Родният град на параолимпийския шампион Ружди Ружди празнува. Цяло Глоджево говори само за златния медал на 24-годишния състезател по тласкане на гюлле, поставил и нов световен рекорд. Най-щастливи са семейството и приятелите на Ружди, които все още не могат да повярват, че той е сбъднал съкровената си мечта.
В Глоджево всички познават Ружди и се радват от сърце на успехите му. Пътят до тях обаче никак не е лесен - преди 7 години една автомобилна катастрофа изпраща 17-годишния младеж в инвалидна количка. Самият той е бил зад волана, шофирайки без колан със скорост от 180 км/ч. Губи контрол на завоя, изпада от автомобила, който го затиска. Чупи гръбначен прешлен, оперират го, но бъдещето му вече е в инвалидната количка.
Ружди обаче
успява да превърне трагедията си в триумф
Прави го с помощта на майка си Сайме и треньора си Радостин Тодоров, с когото се запознава покрай сестра му - бронзовата медалистка в хвърляне на копие от параолимпиадата в Пекин Даниела Тодорова. Те се срещат в санаториума в Павел баня и оттук нататък младежът от Глоджево започва нов живот. Става състезател по хвърляне на диск и по тласкане на гюлле за хора с увреждания.
„Радостин Тодоров го хвана за ръчичката като малко дете и го учи от нулата. Много пъти ми е казвал - ще видиш, Сисе, аз ще го направя велик, ще го направя олимпийски шампион. В самото начало започна от 7,50 метра, но говореше за постижения от 11,50 метра. Викам си - кога ще станат тия 11,50 метра, но видяхме, че с течение на времето, с много тренировки, всичко се постига“, споделя Сайме.
Когато е у дома, Ружди се готви за състезания в тренировъчната зала, която семейството е изградило за него в двора. До него са приятелите, които му помагат във вдигането на тежести и различните упражнения. Условията за подготовка са много по-трудни за състезатели с увреждания, тъй като край тях винаги трябва да има един или двама души, които да им помагат. За да постигне високи резултати, на Ружди се налага
често да отсъства от къщи, понякога с месеци
а семейството му пътува по 270 км до Павел баня, за да го види.
Близките на Ружди най-добре знаят колко много труд се крие зад успехите му. И пазят личното му пространство, докато се готви за състезание. Чуват се по телефона два-три дни преди изявата му и толкова.
„Треньорът му ми е казвал да не го притеснявам преди състезание и ние слушаме и изпълняваме. Не го притесняваме за нищо, оставяме го на спокойствие, да си хвърли, да си направи неговото. В Рио целта му беше да направи резултата, който правеше на тренировка. А той само веднъж беше тласнал тук гюллето на 12,30 метра и тези 12,33 метра, с които спечели титлата, са личен резултат за него“, споделя Сайме.
Преди четири години Ружди участва в първите си параолимпийски игри в Лондон. Притеснен е, защото не познава обстановката, нито конкуренцията. Не влиза в осмицата, но
вече знае какво му трябва за медал - много, много труд
Тръгва за Рио с контузия и самочувствието, че може да постигне победа.
„Имаше травма на китката на дясната ръка, правиха му процедури, които явно му дойдоха в повече и цялата му ръка беше обрината. Изпратих го с обрив на ръката, с травма на китката, с рани на краката от изгаряния от слънцето, където сме тренирали в Павел баня. Пожелах му успех, нищо друго. Ние по принцип не си говорим такива големи думи, имаме надежди, обаче не си ги споделяме“, казва майката.
Денят, в който Ружди излиза да се бори за медал в тласкането на гюлле, е очакван с много вълнение от целия град.
Над 30 души се събират в дома на шампиона, за да гледат състезанието
в телевизионно предаване по интернет. За съжаление опитите на българина не се дават на екрана, вървят само резултати, но става ясно, че още с първия си опит Ружди поставя нов световен рекорд.
„Когато разбрах, че е направил 12,33 метра, знаех, че няма кой друг да направи такъв резултат. Обаче Ружди беше първи в списъка на хвърлящите и след него имаше още 12 състезатели. Бях спокойна, защото това е негов личен резултат, не можем да очакваме да направи нещо, което досега не го е правил. Очаквах да хвърли това, което беше направил на тренировка, и той си го постигна. И въпреки това още не мога да осъзная какво означава да си златен медалист, параолимпийски шампион“, споделя развълнувана Сайме.
Когато накрая виждат Ружди, вдигнал победоносно ръце, и обявяват името на новия параолимпийски шампион, щастието на близките е огромно. Всички са изкарали безсънна нощ, защото им е трудно да повярват случилото се. Бащата Юксел едва намира думите си, за да каже какво е почувствал в този момент.
„Гордеем се с него, той прослави България, вдигна знамето“
отронва със сълзи в очите той.
Племенникът Илкай пък разказва, че в училище всички говорят само за постижението на вуйчо му, поздравяват го и радостта е за целия град.
Кметът на Глоджево Илхан Басриев, който се оказва и чичо на Ружди, се чувства особено горд заради племенника си.
„Безкрайно съм горд и радостен, мога само да му кажа едно голямо благодаря за постижението, което направи. Това, което постигна Ружди на Олимпийските игри, е чест не само за Глоджево, а и за цяла България“, споделя той.
В Глоджево вече се готвят за тържествено посрещане на параолимпийския шампион, а семейството има две изненади за Ружди. Едната е ремонтираната тренировъчна зала в двора, в която е подредена и „стена на славата“ с купи, медали и акредитации от състезания. Другата - да си похапне най-после от любимия сладолед, от който се лишава преди важни състезания.
А на Ружди остава да сбъдне следващата си мечта - да изкара шофьорски курсове и да кара своя кола.
Въпреки че пострада от скоростта, той продължава да е любител на високите скорости, казва майка му. И докато вземе книжка, поддържа форма на волана с компютърни игри. Другото му хоби е да хване китарата и посвири с приятели.