Преди броени дни се навършиха 140 години от слизането в Козлодуй на четата на Христо Ботев и началото на пътя й към безсмъртието. А днес се навършват 50 години от пускането на вода на кораба-музей „Радецки“, излязъл от халетата на Русенската корабостроителница.
Вече 18 години инж.Николай Генчев проучва историческия кораб „Радецки“ и неговата съдба, издирва автентични документи и факти от годините на неговите плавания по река Дунав. Всичко, събрано от инж.Генчев, бе дарено преди няколко дни на кораба-музей в Козлодуй и на Националния музей на транспорта и съобщенията в Русе.
- Инж.Генчев, защо решихте да изследвате историческия кораб „Радецки“?
- Градът Козлодуй, параходът „Радецки“ и парният влекач „Пловдив“ се преплитат в жизнения път на три поколения от моята фамилия.
Баща ми Генчо Генчев, курсант от 32 випуск на Морското училище във Варна, след завършването си е назначен за първия началник пристанище Козлодуй. И досега едни от най-силните спомени от моето детство са увлекателните му разкази за живота в Козлодуй преди войната, за живеещите на острова и вечно болни от малария козлодуйски рибари и големите количества уловена от тях първокласна дунавска риба, изпращана следобед по корабче до Лом, за да може с вечерния влак да стигне до София и рано сутринта да бъде изложена по щандовете на столичните хали.
Помня разказите му за лютата зима 1939-1940 г. в Козлодуй, двете замръзвания на Дунав през нея и неуспешните опити на войската с цял камион взрив да отпуши образувалите се ледени запори на реката. Между тях са и многото случки и събития при полагането на основния камък и издигането на паметника на Христо Ботев, станало през това време, близкото му приятелство със скулптора Стефан Пейчев и майстора-строител на паметника Асен Илиев.
Дядо ми по майчина линия Никола Гецов започва моряшката си кариера 19-годишен като корабен огняр. След 1935 г. вече е огняр и механик от флота на нашето параходство „Речно крайбрежно плаване“. Парният влекач „Пловдив“ беше последното му работно място като корабен механик преди здравословното му състояние да се влоши тежко и да почине от болестта, която бе дала и прякора му - Кольо Задуха, получена след две падания в ледените зимни дунавски води. Същият този параход „Пловдив“, построен през 1951 г. в корабостроителния завод в Обуда-Будапеща, бе преустроен в Русе през 1965-1966 година в кораб-музей „Радецки“, закотвен сега на козлодуйския бряг.
Аз самият бях един от онези горди русенски пионери от училище „Димитър Благоев“, които в деня на кръщаването и спускането на „Радецки“ на вода през пролетта на 1966 г., заедно със своя клас и съучениците си, събрали и предали най-много вторични суровини, имаше честта да бъде в първите редици пред кораба, на стапела в русенската корабостроителница „Иван Димитров“.
- Какви са спомените ви от този ден и церемонията?
- Завинаги ще останат у мен изключителният патос и вълнение на всички присъстващи на тържеството, невероятно красивия кораб с неговите интересни движители, надстройката и красивата разцветка над нея, издаващата се отпред носова фигура на генерал Радецки, лъщящите бои на прясно боядисания корпус.
Запомних и спонтанната силна въздишка на разочарование, разнесла се от присъстващите, когато кръстницата не успя да разбие бутилката с шампанско в носа на кораба.
Тогава все още нямах представа, че животът ми ще се свърже завинаги с дунавското корабоплаване и техническата експлоатация на флота, че ще наследя професията на дядо си и баща си, че и моите син и дъщеря ще станат четвърто поколение от една фамилия, работила само за Параходство „Българско речно плаване“ и дунавския воден транспорт.
Четиридесет и една години от моя живот преминаха на борда на корабите на нашето параходство, всеки ден от тях по вълните на любимата река, с натоварените със стока плавателни съдове от Измаил, Рени или Констанца до Регенсбург, Линц и Келхайм или в трудното ежедневие на кораборемонта, техническата поддръжка, преустройство и модернизация на флота.
- Как се „срещнахте“ с „Радецки“?
- Mного пъти, докато работех в БРП, се качвах на борда на „Радецки“ както в Козлодуй, така и при идванията му на понтона в Русе или на стапела в Русенска корабостроителница. Снимах го по Дунава, когато с моя кораб плавахме край него. Многократно се срещах с главния му конструктор инж.Тодор Тодоров, един забележителен човек и специалист, всеки разговор с когото е незабравимо професионално удоволствие. Зная от него и от баща си, колко трудно е събирана информация за „Радецки“, невъзможността да се намерят чертежите на кораба поради факта, че през Втората световна война голяма авиационна бомба уцелила и взривила хранилището с чертожната документация на корабостроителницата и унищожила всичко от неговия проект - документи, чертежи, копия. Практически скицата по спомени на будапещенския корабен бояджия Кирай Йожеф служи за еталон при търсенето на максимална прилика с оригинала при преустройството на парахода „Пловдив“.
За мен беше истинска находка, когато в резултат от кореспонденцията ми със специалисти в областта на дунавското корабоплаване и неговата история преди 18 години получих от най-известния в Бавария музей на речното корабоплаване в Регенсбург изданието „Donauschiffahrt“. Превеждайки статията „Дунавското корабоплаване в старите произведения на изкуството“ на германския изследовател капитан Юлиус Хофман, се натъкнах на интересна илюстрация. Метална гравюра, черно-бяла, на построения през 1851 година в Будапеща пътнически параход „Радецки“. Гравюрата е особено ценна с това, че представя кораба във вида му през първите 10-15 години след неговото построяване /с два комина/, тъй като кап.Хофман посочва, че през 1861 и 1867 година се извършва значително преустройство на плавателния съд, изграждане на кабини и помещения извън размера на основния корпус, подмяна на парната му машина с по-модерна, компаунд машина, което позволява изгорелите газове и дим от нея да се отвеждат само от един комин. И това, естествено, променя силуета на кораба.
Тогава, през 1998 година, публикувах в „Морски вестник“ статията „Оригинални и неизвестни досега снимки и данни за историческия кораб „Radetzky“, в която посочих допълнителна информация относно палубата, надстройките, движителите, корпуса, възможностите на кораба и работата на борда му.
Последваха много коментари и се получи поредица от статии, като един от авторите бе инж. Иван Алексиев от Варна - авторитетен изследовател на корабоплаването, корабостроенето и историята на техниката у нас. Неговите материали още повече предизвикаха интереса у мен и се породи амбицията да проуча и изследвам причините за някои погрешни датирания около кораба и предположения в историята на неговото съществуване. Реших да събера всяка възможна автентична информация, факт и документ, свързани с „Радецки“, които в случай на успех да предоставя на кораба-музей в Козлодуй, за обогатяване на неговия архив и експонати, както и на Националния музей на транспорта и съобщенията в Русе. Събраните данни щяха да помогнат за изчистването на погрешни твърдения, изказвани през годините от ентусиасти, докоснали се само до отделни факти или информация за кораба, несъобразени със състоянието на техниката в тогавашния исторически момент.
- Срещнахте ли съмишленици и извън страната?
- Да, разбира се. Започнах оживена кореспонденция със специалисти, изследователи на корабоплаването и неговата история от немскоговорящото пространство и най-вече от Австрия. Резултатите не закъсняха. Скоро получих от австрийските си приятели, цветно копие от оригинала на тази гравюра. Тя е литографски отпечатък, който се разпространява от виенското издателство „Mateus Тrentsensky“, което през 19-ти век отпечатва и продава сравнително евтино голямо количество литографии от всички области на човешкото ежедневие. В онова време те не са били разглеждани като някаква особена художествена или историческа ценност и след години, немногото на брой отпечатъци от тази гравюра са били похабени или са се загубили.
В този смисъл, цветната литография на „Радецки“, оригинален екземпляр от която се съхранява в Историческия музей на Виена, e рядкост.
- Коя беше отправната точка на това проучване?
- „Списъкът на капитан Шерер“, изпратен ми от капитан Ото Щайндл, бивш началник на „Речния надзор“ в Линц, консултант на министерството на транспорта на Австрия, известен изследовател и автор на редица книги за дунавската навигация, нейната история, аварии и произшествия по река Дунав. Това е основният австрийски документ, в който е систематизирана подробно информацията за построените в миналото параходи на Първото императорско и кралско привилегировано дунавско параходство /ДДСГ/. В „Списъкът на капитан Шерер“ под номер 60 е посочен корабът „RADETZKY“, година на постройка 1851, място на строеж Будапеща, пътнически кораб с главни размери 54,25 х 13,16 м , мощност 351 PS, бракуван през 1913 г. От този списък и от книгата на Карл Гог „Австрийският военен флот 1848-1918“ успях да открия и да проуча още шест кораба, също с името „Radetzky“, строени в други корабостроителници по това време или по-късно, но друг тип и с друго предназначение.
В книгата на австрийския изследовател Ервин Хауке „Парните кораби на ДДСГ“ е публикувана скица общ вид на кораба „Radetzky“. Това бе първият чертеж на историческия кораб, който до тогава успях да срещна! Но при нашата първа среща, Ервин Хауке уточни, че чертежът е правен по снимки от последните години на експлоатацията на кораба. Оригинални чертежи на „Radetzky“, и той не е могъл да открие. В пътеводителя на ДДСГ от 1910 г. „Дунавът от Пасау до Черно море“ за „Radetzky“е посочена кратка информация и технически данни.
Едно описание на завладяването на кораба от Христо Ботев и неговата чета дава Аделберт Мур в албума си „Дунав в цветни скици“, но не посочва никакви данни за плавателния съд.
Много ползотворни се оказаха дългогодишната ми кореспонденция и приятелство с проф.Карл Водражка от Линц - изследовател на корабната поща на ДДСГ и последния директор на австрийското параходство кап. Франц Дош. От проф.Водражка получих копия на пощенски плик от март 1853 г. и три пощенски марки от писма, подпечатани на борда на „Радецки“, както и три рейсови печата от различни плавания на кораба. Директорът Дош ми връчи копия на четири снимки на „Радецки“, две графики от талантливия художник Том Глацар - бивш моряк в ДДСГ. Но най-ценни за мен бяха снимка на красивата папка, подарена на 4.03.1908 г. на капитан Дагоберт Енглендер, с поздравителен адрес, по повод 40 г. юбилей в служба на Параходството и копие от Протокола от 1.IV.1876 година на проведеното в Оршова от инспектората на ДДСГ разследване и разпит на капитана и екипажа, във връзка със случилото се на борда и в Козлодуй.
През 2012 година от Виенски аукцион проф. Карл Водражка се сдоби с още един ценен документ от „Радецки“ - оригинална бележка-сметка от ресторанта на кораба. Благодарение на сърдечния му приятелски жест, моята колекция към документацията за „Радецки“ се обогати с цветно копие на тази бележка. От нахвърлената от келнера върху листчето сметка, специалистът по икономика проф.Водражка датира нейното написване - периодът от влизане на кораба в експлоатация - 1851 до 1858 година. Тогава австрийските разплащателни средства преминават официално към децималната система, т.е. когато 1 гулден струва вече не 60, а 100 кройцера. Разгадавайки написаното, читателят се пренася в света на далечното дунавско пътническо корабоплаване. Бутилка вино „Фьослауер“, кафе, закуска и т.н., сервирани в кабина номер 2. В трите ситни колонки отдолу можем да разчетем информация за консумиралите ги: отляво „Премилостивия господин...“, до него „ Г-н Граф Тун“ и в дясно - „Госпожа графинята“.
Ето тези материали и документи от кораба „Радецки“ успях да подредя през изминалите години в една колекция. За мен е истинско удоволствие да я подаря на кораба-музей „Радецки“ в Козлодуй, в навечерието на 140-годишнината от слизането на Христо Ботев и неговите четници на българския бряг и техния саможертвен подвиг за свободата на България.