През 1870 г. Левски от Беброво е по търговски дела във Враца. Като го мяркат, заптиетата моментално го тикат в кауша.
Озаптеният се тръшка и настоява, че няма нищо общо с баш комитата от Карлово,
но никой не му обръща внимание. През Видин двойникът е изпратен в Русчук, където решават да го съдят. Той обаче успява да извести близките си в Елена за сполетялата го беда.
По същото време там се получава и запитване от властите дали познават такова и такова лице. Васил отървава въжето, понеже мюдюринът декларира, че "комити и бунтовници в Елена няма".
След Арабаконашкия обир през септември 1872 г. Високата порта протестира пред румънското правителство. От Влашко се дърпат конците на революционната организация, оплакват се османлиите. Любен Каравелов, председателят на БРЦК, е викнат в букурещката префектура, където му съобщават, че трябва да напусне страната.
"В това време - свидетелства Никола Обретенов - Наталия, жената на Каравелов, събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелова в един чувал и като сръбкиня предава я за по-сигур в сръбското консулство.
Чувалът бил обаче откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го праща в София на извънредния съд."
Между книжата агите откриват фотография на Васил Левски и за първи път виждат образа му. Дотогава поробителите имали само устни описания на Демона на империята.
Мазхар паша заповядва от кадрото да се извадят 1000 копия и да се изпратят на всички агенти от двете страни на Балкана.
Саид паша пък нарежда портретът да бъде изложен по градове и села. По-първите люде са привиквани да съзерцават фотото. "Не сте ли виждали някога и някъде негова милост?", питали ги чалмите.
Изневиделица Левски го разпознават в село Хърсово и веднага му слагат прангите. Арестантът е докаран в София, където се оказва, че приликата е само външна.
Фалшивият Левски бил търговец на шаяци и терлици, а на всичкото отгоре и турчин - казвал се Осман.
Още един Левски се показа от отвъдното през 1987 г.
Тогава в сп. "Отечество" внучката на Никола Обретенов помести непознат портрет на Апостола. Според дядо й това бил Васил Левски, обяви потомката на известния род.
Историкът Любомил Дойчев оспори реликвата. "В окото на обектива е влязъл по-малкият брат на Апостола - каза той. - От същото стъкло (негатив) съм виждал снимка на Петър Иванов Кунчев. Фотографията беше направена в ателието на Онорио Марколеско в Тулча, а на гърба имаше автограф на Петър Левски."
Братът на Апостола наистина се е подписвал Петър Иванов Левски. Той се е сражавал в четата на Христо Ботев и в редовете на българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война. Умира през 1881 г., сразен от туберкулоза.
Петър Левски удивително наподобявал брат си. Бил с руси коси, светла кожа и сини очи. "Генетичните прилики го набеждават за двойник на истинския Васил Левски", обясни Любомир Дойчев, като се взираше във вехтата фотография.
Псевдоними и пароли пазят Дякона
За да опази революционната организация и себе си от "лоши очи и уши", Васил Левски използва десетки псевдоними, пароли, шифри и тайнописи. По друмищата на империята Апостола е с различни имена, някои от които използва само няколко дни.
В навечерието на 1872 г. Левски решава да свика Общо събрание на частните комитети. Дотогава той се подписва с псевдонима Аслан Дервишооглу. Сега го допълва, като информира събранието:
"Лицето, чрез което ще се разбирате с ЦК, е Аслан Дервишооглу Кърджалъ, по напред забелязаното вам В. Лъвскый. На същото лице името ще се променява според обстоятелствата, за които ще предизвести ЦК, щом види, че е нужно да ся промени."
По-голямата част от документите, които не носят псевдонима Левски, са подписани тъкмо с това лъжеиме. Аслан на турски е Лъв, Дервиш е Дякон, а Кърджалъ маркира робството. Сред другите псевдоними на Апостола са Асланооглу Видинли, Вълчо Драгинов, Драгню Костов, Хаджи Ахмед, К. Н. Марков.
Паролите Васил Левски нарича "лозинки". Те служат за връзка на дейците по места, като пазят тайната на кореспонденцията и на приносителя.
В първите месеци на 1871 г. Левски утвърждава Данаил Хр. Попов за посредник на революционната организация с външния свят. Ето как ще се осъществяват срещите: "Кога бъди да ви пратим пратеник ще ви напиши тия две главни букви (Д. Р.) и ще ви пита какво значи г-не това? (Отговор:) Добро и ръци; т. е. да живее републиката. И пратеникът ще каже: Да живее. И вия ще повторите да кажите: Нека живее."
В кореспонденцията с Киряк Цанков е вграден друг шифър. Васил Левски изписвал "Т. и А. С.", което означавало "Ти и аз сме същите".
Пак с Цанков е свързана още една лозинка. На лист хартия Апостола е документирал: "Знакът ми за Ячу (Киряк) Цанков, от нас пратеник със знак тоя: С. Ч .Р. О., на което трябва да му ся съобщи: Свобода Чрез Революция Обща. Приносящият тогава ще каже и отзива: "Истина на сяко място, дето живее българинът."
Оригинална е и лозинката между Васил Левски и Васил Караиванов. Картонче с псевдонима Дервишооглу било разрязано стъпаловидно на две през средата на думата.
Горната част пазел Караиванов, а долната Левски. Двамата се срещали, съединявали половинките и установявали, че няма предателство.
Портретът на Иван Богоров е Ильо войвода с бомбе
Ако Иван Богоров нямаше двойник, ликът му щеше да е безвъзвратно изгубен. Нещата се завъртат така, че първият български вестникар не оставя на поколенията портрет. Неговият образ е създаден по биологично копие на големия възрожденец.
Редакторът на "Българский орел" е роден в Карлово около 1820 г. Невероятните му скиталчества минават през Одеса, Москва, Лайпциг, Виена, Париж, Букурещ, Цариград. Умира в София на 20 октомври 1892 г.
Богоров живее във време, когато фотографията е във възход. Ателиетата никнат като гъби след дъжд, а народните деятели се снимат в героични пози, за да влязат в историята. Чисто нашенска далавера е фабрикуването на фотографии, които доказват, че си заслужил пред олтара на Отечеството.
По-друго си е да снимаш подвига - кадрото урежда документи за безсмъртие, прави те активен борец, дава дебела пенсия!
Влашките "фотографчийници" имали нарочен инвентар от комитаджийски одежди, оръжие и всички необходими такъми. Ателиета като това на Тома Хитров услужливо ги предлагали на хъшовете, които искали да се увековечат за поколенията.
Влиза клиентът, облича гайтанлия куртка, препасва сабя, слага пушка до нозете, надува гърди. После "щрак" - излиза на кадро. Намерени са фотографии на различни възрожденци, снимани в еднаква страховита премяна.
Иван Богоров не е от тях. Суетата му е чужда. Мрази "снимачниците". В дългия си живот не прекрачва прага на фотоателие. Влиза обаче в Народното събрание, за да внесе жизненоважна поправка. През 1880 г.
Богоров предлага думата законобръздеш да замени законопроект.
"В началото на сесията (14 април) - пише Симеон Радев - се докладва прошение на известния филолог д-р Ив. Богоров, което обръщаше вниманието на депутатите върху чистотата на българския език, която била в опасност. Между впрочем той протестираше, гдето се усвоил терминът "законопроект", а не "законобръздеш", както изисква геният на нашия език. Комисията даде мнение да се препрати прошението в Министерския съвет, за да го проучи."
Депутатите винаги са се грижили единствено за собственото безсмъртие и никой не си мърда пръста да хване в обектива автора на смисленото предложение. Така Иван Богоров минава в отвъдното с некролог без снимка.
През 1936 г. излиза "Трем на Българското възраждане". Този ценен труд е дело на проф. Асен Василиев.
Вътре са събрани биографиите и ликовете на многозаслужилите мъже от епохата на Възраждането.
В предговора професорът отбелязва: "Предпочетохме образите да бъдат рисувани, а не клиширани от фотографии, за да се избегне дотегливото еднообразие. При рисуването им употребихме различни начини и материали, като не се придържахме строго към някое стилно единство."
По-нататък авторът уточнява: "Известен брой образи са създадени свободно, поради липса на портрети, като в някои случаи са използувани наличните данни. Бели полета са оставени за ликовете на онези дейци, за които съществува вероятност да бъдат открити портретите им."
Асен Василиев решава да спести на Иван Богоров бялото поле. Той събира куп информация, анализира я и стига до извода, че вестникарят поразително е приличал на своя съвременник Ильо войвода.
Двамата са като две капки вода, сочели изворите. Конструкцията на лицето, очите, носът, скулите, брадичката са едно към едно.
На базата на тези данни професорът откопира профила на журналиста по физиономията на хайдутина. Нанася само козметични корекции. Мустаците са подрязани, вратът е почистен, а харамийският тюрбан е сменен с бомбе.
С тази скица Иван Богоров влиза в изобразителното изкуство. Тя е канава за графици, живописци и скулптори.
По нея талантите пресъздават образа на първоначинателя журналист и радетел за чист български език.
В щрихи, багри, метал и гранит те изсичат портрета му, който всеки българин знае от читанките и енциклопедиите.
Бандит - двойник на Елин Пелин
Елин Пелин щял да бъде арестуван заради удивителната му прилика с криминален престъпник. През лятото на 1947 г. Пелинко прекарва сърдечна криза и отива на бани във Вършец, след което взема влака за Видин.
На гара Брусарци в купето влиза милиционер и се вторачва в разказвача от Шопско. "Пуснаха ли те най-сетне? Е, сега накъде?", пита пазителят на реда и го гледа подозрително, да не би да е духнал от панделата. С красноречие Елин Пелин успява да го убеди, че освен външната прилика няма нищо общо с двойника бандит.
Двойници са имали и други наши класици. Димитър Чорбаджийски например се налага в литературата с името на македонския деец Чудомир Кантарджиев. През 1907 г. полицията усилено търси комитата във връзка с убийство и във вестниците е поместен портретът му.
По същото време Димитър Чорбаджийски идва в родното си село Турия. "Като влязох в кръчмата, един мой съселянин се взря в лицето ми и поради тогавашната ми поразителна прилика с Кантарджиев отсече: "Ти си Чудомир!", разказва писателят и добавя: "Използвал съм много псевдоними, но те са минали-заминали. Този ми прилепна и дори измести фамилното ми име."
РОСЕН ТАХОВ