвременните понтонни мостове. Римляните доближават достатъчен брой големи лодки една до друга, наковават върху тях дъсчено дюшеме и по него прехвърлят войската, бойните колесници и каруците с продоволствие. За големите стенобойни оръжия са построени плаващи платформи, придвижвани от гребци с големи весла. Това са преразказани сцени от прочутата колона на Траян, на която са изобразени под формата на гравюри неговите военни походи срещу даките.
Немалко са и историческите извори. Основа на написаното тук за първите известни мостове по Долен Дунав е една статия на русенския изследовател Аспарух Емануилов в русенския вестник „Време“, бр.8 от 13 септември 1930 г. Тя от своя страна е написана на базата на друга статия, по-скоро рецензия или ретроспекция на книга-изложение на една
„Унгарска и турска хроника заедно с водената през 1613 и 1664 година турска война;
описано от Сигмунд фон Биркен, а също и за обсадата на имперския столичен град Виена, завладяването на Баркан, Гран, Вишеград, Вайцен и Пеща и пр. и заедно с 50 фигури на мед /медни гравюри/ на най-важните градове и крепости на Дунава и издадено от Якоб Сандрарт - гравьор върху мед и търговец на худож. предмети в Нюрнберг. В год. на Христа 1684“.
Статията е публикувана почти без съкращения в „Архив на държавните железници и пристанища“, книга трета от 1930 г., под заглавието „Едно описание на Дунава и едно пътуване през България през 17-то столетие“. Неин автор е инж. Л.Божков. Статията се появява, както авторът пояснява под линия: „...понеже днес, точно след 16 столетия, се явява отново на сцената като наложителна нужда, създаването на едно трайно съединително звено между съобщителните мрежи на България, едновремешна Мизия и Румъния - старата Дакия, именно пак при Гиген...“. И макар че от написването на статията до построяването на първия дунавски мост между България и Румъния трябва да измине още почти четвърт век, а от втория ги делят над 80 години, тези статии дават един
добър и насърчителен пример за съвременниците си как целите се постигат
независимо от трудностите и „непреодолимите“ препятствия.
За първия известен или наричан още Траянов мост има изписано много, затова на него ще се спра по-повърхностно. Размерите и конструкцията му са ясни, защото останките му и днес са видими и налични както на двете брегови опори /глави на моста/, така и на поне 6 от 20-те междинни опори, намиращи се под речното ниво. Намират се под хидровъзел „Железни врата“, при румънския град Дробета Турну Северин. Височината им надхвърляла 20 м, защото колебанията на речното ниво поради ограничената ширина са много големи. От колоната на Траян в Рим, сцена 182, можем да съдим каква е била и надводната част.
Тя представлява триредови гредови сводове, свързани лъчеобразно с подпорите, носещи гредите на трасето, върху които напречно са наковани дъските на настилката и парапетите. От днешна гледна точка
могат да се изтъкнат много причини надводната част да е дървена и всичките са в полза на това изпълнение
Според фон Биркен, цитиран от инж. Божков, най-подробното мостово описание се съдържа в историята на гръцкия хронист Касиус Дио, роден през 155 г. от н.е. и достигнал 80-годишна възраст. „Всичко в това съоръжение впечатлява: дължината му от 1200 м, ширината на пътното платно от 18 м, но най-впечатляващото за мен си остава времето - мостът е построен за две години между 104 и 105 г. от н.е.“.
Явно Аполодор от Дамаск, посочен за негов създател, е бил не само велик архитект, но и безупречен организатор и мениджър. Предимството в информацията за този мост е и във факта, че освен точната година на неговото създаване, разполагаме и с годината на неговото събаряне. Мостът престава да съществува през 272 г от н.е. Причината обаче не е повреда или разрушаване на конструкцията. Просто поредният римски император Адриан, както пише фон Биркен „от страх да не навлязат по него варварите в Римската империя го развалил“. Това твърдение звучи наивно и по-скоро служи за оправдание. Явно римският император не успява да надвие себелюбието си и да допусне друг да се възползва от сътвореното от Рим. Както разбрахме от написаното по-рано,
за „варварите“ преминаването на реката без мост не било никакъв проблем
Построен на най-краткия път от Рим към столицата на Дакия - Сармизегетуса, той загубва значението си, когато имперската столица престава да бъде фактор в развитието на обществените отношения в района. За да се появи следващият!
Четвърти век е белязан със залеза на Рим и разцвета на нова сила на европейския театър - Източната римска империя.
Всичко започва с император Константин, не случайно закичен с прозвището Велики през 326 г. от н.е. Неговото властване е ознаменувано не само с военни успехи, но и с разцвет на търговията, мъдри междудържавни решения и огромен икономически възход на новата империя. И понеже е сменен главният град на империята, променят се и главните пътища. А един от тях продължава да бъде пътят към народите на север от Дунав. Затова между първите неща, които прави Константин за свързването на Севера с Юга, е построяването на мост над голямата река.
Този път чрез Константиновия мост намира своето естествено продължение на север
през римските крепости и градове Ромула, Акидава, Русидава, Кастра Траяна, през прохода Турис рубра до Херманщадт и Карлсбърг.
Обширно изследване за моста при Гиген намираме в трудовете на граф Луиджи де Марсили /1658-1730/. Своя разказ той започва с това - как императорът за да запази земите си от варварите, за да достигне земите на готите „при границите на Сарматия“ /днешна Южна Полша/, като следва надлъж река Олт, навлиза с войските си в средна Дакия /днешна Трансилвания/. На север от Дунав той следва пътя, постлан с речни камъни от Траян, продължение на който изследователят намира под названието Траянов път и в Мизия. Марсили използва описание на монета /медал/ с образа на Константин и мост от обратната страна, като прави аналогия с подобна сечена монета, изобразяваща Траяновия мост.
Инж.Божков анализира и цитира още няколко историографи от 17 и 18 век, говорещи както за моста на Траян, така и за дървения мост, построен от Константин при похода му срещу готите. Наличието на пътища от двете страни на реката още при Траян
навеждат на мисълта, че е възможно дървен мост да е бил построен тук още по негово време.
Той със сигурност обаче е бил доста по- слаб като конструкция и изпълнение и по-евтин, поради което едва ли е издържал на ледовете и мощното течение повече от няколко години. Имам и още аргументи. Ако Траян беше изградил два каменни моста, той неминуемо щеше да се похвали и с двата, а не само с известния ни днес. Наличието на Константинова монета, наред с тази на Траян показва, че двата обекта са били сравними по мащаби и размер.
Ще приведа
малко доказателства и от по-скорошни изследвания.
Най-напред К. Иречек, който в „Donau-Bulgarien und der Balkan“ казва: „Там /Colonia Ulpia Oescus/ се е намирал вторият римски постоянен дунавски мост, чиито каменни стълбове между Гиген и Челей /на румънския бряг/, значи между устието на Искъра и Алута /Олт/, още днес при ниски води стърчат понякога 1-2 метра над водното равнище“.
И Феликс Каниц, който пише, че не само жителите на Гиген и Челей, но и напълно достоверните стари кормчии на Австрийското Дунавско Пароплувно дружество са го уверявали, че при ниски води се виждали на правилни разстояния стълбовете на един стар каменен мост.
Не бива повече да се съмняваме в наличието на останки от мост на каменни основи, построен по времето на император Константин Велики при Гиген и Челей, около 330 г. от н.е. /според някои историографи 332 г/. За съжаление, до нас не е достигнала или още не е намерена информация колко време е просъществувал този мост, за разлика от Траяновия.
В черновата на статията на Аспарух Емануилов е описан още един - наречен от него трети дунавски мост. Според него той е
изграден през 367 г. от н.е. от император Валерий някъде около римския кастел Трансмариска и Дафне
/сега Тутракан и Олтеница/. Като източник на информацията се посочва руският историк Юркевич. Потвърждението идва от картата на Хамановите наследници от 1730 г. Самият Юркевич признава, че не е намерил никакви археологични доказателства за съществуването му. В същото време хронистите на император Валерий споменават, че при похода си отвъд Дунав императорът изградил дървен мост, по който преминала войската. От тези текстове по-скоро става ясно, че мостът, изграден до Трансмариска бил по-скоро плаващ, отколкото на устои. Това не противоречи на приетото от Юркевич твърдение, че иде реч за постоянно съоръжение - вероятно войските са се върнали по същия мост, т.е. то е съществувало няколко месеца, вероятно през пролетта, лятото и есента на годината. Наблюдавайки днешната карта на района на Олтеница с огромните разливи, въпреки изградените съвременни защитни съоръжения, съм склонен да си мисля, че
едва ли инженер и архитект биха избрали точно това място, за да изградят мост над голямата река
И ако е имало такива смелчаци и мостът е бил действително построен, то не е случайно, че днес не можем да открием никакви следи от него.
Днес големите мостове по долен Дунав отново са два. Въпреки съвременните строителни технологии и „укротените“ води от десетките шлюзове и хидровъзли, да се построи съоръжение от такъв мащаб си остава нелека задача, за осъществяването на която са необходими освен всичко останало и не малко средства. И най-важното - да се срещнат желания и необходимост от двата срещуположни бряга. Мост през тридесетте години на миналия век не се построява основно защото намеренията на българи и румънци не се срещат. И все пак, за да можем да следваме бъдещите си планове и да подобряваме възможностите си за търговия, туризъм и транспорт, трябва да продължим да се учим на добросъседство, на търпимост, толерантност и отстъпчивост. Защото водите на голямата река все така носят послания и свързват, а не разделят земите покрай двата си бряга.