Месец след разсекретяването на доклада за инцидента
Борко е в Русе. Върнал се е за няколко дни от Белене, където продължава да служи в редовете на Българската армия.
"Нямам никакво желание да чета доклада. Питат ме сега "Не искаш ли поне да го видиш?". Какво да го гледам - да е нещо хубаво, да му се радвам, а то... Сега и да разберем кои са виновни, ще ги накажат ли?", казва редникът и очите му се пълнят с мъжки сълзи.
"И да го прочета, няма да съм такъв, какъвто бях, а загиналите /лека им пръст!/ не мога да си върна. Предпочитам да не коментирам кой е виновен за инцидента, защото нищо не мога да променя. Знам, че родителите на лейтенант Саръев искат да съдят държавата, но не разбирам какво ще спечелят с това - синът им няма как да се съживи. Парите за какво са им? За утеха? Гледах всички интервюта сега за годишнината и не ги разбирам какво още очакват", продължава боецът Борис.
В кошмарния 27 декември в рамките на 15 минути - от 12.45 до 13.00 ч са извършени
три координирани нападения от самоубийци с автомобили-бомби
Камион-цистерна се приближава към българската база "Индия" в Кербала, криволичейки между оскъдните заграждения. Въпреки предупредителните сигнали, камионът не спира и продължава да се движи към централния вход. Първият изстрел идва от снайперист на специалните части от наблюдателната кула, който убива шофьора. Камионът обаче не спира, преминава през плиткия ров. Няма бетонни заграждения, които да го спрат, и се врязва в базата.
Сигналът за нападението е даден много късно, пише в доклада. Следва адски взрив, при който загиват петима български военни, а 27 бойци са ранени. Леко ранените остават в Ирак, 22-ма излитат към ВМА в София, а Борко и още четирима негови колеги са транспортирани в болницата "Ландщул" в Германия.
"Не е приятен спомен и не искам да се връщам към него. Имаше време, когато в съня си се будех постоянно от кошмари. Нищо не виждах на сън, само чувах тупурдия и може би
заради това, че ме е ударила ударната вълна, се събуждах разтресен
Въздъхвах си с облекчение, когато разбирах, че е сън и осъзнавах къде съм. Това го преодолях, но времето не лекува всичко", честен е редникът Борисов.
"Има моменти, в които си говорим с колеги, че това премина, оцеляхме, но като си погледна ръката и белезите по тялото, разбирам как не мога да го забравя. Окото ми все още е в мъгла. В дясното съм с изкуствена леща. Костите ми на ръцете не бяха просто счупени, а натрошени. Ударната вълна ме свари в коридора и върху мен се изсипват стъкла и бетон. Един колега, Пенчо Стоев, сега е в Щатите, ми разправя в какво състояние съм бил - като заклано прасе. Та той ми казваше, че съм въртял глава,
хъркал съм, бидон кръв изтекъл от мене
Ами как да е - бил съм на един метър от прозореца. Вратът ми е бил разпран направо, д-р Александър Парашкевов ми е спасил живота - той ми е зашил вените по шията. Заедно с мене до Багдад са били Даниел Чапанов и Христо Евтимов", разказва и пресъздава разкази Борко. Благодарен е на доктора, с когото се познавали още от донаборната комисия - той му разписал медицинското за армията.
Когато гръмва камионът-бомба в Ирак, Борис още не е навършил 28 години. Всъщност атентатът се случва точно три дни преди рождения му ден, който е на 30 декември. "Атентатът беше на 27 декември, а аз чак на 30-ти се събудих от комата в Германия. Огледах се - целия бях бинтован, а през превръзките си виждах костите на ръката,
но бях жив - какъв по-хубав подарък за рождения ми ден
успява да се шегува сега рейнджърът.
Още в първите дни на онзи черен 27 декември се чуха цинични реплики, че нашите момчета са заминали от алчност за пари. Това беше толкова обидно за семействата им, че трудно може да се забрави горчилката от сарказма.
"Аз и не отидох за пари. Исках просто да видя какво е това да си на мисия. Антон отиде, за да е с колегите си, да не се дели. При мене беше мъжко желание да опитам какво е реалната война. Имах колеги в Белене, които разказваха, защото са били на други места, и на мен ми беше интересно, любопитно, но не съм правил сметки за пари", признава Борис.
Доказателство за думите му са фактите, че още служи в Белене, живее на квартира в Свищов, всеки ден пътува, сам се грижи за прехраната си, като готви нещо на бързо. Вечер е сам, гледа телевизия, сърфира в интернет, търси си кола, защото
20-годишното му голфче го изоставя
Един лагер ми се разби и на магия съм се прибрал от Свищов, споделя боецът и се ядосва, че и смяна на дограма го чака като разход.
Животът на редник Борисов през последните години се върти около работата и най-голямата му радост - дъщеричката Роси. Малката госпожица може да брои до 20 и да пише буквите, а чак през май ще навърши 6 години. Борко се запознал със съпругата си в болницата в Русе, по време на процедури за раздвижване. Харесали се, взели се, родила се дъщеричката им през 2008 г., но нещо не потръгнало и се разделили. Малката Роси е взела усмивката на тати и я раздава щедро.
Сега таткото знае много за любимите момичешки играчки, купува блокчета за рисуване и писане, вълшебни пръчици, диадеми на принцеси и всичко, което пожелае "глезанката на тати". Макар да е военен, Борко е изключително грижовен - докато Роси посяга към млякото с какао, той лично проверява да не е горещо и дали не му липсва захарче. Детето му отвръща с цялата си обич, с която може да го обгърне такова крехко момиченце. Тя знае, че тати е много смел, силен и добър.
Пита за белезите по тялото му
но й е трудно да разбере какво точно се е случило.
Не съм герой, защото героите спасяват човешки живот. Аз просто съм оцелял, казва редникът Борисов, който и досега е на служба без повишение. Плановете му са да остане, макар че много му се иска да се премести по-близо до детето си в Русе.
Гледам напред, аз да съм добре и това патенце да е доволно, обяснява цялата си житейска философия късметлията от Кербала.
Въпреки че изминаха 10 години от трагедията, Борко е спокоен, че загиналите момчета не са забравени. "Нито Антон Петров, нито Вальо Донев заслужават да ги изтриваме от паметта си. И двамата ги познавах, нали сме русенци. Вальо Донев например беше приятел с един друг колега от логистична рота и заедно правеха проверки. При обходи казваха:
искам го ей този, сухия, да дойде с нас
Много пъти ме е спасявал, когато сме нямали достатъчно храна и викаше "айде идвай, градско!". А пък за Антон... Всяка година се обаждам на леля Ванче за имения ден. Пропускам 27 декември, защото просто не зная какво да й кажа", признава боецът и очите му отново се насълзяват.
Думи може и да не намира, но не пропуска на всеки Стефановден да събере колегите си в Белене, да пият по едно за Бог да прости загиналите и за благодарност, че е жив. Колкото и болка да е преживял, наградата му си струва. Тя носи розово якенце, шапка и шалче с цветенца.