- Добър ден, търся Мариана Попова.
- На телефона.
- Всъщност търся кръстницата на кораба “Радецки”.
Усеща се, че жената е изненадана и развълнувана - от поне 40 г. никой журналист не се е обръщал към нея като към кръстницата на “Радецки”.
Репортер на “24 часа” ѝ предлага да отидат заедно в Козлодуй на кораба, където Мариана не е стъпвала от 1976 г. Тя приема без повече покани.
Не по-малко са изненадани и на самия кораб в Козлодуй, който след последните реформи е със статут на филиал на НИМ. Завеждащата филиала Людмила Дамянова признава, че досега не е чувала, че “Радецки” имал и кръстница.
Точно преди 50 г. - през 1966-а, Мариана е на 13 г., ученичка в училище “Христо Ботев” в родния Калофер. Както всички български деца по онова време, и тя се е включила в
инициативата
пионерите и
чавдарчетата
да възстановят легендарния кораб “Радецки”. Поводът е 90-годишнината от подвига на четата на Христо Ботев. Медиите вече тръбели, че на национален пионерски събор в Русе готовият кораб ще бъде пуснат на вода с ритуал, као за всеки нов плавателен съд.
На 1 май “Радецки” е осъществил успешно пробното си плаване по Дунав до Моста на дружбата и кротко чакал на пристана в корабостроителния завод “Иван Димитров” мига, в който кръстницата му ще разбие в носа на кораба традиционната бутилка с шампанско.
“Не знаех, че са избрали тъкмо мен за кръстница, а възрастните дори и да са знаели нещо, не ми казваха. Докато един ден не ме извикаха на някаква конференция в Пловдив, за да ми съобщят каква роля са ми определили”, вълнува се и днес Мариана. Обяснили ѝ, че е предпочетена сред хилядите български деца, защото е отличничка и
правнучка
на Ботев четник
- Пенко Минчев Стрелкин от Калофер. Историята на прадядо ѝ наподобява на холивудски екшън. Кроткият земеделец нямал и помисъл за революция до мига, когато един пандурин (помак) нахлул в дома му и се опитал да го застави да закара безплатно кирия с волската си кола до Пловдив или до Казанлък. Калоферецът отказал, неканеният гост се пробвал да го застави насила, българинът отвърнал на удара, извадил желязо от каруцата си и ударил с него лошо натрапника.
Като видял, че от главата на пандурина шурнала кръв, не се колебал и хванал гората. После се озовал на безопасно място във Влашко, а в Букурещ се записал в четата на Христо Ботев, с когото се познавали.
Събитията по-нататък са добре познати. Дядо Пенко винаги твърдял, че Ботев е убит от турците, но той самият заедно с брата на войводата Кирил Ботев и Гюро Начев от пловдивското с. Отец Паисиево били предадени от българин овчар.
Той първо им дал сух хляб, а след това ги излъгал, че отива да им купи вино, а довел потеря. Четниците били хванати, отведени в Русе и осъдени на смърт.
Когато дошъл редът на Пенко
да увисне на
бесилото, въжето
се скъсало
и тук разказите за оня страшен миг се раздвояват. Според едни турците имали поверие, че в подобна ситуация трябва да помилват осъдения, че и тези след него. Според други обречените били оставени за бесене на следващия ден, но тогава дошла султанска депеша четниците да бъдат пратени живи в Цариград.
Там били помилвани, като присъдата им била заменена с доживотна каторга в Диарбекир. Хвърлени в тъмница, Пенко и Гюро се усетили, че отходните канали на тоалетните излизат извън крепостта, без стражите да ги наблюдават, и решили да избягат от там.
Първо не искали да вземат със себи си Кирил, защото бил 20-годишен и можело да не издържи, но момчето им се примолило да не го оставят само и така избягали тримата. Дори стигнали до Цариград, където научили, че България вече е свободна.
Тогава похлопали на портата на руското консулство, където
ги посрещнал самият
граф Игнатиев,
консул по онова време. Той им дал по 6 златни турски лири и ги натоварил на кораб за България. Така Пенко след години скиталчество се завърнал в родния Калофер, където вече имал 7 дъщери, по-късно се родили още 2.
“Така прадядо ми трябвало да храни със земеделието си 9 деца, все момичета. В същото време приятелят му Кирил Ботев правел военна кариера, оженил се за белгийка, но нямал деца. Дошъл той един ден с файтон в Калофер на гости у прадядо и от дума на дума му признал, че много иска да осинови една от дъщерите му.
“Знаеш, рекъл му, че ще живее в добро семейство и ще я гледаме добре.”
Прадядо се съгласил и му предложил да си избере която си иска от 9-те щерки. Ботев избрал най-малката - Въла, по това време към 8-месечна. Пременили детето и го качили на файтона. Аха да тръгнат, когато бабата започнала да се тръшка и да плаче: “Вий го давате само защото е кръстено на мен”, започнала да нарежда.
Тогава прадядо казал на Кирил Ботев да върне това дете и да си избере друго. Но оня казал, че избрал Въла, защото е руса и синеока като жена му. И си тръгнал без дете от Калофер. След време осиновил белгийче.
Тази Въла е баба ми
по майчина линия
- Въла Пенкова Казакова, от която съм слушала много за живота на прадядо си”, разказва Мариана Попова.
Когато пускали на вода възстановения кораб “Радецки”, тя била жива и здрава и заедно с други деца на Ботеви четници участвали в големите тържества в Русе и Козлодуй.
По данни на тогавашната преса в националния пионерски събор в Русе участвали 16 хил. деца от цяла България. Тогава за първи път към пионерската униформа с белите блузи или ризи и червените връзки въвели и ботевските калпачета. Било на 28 май 1966 г.
“Мен ме извикаха един ден по-рано, за да ме подготвят за ритуала”, спомня си кръстницата. Дори, както повелява традицията, от завода щедро я дарили - повели я из магазините на Русе, за да ѝ купят дрехи и обувки.
Нейната задача била да благослови “Радецки” и да счупи бутилка с шампанско в носа на кораба. Бутилката била вързана с трикольорна лента за кораба, но разстоянието до корпуса се оказало голямо за малкото момиче.
Замахнала веднъж Мариана с бутилката, но не успяла да я хвърли до кораба. Усетил неловката ситуация, непознат мъж изведнъж я сграбчил през кръста, повдигнал я, хванал здраво ръката и така помогнал да разбият шампанското.
После, пак според традицията, включили пионерчето от Калофер като почетен член на екипажа.
Проверка тогава установила, че тя
в онзи момент била
най-малката
кръстница на кораб
в целия свят
Така и останала до днес, защото мнозина в Калофер още я наричали малката кръстница.
След това корабът вдигнал котва и пропътувал разстоянието до Козлодуй като истинския “Радецки”, а български актьори направили възстановка на действията на четниците на Христо Ботев - те се качили като градинари от румънските пристанища. В ролята на войводата се превъплътил актьорът Богомил Симеонов.
Тържеството в Козлодуй също било грандиозно. Сред най-скъпите гости на тези празници бил 84-годишният унгарец Кирали Йожеф - последният бояджия на оригиналния пощенски параход “Радецки”, собственост на Първо привилегировано императорско и кралско дунавско параходно дружество във Виена.
Той се грижел за кораба между 1906 и 1918 г., докато го ползвали. С този човек в унгарската столица през пролетта на 1965-а се запознават членовете на тричленната българска делегация, изпратена в Будапеща и Виена да търси оригиналните чертежи и технически данни за кораба, и старецът помогнал много със спомените си.
В тази делегация е включена и журналистката от тогавашния пионерски в. “Септемврийче” Лиляна Лозанова, днес покойник, която е в основата на инициативата българските деца да възстановят легендарния кораб, но със средства, заработени от тях.
С публикациите си от 1964 г. тя успява да запали за идеята - хиляди ентусиазирано се втурнали да събират вторични суровини и билки, организирали трудови бригади, отглеждали пилета и зайци.
В Ямбол деца дори изработили и продавали мартеници - нещо невиждано в онези години. Включили се не само пионерите, но и по-малките, и по-възрастните, дарения пратили хора от чужбина. Всички зеадно успяват да съберат 523 хил. лв., макар от завода в Русе да били изчислили, че са необходими 450 хил. А във вестника пресметнали, че всяко българско дете трябва да даде по 65 ст. за “Радецки”.
И неслучайно, когато корабът бил готов, в документите му вписали: инвеститор - 1,2 млн. пионери и чавдарчета.
В корабостроителницата на Русе го построили за времето от 30 октомври 1965-а до 1 май 1966 г., когато било пробното плаване. Построили го върху корпуса на някогашния влекач “Пловдив”, но всичко повтаряло почти изцяло оригиналния австрийски параход, с който четата на Ботев дошла на българския бряг.
Новият параход бил с дължина 57,4 м и широчина 17,5 м, газене - 1,15 м. Движел се с парна машина на въглища, дизеловите му двигатели са монтирани чак през 1993 г.
Наложило се “Радецки” да бъде възстановен, защото България по различни причини пропуснала историческия шанс да се сдобие с истинския кораб, който бил построен през 1851 г. в завод “Обуда”, Будапеща, и
нарязан за скрап
пак там през 1924 г.,
след като 6 г. по-рано бил бракуван.
В един момент правителството на Австро-Унгария, разбирайки значението на парахода за България, го предлагало на страната ни, но дотам. Най-близо до връщането му у нас били през 1907 г., но убийството на тогавашния министър-председател Димитър Петков осуетило това намерение.
Нашата делегация от 1965 г. се добрала само до парче дърво от носа на оригинала, по което успели да възстановят дърворезбата.
Бързали строителите, но бързали и “инвеститорите”, които трябвало да съберат парите. В книгата си “Радецки '66” Лиляна Лозанова пише, че банковата сметка за кораба била открита на 6 ноември 1964 г. в ДСК, а първата вноска от 2,50 лв. внесла самата тя.
От страната първи изпратили пари от пионерския отряд “Тодор Юлиев” в Казанлък - 30 лв. Сред най-активните били и пионерите от отряд “Олег Кошевой” в училище “Петко Р. Славейков” в новозагорското с. Кортен - успели да осигурят по 36 лв. на човек за парахода.
“В основата беше нашата дружинна ръководителка Герга Славова. В паметта ми се е запечатал оня момент, в който тя и група по-големи деца карат волска кола със старо желязо за отпадъци, а ние играем на улицата. Дружинната ми каза: “Виж какво правят другите за “Радецки”, а вие само играете.”
Това ни амбицира и след това трима от нашия клас - аз, Райна Динева и Зарко Динев, бяхме сред щастливците, които за награда пътуваха с “Радецки” до Виена”, разказва пред “24 часа” Белослава Кръстева, която днес живее в Стара Загора.
На това паметно пътуване е и Мариана, но двете не се познават.
Най-активните в кампанията за събирането на парите - 126 български деца, са наградени с екскурзия по Дунав на борда на “Радецки” до Виена. Потеглят на 25 август 1966 г. от Русе - това всъщност е първото и последно пътуване по толкова дълъг маршрут на парахода. Днес той прави само кратки едночасови “кръгчета” в района на Козлодуй, ако се съберат достатъчно желаещи да се повозят.
“Тогава на 3 деца имаше по 1 придружител. Аз бях на лагер на море, когато родителите ми дойдоха, за да ми кажат, че тръгвам за Виена, и да ме вземат. Помня, че в писмото-покана за пътуването, пишеше, че трябва да си носим по 3 бели блузи, 2 нови пионерски връзки и черни обувки, които най-трудно намерихме”, не е забравила Белослава.
Тъй като били повече от капацитета на каютите, спели по пейките и върху надуваеми дюшеци на килима по пода на първа класа.
Това пътуване също се превръща в събитие за България - специални кореспонденти на вестниците, радиото и телевизията следят кораба по маршрута. Той спира в Белград, Братислава, Будапеща и Виена. Пионерите, задължително с униформите си, огласят тези градове с “Тих бял Дунав се вълнува” и революционни песни.
Десетки българи емигранти от двата бряга на Дунав идват, за да видят “Радецки”. Във Виена всички заедно честват 85-ия рожден ден на стария корабен бояджия Кирали Йожеф.
“Моят статут при това пътуване като на кръстница и почетен член на екипажа, който беше от 32-ма човека, бе по-специален - спях в самостоятелна каюта с диван в първа класа. И бях зачислена към капитана Никола Трифонов, движех се с него.
Помня, че съпругата му, която беше с нас, много държеше да си купи плат за костюм от Австрия. И след дълго търсене по тамошните магазини открихме търсения плат, а после на борда разбрахме, че той бил български.
Помня, че когато трябваше да минаваме
под мостовете
в градовете,
задължително сваляха
комина на кораба,
който пушеше, и после трябваше да пребоядисват всичко по палубата. А когато минавахме през “Железни врата”, всички бяхме полети с вода от реката.
Било поверие, както и това, че когато си на кораб, не бива да си подсвирваш с уста, носело нещастие”, допълва Мариана Попова.
Тези и много други истории разказа Мариана на завеждащата филиала “Кораб “Радецки” в Козлодуй Людмила Дамянова и на хората от екипажа, който сега е от 4-ма души. Напролет, когато започнат кратките разходки по реката, ще наемат още хора.
Дамянова разказа, че догодина изтича 5-годишното корабно удостоверение на “Радецки” и за да го възстановят, ще трябва да мине технически преглед в Русе. За него трябват пари и сигурно единственият на Балканския полуостров плаващ музей ще трябва да организира благотворителна кампания.
През декември 1973 г. на “Радецки” е съдено да преживее сериозно премеждие. По това време той зимува в Русенския лиман, но поради небрежност на екипажа, който забравя отворен един от люковете. При силен снеговалеж корабът се пълни с вода и потъва. На повърхността остава да стърчи само коминът му. Изваждат го повиканите на помощ съветски водолази с кран от Румъния.
“Дали пък това, че не успях да счупя бутилката шампанско от първия път, не е било предзнаменование за това нещастие”, чуди се кръстницата Мариана Попова. Тя не крие, че не е очаквала пак да стъпи на “Радецки” и е много благодарна на поканата на “24 часа”.
Днес жената е пенсионерка и живее в София, но след като завършила “Машинна обработка на информацията”, целият трудов път минал в Плевен. Тя донесе на кораба целия си личен архив - много снимки и изрезки от вестници с публикации за кръстницата Мариана. И обеща, че един ден ще дари архива на музея “Кораб “Радецки” в Козлодуй.
Ваньо Стоилов