Иван МАРКОВ
Русе като стара валийска столица на Северна България веднага след Освобождението става притегателен център за голяма част от нашите поборници и революционери. В периода от 70-те и 80-те години на XIX век градът е с по-многобройно българско население в сравнение с другите селища на новото княжество. По-уреден и със своята организация, установяващи се нрави и затихващо ориенталско влияние, той постепенно придобива европейско излъчване. В него се заселва не малка част от активната българска революционна емиграция. Тук пристигат Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотьо, Захари Стоянов, Христо Иванов - Големият, Димитър Ценович, Иван Мънзов, Филип Симидов, Янко Ангелов. През него минават и представители на възрожденската ни интелигенция като Драган Цанков, Марко Балабанов, Иван Вазов. От Румъния и Бесарабия идват и създават своите семейства редица бивши хъшове и поборници участвали в национално-освободителните движения и в българското опълчение.
В Русе се заселва и оцелелият от репресиите и войните почти непознатият както за русенци, така и за широката публика Ботев четник и опълченец Янко Боянов.
Бъдещият хъш, приел „немил-недраг“ емигрантската съдба
е роден през 1848 г. като поредно дете в семейството на горнооряховеца Бони Сидеров и неговата съпруга Анастасия Николова. Бащата Бони (Боню) произлиза от непокорния горнооряховски род на Сидерите, чийто по-късен представител е и известният поборник Сидер Грънчаров, а майката - от близкото село Арбанаси. Нейните родственици стават монаси в местните манастири.
Семейството има и други деца, но по различни причини жива остава само една по-голяма от Янко Боянов сестра, която постъпва монахиня в арбанашкия девически манастир „Св. Никола“ под името Олимпиада.
Години по-късно, след 1900 г. тя е вече игуменка на Килифаревския манастир.
Различни автори приемат за родно място на Боянов ту Горна Оряховица, ту Арбанаси, но той самият в собственоръчно написаната си „Биография“ уточнява, че е роден в „Горня Оряховица“. Вероятно като малко момче е бил изпратен дълго време на отглеждане сред близките си в Арбанаси, защото в литературата се среща и становището, че има арбанашки произход.
Бащата е с неустановена професия. Препитава се ту като занаятчия, ту като дребен търговец, на когото често му се налага да взема заеми от едрите чорбаджии за да изхрани порасналата си челяд.
Янко учи четмо и писмо в местното училище
но поотраства и постъпва като чирак в една чехларска работилница. Затруднен в изхранването на семейството бащата, през 1862 г. го изпраща 12-13 годишен юноша като послушник в Лясковския манастир „Св. Петър и Павел“. Там служат негови по-възрастни братовчеди по майчина линия. Хаджи Йоасаф Йоаникиев (х. Йосиф) е игумен на манастира и неговия брат - хаджи Теодосий Йоаникиев е иконом.
През лятото на същата година по препоръка и нареждане на Георги Раковски от Белград там пристига х.Ставри Койнов със задачата да организира въстаническа чета. Тя трябва да действа паралелно на белградската легия, за да подпомогне нейните действия по освобождението на България. Войводата събира в манастира четници от района на близките селища и в една юнска нощ заедно с настоятелите х. Йоасаф и х. Теодосий повежда своите юнаци в посока на Капиновския Балкан.
Това е познатата в историята Хаджиставрева буна
Турските власти реагират бързо, подгонват четниците и групата се разпръсва. Войводата х. Ставри успява да се спаси, преминавайки оттатък Дунава, но неговите поддръжници са арестувани и затворени в Търновския затвор.
Изпратените двайсетина заптии водени от търновския бюлюк башия Амин ага, на 23 юни 1862 г. обсаждат манастира, излавят всички калугери и ги откарват в гр. Търново. Затварят ги в отделни килии. Между тях е и малкият послушник. Янко попада в една килия с йеромонаха от съседния Преображенски манастир отец Харитон - бъдещият легендарен войвода и защитник на Дряновския манастир по време на Априлското въстание. Разпитват всички. Разпитван от знаещия български хекимин (доктор) да посочи поименно кои са въстаниците, младото момче отрича категорично да е виждало въоръжени хора в обителта.
Властите разбират, че няма да получат търсените сведения от него, набиват го за наказание и го пускат на свобода. Няколко дена по късно, на 28 юни, той е пуснат заедно с още двама от калугерите - х. Макарий и отец Харитон. Неговите братовчеди х. Теодосий и х. Йоасаф обаче обвинени като главни виновници за въстанието са осъдени и изпратени на вечно заточение в Диарбекир, където х. Йоасаф намира смъртта си. След тази дата Янко Боянов
напуска манастира и се връща при баща си в Горна Оряховица
През декември в същата 1862 година баща му умира и той остава кръгъл сирак. Майка му си е отишла от белия свят две години по-рано.
Останал сам почти без препитание, през пролетта на следващата 1863 г. Боянов заедно с други свои връстници заминава за Румъния. Там няма турски репресии и човек може да бъде свободен. Заселва се в Турно Мъгуреле и започва работа като чирак при един шивач на европейски дрехи. Но мисълта за родното място го измъчва и 3 години по-късно, през пролетта на 1866 г., се завръща за кратко в родния си град.
Тук обаче всичко е променено. Оряховските чорбаджии го залавят и притискат да им върне неизплатени от баща му заеми. Прибират му паспорта, за да не се връща в Румъния и го принуждават да остане там до изчистването на сметките.
Притиснат от всички страни, младежът взема тескере от свой братовчед и успява да се измъкне през Галац отново в Румъния и да се върне в Турно Мъгуреле.
Междувременно
обстановката сред българската емиграция се променя
През 1867 г. в Румъния излиза на български и френски брошурата на ТБЦК „Lа Bulgarie devant lТEurope“ („България пред Европа“) където се говори за тогавашното безправно положение в страната и се изисква от турската власт подобряване положението на народа и узаконяване на автономни права на българите. Политическата брошура раздвижва тогавашното българско общество както в Турция, така и в Румъния. Започва да се говори за бунт или за предстояща война срещу Османската империя. През март младежът, надъхан с омраза против турското управление, заминава отново за родния си град, разпродава каквото е останало от бащино си имущество, разплаща дълговете на семейството и се разделя братски със своите сестри. Вече свободен, той се връща в Румъния и решава, че може да участвува в очакваните бъдещи революционни движения.
През същата 1867 г. войводите Филип Тотъо и Панайот Хитов преминават с четите си от Влашко в България. Мълвата стига и до Турно Мъгуреле. Там под предводителството на Васил Ганчоолу от Тетевен и Тодор Ходжов се организира въстаническа чета. Янко Боянов,
едва 19 годишен, не закъснява да се запише в нея
С парите останали от бащиното му имущество накупува всичко необходимо - пушка, нож, пищови, патрони, войнишки дрехи. В края на май четата, състояща се от 35 въстаника, излиза с оръжието си от града и се придвижва към брега на Дунав, за да пресече реката срещу с. Осмар и да хване Балкана. Групата е застигната от влашка жандармерия и е принудена да се върне обратно. В противен случай жандармерията има заповед да стреля по четниците. Българите протестират, но се връщат обратно в града и се разоръжават. Така безславно завършва тази пресечена в зародиш въстаническа акция.
Към края на 1871 г. в Турно Мъгуреле се учредява революционен комитет, в който влизат Петър Мишайков /председател/, Данаил Попов /касиер/, Цеко Петков, Георги Гачев, Марин Теодорович и още няколко други българи. Янко Боянов се записва в комитета и се заклева пред устава. Следващата година след Арабаконашката авантюра комитетът преустановява своята дейност. В това време пък младежът
сменя професията си и вече не е чирак, а чиновник с всички полагащи се привилегии
- телеграфист в пощенската станция.
През 1875 г. избухва въстанието в Херцеговина. Дейността на комитета се възстановява, а Янко Боянов напуска топлата си служба и започва да се подготвя за предстоящото минаване в България. В късната есен на в Турно Мъгуреле пристига Панайот Хитов, но подготовката на четниците не е завършена и акцията им се отлага за следващата пролет. През май 1876 г. избухва Априлското въстание. В града пристига съобщение, че войвода на готвената чета ще бъде Христо Ботев и че ще се мине „оттатък“ с парахода „Радецки“. Боянов се снабдява с паспорт за Сърбия и билет до Кладово. На 16 май 1876 г. пристига заповед всички четници да слязат на пристанището.
От тук на сетне в собственоръчно написаната си през 1898 г. „Биография“ Ботевият четник описва подробно своите спомени и конкретно обрисува всички характерни епизоди свързани с хода на четата - превземането на парахода, слизането на брега, придвижването към Балкана, първите сражения, липсата на подкрепа от страна на местното население, неблагоприятната обстановка, преследването от потерите, битките с тях, гладът и изтощението, за да се стигне до смъртта на войводата и разпиляването на въстаниците.
В много отношения сведенията са познати и са описани в литературата. Трябва обаче да сме благодарни на русенската историчка Теодора Бакърджиева, която първа разчете и публикува пълния ръкописен текст на оригиналния документ с посочените спомени на героя.
Един спорен момент
в посочената „Биография“ на поборника е сведението, че той е сред групата четници, присъствали на неизяснената и до днес смърт на Ботев. В публикуваната през 1888 г. от Захари Стоянов биография на войводата авторът пише, че в момента на прострелването и на смъртта му Янко Боянов е един от хората стояли в непосредствена близост до поета и е пряк свидетел на случилата се трагедия. Стоянов твърди, че данните от посочения спомен са взети след директен разговор със самият Боянов. Същата информация дава и търновецът Моско Москов, който през 1890 година преразказва тези спомени и ги помества в няколко последователни книжки на списанието на Цани Гинчев „Труд“, а по-късно през 1894 г. и в претърпялата си още 2 издания книга „Четата на Христо Ботев“. Тогава Боянов посочва, че войводата е прострелян в главата над дясното око. Друг четник - Никола Кючуков в спомените си също потвърждава, че „...куршумът е пронизал черепа му под дясната вежда“. На база тези спомени Захари Стоянов уточнява, че „...Едни от другарите му, очевидци на смъртта му, казват, че бил ударен в гърдите, като показват и окървавената карта... Други напротив свидетелствуват, че куршумът го ударил в челото. Янко Боянов видял даже кръв по челото му и Юрдан Кършовски в бележките си определено говори, че „войводата е ударен в челото“.
50 години след този случай обаче, по време на една официално проведена анкета, Никола Обретенов, който тогава също се е намирал непосредствено до войводата, оспорва казаното от Захари Стоянов и Моско Москов и косвено от това на Боянов, Кючюков и Кършовски и заявява, че Ботев е улучен в гърдите и че в посочения момент Янко Боянов не е бил между тях. „... Макар, че на З. Стоянов материалът за Ботевата чета и неговата смърт бе даден от мене, той пак беше заблуден от четници самохвалковци... Никакъв Янко Боянов, някакъв арнаутин и др. момчета нямаше около Ботева освен Перо, Апостолов, аз, Сава Пенев и Димитър Тодоров (Димитрото)“.
След тези декларации се явява едно впечатляващо противоречие
между твърдението на четниците и на самия Обретенов. Той от своя страна вече е признат авторитет, израснал е в обществената и административна иерархия и може сега от позиция на силата да налага своето мнение по различни свързани с тогавашните събития въпроси. Още повече - неговите опоненти са от ниските стъпала на следосвобожденското ни общество. Вероятно това е и причината, щото Боянов без да цитира присъствието си в групата около войводата, да посочи в биографията си някак завоалирано, че „... Сражението следва цял ден до мръкване и в него сражение надвечер удариха войводата Христо Ботев случайно в главата над дясното око и /той/ падна мъртъв на земята без да проговори нещо“.
Явно отношенията между двамата поборници не са били на нужната висота. Това често се среща в междуличностните отношения между бивши съратници. Само така можем да си обясним и факта, че по време на Княжеството Обретенов заема последователно различни високи постове, докато Боянов, който иначе е грамотен и също заслужил ратник в борбата ни за свобода, да е дълго време без работа и едва да изхранва семейството си.
Изтощени и покрусени от смъртта на водача си и загубата на част от своите другари, четниците се разпръсват и тръгват да се спасяват кой както може. Янко Боянов
тръгва на изток в посока на река Искър
В района на село Люти брод последователно към него се присъединяват другарите му Юрдан Кършовски от Елена и Илия Владов от Карлово. Изнемощели до крайност от глад, жажда и голямата горещина четниците се мъчат да се отскубнат от своите преследвачи. Владов, отровен след яденето на непознати гъби, се отказва да върви с тях и се предава. Боянов и Кършовски въпреки умората продължават напред, но в района на село Врачеш са предадени от говедари, обградени и заловени.
Бити и изтезавани от турския конвой те са откарани в затвора в София. Там срещат и други свои другари. След 40 дни тормоз започват разпитите. Държат се твърдо пред следователите. По спомените на четника Никола Кючуков при неговия разпит и очната ставка с останалите арестувани четници - „Янко Боянов каза, че не ме познава“. В края на месец юли ги застига обявената под натиска на Великите сили правителствена амнистия и нещастните затворници са освободени. Боянов заедно с още петима четници минава последователно през Орхание, Лъжене, Правец, Етрополе, Плевен и Свищов, за да се върне отново в Турно Мъгуреле.
Когато в пролетта на 1877 г. се обявява Руско-турската война и се формира българското опълчение той
заминава за Плоещ и се записва като доброволец
Постъпва в 4-та рота на 5-та дружина. Участва в превземането на Търново, битките под Хаимбоаз и Казанлък, при първото превземане на Нова Загора и защитата на Шипка. Заболява от простуда и треска. Освободен е по болест и се прибира при своите сродници в Горна Оряховица, където лежи болен до началото на 1878 г. Пооздравял малко, заминава за Русе да търси препитание. Постъпва в новата жандармерия като старши стражар, която длъжност изпълнява почти 5 години. После става „вардиянин“ - управител на окръжния пансион. През 90-те години на века пансионът бива закрит и той остава продължително време без работа.
При откриване паметника на Ботев във Враца през 1882 г. Боянов е награден с кръст за храброст. Членува последователно в Поборническо-опълченското и в Македонското благотворително дружества, но няма други активни участия в политическите процеси. Това е и причината да не може да израсне в обществено-административната стълбица и накрая да остане без препитание.
Оженва се. Има четири деца - две момчета и две момичета. Построява си малка къща в района на днешната русенска улица „Тунджа“. Единствената му „печалба“ от несгодите и лишенията по време на дългогодишното поборничество е получаването от княжеството на 30 дюлюма /около 50 декара/ земя в землището на сегашното село Звънарци, бившо Геведже, но той, който никога не е работил селска работа, не изкарва почти никаква доходи и се принуждава да продаде дадените му ниви.
Умира на 7 септември 1903 г. в Русе от „порок на сърцето“ - Vicium Cordis - на 55-годишна възраст. Семейството му остава да живее в Русе. Неговият внук със същото име е известният през 60-те години на миналия век русенски спортен деятел и треньор по бокс Янко Константинов Боянов.