Всъщност идването в Русе е сантиментално приключение за професорите Калоянов и Станков. Първият е роден в русенското село Бъзовец и въпреки че от десетилетия живее и преподава във Велико Търново, е неизменна част от културния живот на Русе. Вторият е роден край Дунава и израснал в Русе и също е чест гост на културни събития в града на ранната си младост.
Не съм мислел, че ще дойде време, в което аз да бъда шеф на Анчо Калоянов, който е бил един от любимите ми преподаватели, каза малко по-късно професор Станков. И не скри, че на моменти се чувства особено в тази роля пред един от хората, повлияли силно върху неговото развитие на преподавател, изследовател и белетрист. Което обаче очевидно не пречи на професора да обследва и анализира с безпристрастието на учен и с финия усет на подготвен и взискателен писател и читател творбата на Калоянов.
Започнахме това турне в една от най-големите и харесвани книжарници в София - „Гринуич“, каза в началото на русенската среща собственикът на издателство „Хермес“ Стойо Вартоломеев. Преди Русе гостувахме на читатели в Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, сега сме тук , а след това ще продължим към Варна, добави издателят. И подчерта, че второто издание на романа на Калоянов излиза по няколко причини. Едната от тях е, че тази изключително стойностна литература трябва да достигне и до съвременните читатели, за да пренесе и до тях посланията си. „От друга страна, случи се така, че „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ излиза за втори път тъкмо в момент, когато неглижирането на националната българска политика достига до своеобразен пик - особено напоследък с опита за подмяна на историческите факти в учебниците с „благообразни“ формулировки. Но в крайна сметка диктатът на някакви еврочиновници може да доведе само до това, че колкото повече се оказва натиск, толкова повече се събужда българският национален код и се активира гражданското съзнание“, подчерта Стойо Вартоломеев. И добави: „Тази книга е плесница за всичките тези твърдения - тя дава отговор на въпроса как се е съхранил българският национален код!“.
Това е една от най-хубавите български книги, заяви убедено Иван Станков. И продължи: „Заедно с другите два романа на Анчо Калоянов - „Див огън“ и „Девети“ книгата „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ образува едно много силно троекнижие, което представлява романов триптих за три драматични епохи в българската история - Априлското въстание, Първата световна война и събитията по време на и около 1944 година. Анчо-Калояновото мислене се включва в интересния диалог, който по това време /романът е издаден през 1978 година/, водят белетристични произведения на автори като Генчо Стоев, Васил Попов, Дико Фучеджиев и други писатели от този ранг. Книгата „Димитър Злочести...“ спокойно може да бъде поставена редом с „Цената на златото“.
Според Иван Станков човекът, особено в ситуации на духовни кризи, има нужда от патерици - но от патерици, които да не бъркат движенията и походката му, а които само да укрепват сърцето. И книгата на Калоянов затова е ценна - защото не дава само познанията за българската ракиена трапеза, а поставя множество въпроси, от които на човек не му става по-леко, напротив, тези въпроси го заставят да се ровичка в житието-битието и да копнее да открие смисъла и истината. И като доказателство за това проф.Станков цитира реплика на големия български белетрист Васил Попов, комуто принадлежи една от първите критически рецензии за романа на Анчо Калоянов: „Този роман е огромна крачка по пътя към усложняването на българската история и към философския поглед към нея“.
Родният край помага - тук и пейзажът помага, започна видимо развълнуван писателят Анчо Калоянов. И разказа как една среща с русенец преди години става отправна точка за неговото белетристично битие. Написах разказ, занесох го на Иван Цанев, той ме прати при Йордан Радичков, който пък ме прекръсти с псевдонима Калоянов, разказа писателят. Очевидно тези срещи по пътя помагат на дарбата разказваческа да се разгърне и да изкристализира, а сега срещите на вече утвърдения автор с читателската аудитория именно в родния край отново са най-емоционални. Калоянов прокара паралели между исторически личности и герои, между реални топографски обекти и географското ситуиране в романа. И накрая призова за трепетно отношение към историята и към подвига, за да се запази човешката свяст: „Защото умира човекът, а народът е вечен! И след нас ще има българи, ще я има България на тази земя!“.
Истории и езици*
Иван СТАНКОВРоманът на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ разказва за пробуждането на националното самосъзнание през Възраждането, назряването на Априлското въстание, за времето на избухването и потушаването му. Описано е не самото въстание, а неговото ехо в Източния Балкан, в с. Ченге, където един от войводите на въстанието, Христо Патрев, е предаден и убит.
„Димитър Злочести и Войводата Патрев“ стъпва върху жестоко изчислена (или талантливо интуирана) композиционна симетрия. Състои се от две части. Първата - Житие на Димитър Злочести, втората - Изборно четвероевангелие за подвига и смъртта на Войводата.
Двете части на романа са съзнателно реципрочни
Първата част прекарва един човек през много времена и много събития. Втората държи много хора в едно и също време и в едно и също събитие. Първата разказва за общото „епическо“ време през оптиката на един-единствен живот, във втората общото „драматическо“ време е разложено на четири субективни полета, в които различни разказвачи отиграват в лична перпектива общия събитиен репертоар.
Смъртта на Войводата Патрев е ос на симетрията
За първата част тя е все по-приближаващото се бъдеще, за втората - все по-отдалечаващото се минало.
Първата част разказва едногласно. Втората разказва полифонично. В първата част имаме една гледна точка, един език и много „малки“ събития. Във втората имаме едно „голямо“ събитие, с четири гледни точки и четири езика.
Романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ е стъпил върху автентично животоописание на възрожденеца Димитър Събев, но не е документален. В текста се оглежда скрито историята на три мъжки колена на един род, но не е и семейна сага. Разказва за най-важното българско историческо време, но не и исторически.
Романът е в много голяма степен мистичен
защото прокарва ясни, натрапчиви указания за родство с Библията.
В първата част е разкрит събирателният образ на българския възрожденец, какъвто ни е познат от „Българският Великден“ на Тончо Жечев - героят построява църквата на селото, служи в нея, основава и селското училище, напътства и наставлява в мир хората от селяни да станат българи. По някакъв начин ражда времето на войводите и на героите.
Във втората част е възпроизведена евангелската наративна конструкция - живот-предателство-смърт-възкресение. Редом с това са уподобени стилистично и хронологично библейските евангелия. Романът играе не само с евангелията, но и със самите евангелисти, като символните им означения от иконографията (така нареченият тетраморф) са заложени като преки символи в текста.
Романът, следвайки евангелския прототекст,
влиза в диалог за предателството, като реплика на твърдението за предателството като национален български синдром
Съзнанието за неизбежното участие на всеки човек в безначалната и безкрайна причинно-следствена верига на Историята е вече трагично изживяване и заедно с това - непрестанен повод за битийни мисловни експлозии на тема Изход. Предателят Петко Язаджи не е роден предател, не му е минавало през главата да става предател, дори не знае какво представлява това. Не той среща Войводата и неговите двама комити (като Христос и двамата разбойници, разпънати с него!). Те го срещат. Не той среща заптието, а е срещнат от него. Вуйчо му решава вместо него и го кара да отиде и да си признае всичко.
Вината на Петко Язаджи е, че
не е поискал и не е могъл да стане герой
И понеже никой от въвлечените не пристъпва линията на героическото, всички те стават Свидетели, които трябва да износят вината през идващите времена като болка. С трагичното усещане, че никоя болка не ще бъде като тази.
Това е моментът, в който Историята стига критичната си събитийна маса, отвъд която тя вече не се състои от Събития, Герои и Свидетели, а само от Събития и Герои. Но какво става със свидетелите? От едната страна е озарението на скъпата свидетелска памет, но от друга - горчивото чувство за предателство, за вина, че не са задържали Героя отсам, че не са подслонили живота му. Досущ като библейските апостоли. Винаги е така, когато героизмът предполага смърт.
Така Калояновите евангелия опират по необходимост до Христос и Юда.
Романовата милост към библейския и към романовия Юда е гръбнакът на българооправданието
За автора изкачването на Войводата към Христовия подвиг е недостатъчно. Това е правено в литературата под път и над път. По-тънко занимание се оказва търсенето на възможности да бъде оправдан романовият Юда, защото в него е проклетият ключ към необходимостта Жертвата да бъде предадена.
През езика събитийната плът на романа „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ е усложнена докрай, макар да разказва за прости неща. Започнал като амбициозен проект през едно житиеописание да бъде хванат целият ни възрожденски живот, поманът постепенно отстъпва, предоставяйки впоследствие разказа на четири чифта очи. Няма История. Има истории.
А езикът на романа може да бъде възприеман като изящен експонат в музея на българските литературни езици, защото ги съдържа всичките в себе си.
* Резюмето на послеслова към новото издание на романа на Анчо Калоянов „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ е предоставено специално за „Утро“ от автора му Иван Станков. Вътрешните подзаглавия са на редакцията