- Г-жо Лукарева, вие сте един от консултантите психолози по проекта „Нашите деца са нашата отговорност“. Според вас деинституционализацията има ли положителен ефект върху развитието на децата с психични увреждания?
- Така наречената деинституционализация е един закономерен етап, който се случва благодарение на усилията на много различни неправителствени организации и държавни структури, които от своя страна водят до качествените промени в нагласите на обществото като цяло. За всички е ясно, че семейството е най-доброто място за отглеждане на едно дете, но когато това е невъзможно, се търси модел, който да е най-близо до този на семейната среда и именно заради това новите услуги са наречени „Център за настаняване от семеен тип“. Най-съществената дейност в този процес е обучението на хората, които се грижат за тези деца, така че те да могат да развият потенциала и уникалността си.
- Кой извършва това обучение?
- Още през 1998-а започва работата по френско-българския проект „Да растеш без родители“ като обучителна програма на екипи от бившите домове „Майка и дете“ и приключва през 2004 г. Това става възможно благодарение инициативата и ентусиазма на хората от българската фондация „Развитие на детето и семейството“ и на френските от Бордо „Лекари на света“ и „Интердисциплинарен център за детето“ с подкрепата на Френския институт в София. Към проекта се присъединяват социални работници от отделите за закрила на детето в общините, където са тези домове. Проектът, събиращ мултидисциплинарните екипи от различните Домове за медико-социални грижи за деца, много бързо надхвърля рамките на едно планирано обучение и създава нова култура на работа с уникалността на всяко дете, където анонимността се разчупва. Постепенно се променят и нагласите в мисленето на екипите от психолози, педагози, лекари, сестри и социални работници. Само след такава продължителна работа би могла да се случи една успешна деинституционализация. Създават се специалисти, които могат да оценят адекватно страданието, ресурса и потребностите на всяко дете и да определят мярката на закрила и плана за действие в негов най-добър интерес.
- Добрите резултати със сигурност са бавни и незабележими за обществото, но вие като специалист бихте ли изброили примери за настъпили промени, на които сте пряк свидетел?
- Примери тепърва ще има много. Предполагам, че русенската общественост ще приеме новите русенчета и ще бъде добро семейство за тях. Работя с деца с психични страдания, между които има и осиновени в рамките на Центъра за социална рехабилитация и интеграция - „Детски кът за развитие“, управляван от Сдружение „Дете и пространство“, където подходът към работата е до голяма степен клиничен. Благодарение на тясното сътрудничество с френските специалисти и работата под супервизия, се опитваме да съпровождаме по най-подходящия начин децата по техния уникален път, както и да подкрепяме родителите в разбирането и грижата за тях.
- Съществуват теории, че изоставените деца носят рана в съзнанието си от момента на изоставяне. Какъв е вашият коментар, наистина ли за цял живот са дамгосани?
- За нас тези деца са такива, каквито са. Нашите усилия са фокусирани не към травмата, а към ресурса, който имат, и начина, по който те работят, за да намерят себе си и това, което могат. Както всеки човек, те също имат уникална лична история и екипът ни е ангажиран с преместването и адаптацията на децата в новите центрове, стараем се да съберем тази тяхна лична история и да я представим. Само по този начин те ще се почувстват вписани в този свят, който обитават. Това, разбира се, се случва постепенно и много внимателно.
- Търсите ли родителите на тези деца, за да възстановите родовата връзка?
- В повечето случаи говорим за деца с увреждания, чиито родители също са болни или по една или друга причина не са в състояние да се грижат за питомците си. Така че грижите за децата не изключват търсенето на възможности за връзка с техните роднини и един от най-важните критерии за решение в кой град да бъде настанено дадено дете, е къде то има роднини, с които може да поддържа връзка.
- Какво не знаем за тези деца или не искаме все още да чуем? Кой е живял в по-голяма заблуда в представата за тях - ние или те?
- Човек се страхува от непознатото и е съвсем естествено да го игнорира, за да може да живее спокойно. Затова целият процес на деинституционализация е съпроводен с информиране на обществеността, както вие сега се стараете да представите тази страна на живота на нашите съграждани. Хората все повече се интересуват с какво могат да допринесат за по-добрия, човешки живот на тези деца. А те от своя страна имат своя шанс да опознаят нас и да ни дарят с усмивките си.