Анчо Калоянов: Април 76 ми диктуваше „Димитър Злочести и Войводата Патрев“

Анчо Калоянов е роден през 1943 г. в село Бъзовец, Русенско. Завършил е „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1964-1968). Работил е като уредник-фолклорист в Музея на гр. Дългопол, Варненско. През 1972 г. става  асистент по „Български фолклор“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, по-късно получава званието доцент, а днес вече е един от най-уважаваните професори. Над 20 г. е научен ръководител на кръжока по български фолклор „Акад. М. Арнаудов“, чрез който се формират научните интереси на редица бъдещи фолклористи и литературоведи. Научен ръководител е и на над 80 дипломни разработки, защитени във ВТУ. Обект на научните му интереси са архаичните пластове на българския фолклор (митология, езичество, шаманство), както и проблемите на българската култура и религиозен опит от ранното средновековие до най-ново време. Анчо Калоянов е член на СБП от 1981 г. Автор е на книгите „Последното жито на лятото“ (разкази, 1970), „Селищна могила“ (новели, 1976), „Седмият живот“ (разкази и новели, 1981), „Див огън“ (роман, 1997), „Девети“ (роман, 2003) и др. 
По разказа „Страдивариус“ от „Седмият живот“ е заснет едноименен филм.                                                                                                               
През 2015 г. Анчо Калоянов е избран за Преподавател на годината от студентите във ВТУ. 
На 25 февруари, дни преди националния празник на България 3 март, излиза историческият му роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с честването на 140 години от Априлското въстание.
„След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов е втората забележителна и забравена книга за Априлското въстание (първото издание е през 1978 г.), която „Хермес“ предлага за нов прочит. Вярвам, че тя също ще намери път до сърцето на днешния читател“, казва управителят на издателската къща Стойо Вартоломеев.
Предлагаме ви предоставеното от ИК „Хермес“ интервю с Анчо Калоянов за българския Христос и българската памет в мистичния роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.

- Защо издавате отново „Димитър Злочести и Войводата Патрев“? 
- Очакван въпрос, който обаче изисква подбор на думите, защото всичко, свързано с този исторически роман, предполага осмислянето на придобит опит в продължение на четири десетилетия - моето истинско белетристично време. След него се появиха „Див огън“ /1997/ и „Девети“ /2003/ - и трите исторически романа, Иван Станков ги разпозна като „триптих“. Те бавно и без предварителен замисъл „отвоюваха“ през моя поглед три бележити и кървави дати в нашата българска памет... Ще съобщя пряко само обстоятелството - стопанинът на „Хермес“ Стойо Вартоломеев е професионален литературен критик, подсетиха го приятели /Емил Андреев/, а и той знаеше за мене и за романа. Случи се, но тази дума е със старинно значение „съдба на път“, т.е. съдбовно в пътя през годините.
- Навършват се 140 години от Априлското въстание и може би тази кръгла годишнина е причината - да си спомним и припомним съдбата българска? 
- Тъкмо това се опитвах да кажа със „съдбовното“ обстоятелство. Когато преди време водихме разговорите за издаването, не се сещахме за външния повод, какъвто в случая се явява Април 76, макар че той е същността на романа. Явно, някой отгоре нарежда... 
- Не е ли мистично това „някой отгоре“? 
- За мене не е... Писах го с бяла риза, приготвяна всеки ден от майка ми /по стих от един от моите връстници, мисля, Калин Донков/. Бях на 33 - Христовата възраст /и заглавие на стихосбирката на моя приятел Борис Христов/. Преминах през тежко изпитание, една от диагнозите беше, че ще живея още от шест месеца до година и два месеца. Дадох обет, че ако е по-дълго, първо ще завърша романа - бях вече написал първите тридесетина страници. И знаех, докато го пиша, че някой бди и ми диктува. Внезапно осъзнах, че Христо Патрев е Христос, разпнат на Трънлива стока /името на мястото по венеца/. С него са били двама от неговата чета /двамата разбойника от двете страни на Голгота/, имаше Юда /селския говедар Петко Язаджи/, и Пилат Понтийски /турското заптие Хасан Басаре/. Христос беше слязъл в Ченге, тогавашното име на днешното Аспарухово, Варненско, но не го бяха познали!
- Впечатляващи съвпадения - готова „арматура“, остава само обличането със слово на фигурата, а според заглавието те са две. И как стана? 
- Да, ниско слънце - дълги сенки. Не е съвпадение, истина е. По това време преподавах в Университета на Света гора Търновска не само фолклор, но и възрожденска литература. През 1976 беше и сто годишнината, отпразнувана с обновяване на паметта по документи с тогавашни думи. Изповядвам правилото, че в историческите романи за времето от Паисий насам героите трябва да мислят чрез тогавашния език, напълно разбираем и сега. Издателството обаче се постара да допълни предишния речник към романа, за което съм признателен. Аз се опирах на случилото се - Димитър Злочести също е истински. Като уредник в музея на Дългопол моят шеф /Димитър Златарски/ ме притика да препиша на пишеща машина драгоценния ръкопис /музейно притежание/, знаеше, че съм белетрист и ми „заложи капан“, в който се хванах. И му посветих „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.
- Да не искате да кажете, че сте написали документален роман? 
 - От признанието ми в края на романа, че в Ченге всичко е ставало навреме и както трябва, а аз само съм слагал запетайките между събитията, може да се стигне до „документален роман“. Не е, признанието е за „заблуда“ - аз вече знаех достатъчно как се използва митът в литературата на XX век. След излизане на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ през 1978 г. в издателството във Варна, се появи следващата ми книга „Български митове“ /1979/. И настоявам за това, че романът е „мистичен“, а не „документален“! Тези, които можеха да разкажат със свои думи от мястото на Разпятието в село Ченге, бяха четирима. Първият е Димитър Злочести, създал училище и църква през 1857 г., неслучайно оставил за потомците своя житиепис. Вторият е неговият син Вълчо, поп Васил, познавах го по снимка и по надгробния паметник в черковния двор. Третият е внукът - поручик Гавраил Попов, художник, всеки ден с двата му автопортрета в музея бяхме заедно, срещнах се с вдовицата му. Загинал е при освобождаването на Добрич през септември 1916 г. Четвъртият е зетят на поп Васил - Главният учител Илия Тодоров, преображенски въстаник, оставил в ръкопис историята на селото - „Овчага-Ченге-Аспарухово“ и биография на Войводата. В самото село и тогава, те бяха подредени по родство, по време и по съдба както четиримата евангелисти. Матей /Човека/ с печата на „ужаса на Историята“, злочестият, Марко /Лъва/, поп Васил не е Левски, но „реве“ с името си Вълчо, Лука /Телецът/ и Художникът, и новата жертва на жертвеника с бичите рога. А Йоан Богослов /Орелът/ осмисляше всичко чрез подреденото слово и то се превръщаше в Словото. Както виждате, съвпаденията са две - и Разпятието на Голгота, и свидетелите Му. Много е, за да бъде случайно. И както казваше Андрей Германов, роден в Яворово, почти съседно на Ченге -  „сядам да пиша и знам, че някой диктува“. На мен ми диктуваше „Април 76“. Помислете и ще се съгласите - Левски и Христос /“о, бесило славно, ти си с Кръста равно“/. Водачите в четирите революционни окръга, по трима от всеки, бяха 12-те апостоли и въстанието наричаха „кървавия Великден“. Сега аз ли да питам и кой всички нас ни препитва за съдбата българска? И комай Някой отгоре...
- Очаквате ли нещо ново от срещата на читателите с новото издание на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“? 
- Да, дори две неща. Първото, да кажем мистично, че понесените от човека жертви от „ужаса на Историята“ и тогава и сега се овъзмездяват. Отказвам да вярвам, че човек и човечеството притежават Историята. И второто - да кажем реалистичното, че родното място на Войводата /град Шипка под връх Шипка/ и лобното му място /Трънливата стока в село Аспарухово/ ще бъдат за обичащите България местата за поклонение на Българския Христос.
 - Оставате верен на мистичното? 
 - Съвсем не е мистично моето говорене, повдигнато от въпросите. Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас. Всеки грамотен от нас вече се е срещал с него в ученичеството. Смятам, че Христо Патрев е Бойчо Огнянов. По признание на автора на „Под игото“ /или може би му се приписва?/ прототип му е бил Стоян Заимов. А и Иван Вазов от Сопот и Христо Патрев от Шипка или, по-точното, Христо Патрев от Шипка и Иван Вазов от Сопот не са много далече един от друг. Нито във времето, нито в пространството. Войводата го е чел, знае какво значи „Боят настана“, и Вазов е чувал нещичко за него! Несъмнено е чувал за Него...