С русенския театър Герасим Георгиев-Геро е свързан и фактически, и емоционално. Фактически - защото това е трето негово участие в русенски спектакъл. Но сцената тук за него предизвиква спомени и емоции. Защото Русе е неговият роден град, а драматичният и кукленият театър и операта са символ на първите му докосвания до сцената - макар и от другата страна на театралната рампа.
Имах най-прекрасното детство на света
казва Геро. Живял е в района на Товарна гара и стадион „Локомотив“ и паркът са териториите на безкрайните детски игри, стълкновения, забавления. През лятото градският басейн и „Локомотив“ се превръщали в част от дневния режим. „Помня онзи ресторант в парка, „Дунавски кът“ - баща ми обичаше да ни заведе цялото семейство, оркестър свиреше прекрасна музика, бели покривки, вечер лампите сред зелените храсти светваха и ставаше едно такова вълшебно... И за 10 лева цялото семейство можеше да се навечеря, при това в такава приятна обстановка, и да се почувства празнично... Малко по-нататък е алеята покрай кея. Ходих сега да се поразходя и да разгледам. Може би не трябваше да го правя. Сега всичко е много различно. Но се сетих как на тази алея ни извеждаха от училище /учех в „Братя Миладинови“ - образцово основно училище!/ да маршируваме „в блок“ за прегледа на маршовата песен и строевата подготовка. Големи дивотии имаше!
Пак на кея станахме пионерчета - помня,
вързаха ни връзките набързо, защото румънците пак бяха пуснали хлора
и не можеше да се стои на кея... А знаете ли къде ни връчваха комсомолските книжки? Беше февруари, студ голям, не ти е работа! Качиха ни на влака за София. Като пристигнахме, ни заведоха пред мавзолея на Георги Димитров и там в студа ни строиха и започнаха да ни връчват комсомолските книжки! Намръзнахме се здраво и след два часа отново ни качиха на влака и хайде обратно в Русе! Така станах комсомолец. Не беше задълго - една година по-късно дойде 10 ноември 1989-а...“.
Спомените на Геро за родния му град предизвикват асоциации за „много зелено, много вода, много игри“. И заедно с това са свързани с Мартенските музикални дни, с операта, с театъра. „Помня как на оперни представления мъжете идваха с костюми и вратовръзки, жените през зимата си носеха официални обувки, а ботушите събуваха и оставяха на гардероб. От училище ни водеха като малки на куклен театър, после на театър и на опера. Сега пак водят децата, но и това е доста различно. Не може без възпитание - и вкъщи, и в училище...“, продължава Геро. И признава, че той винаги се е радвал на подкрепата на семейството си. Макар че родителите му не са хора на изкуството - майка му е била лаборант, а баща му Петър Георгиев е бил директор на „Млечна промишленост“ в Русе.
Баща ми въведе технологията на сиренето „Дунавия“
по швейцарски патент, казва Геро и допълва: „Затова познавам добре вкуса на истинското сирене, то ми е любимата храна!“. Когато кандидатствал в театралния институт, бащата, майката и по-големият брат стискали палци. Сега пак те са хората, които се радват на наградите. Но май най-много се радва 6-годишната му дъщеричка Йохана, тя била най-щастлива, когато тази година Герасим получи „Аскеер“ за водеща мъжка роля в спектакъла „Семеен албум“...
Впрочем, първата театрална награда на Геро е за ролята му в „Между два стола“ - този спектакъл той за първи път гледал в Русе и бил едно от представленията, които силно го впечатлили. Като ученик не пропускал нито спектакли на русенския театър, нито на гастролиращи трупи.
А самият той излиза на сцена от малък. Но не на театрална, а на танцова.
7-годишен постъпва в ансамбъл „Здравец“
при хореографите Доньо Донев и Сийка Братоева. „Бая шамари сме изяли от Братоева, но и ни научи на много неща, най-вече на дисциплина“, поклаща глава Геро. Като завършва осми клас, без колебания постъпва в Техникума по механотехника - там е средношколският танцов състав на „Найден Киров“. Геро танцува в „Найден Киров“, докато става студент във ВИТИЗ в класа на проф.Димитрина Гюрова.
Завчера отишъл на репетиция на ансамбъла. С Богдан Донев, който фактически води фолклорния театър, са приятели още от техникума - танцовият ансамбъл ги е свързал. „Като влязох в залата, която е била буквално част от мен толкова години, в първия момент се стъписах. Особено като видях портрета на Иван Донев - този човек не просто ни учеше да танцуваме, а ни учеше на самия живот! Като си отидат, такива хора много липсват! После се загледах в танцьорите. И си помислих: трябва да има поне 6х6 бройки щатни танцьори! Навремето съставът можеше да бъде изцяло самодеен, но сега времената са други. А би било непростимо да се съсипе такова богатство като „Найден Киров“...“, разказва Герасим.
Той не е голям оптимист, особено като вижда отчетливо какво се случва с културата на България. „Не може за избори да се дават 50 милиона лева, а за култура 5 милиона да са проблем! - казва актьорът. Няма стратегия,
културата се оказва най-излишното нещо
за всички български правителства. Но, от друга страна, нищо не се постига с мълчание и приведена глава. На маса всички сме гръмогласни и революционно настроени - а като трябва да излезеш и да кажеш какво мислиш за едно или за друго, тогава всички си мълчат. Като се надигна протестът срещу това Слави Бинев да стане председател на комисията по култура в парламента, колко народ се възмути, пък после излязохме в София 100 човека! Сто човека! От поне 2000 театрали! Но аз няма да съм аз, ако си премълчавам! Едно време баща ми все ми казваше: „Много приказваш - много ще теглиш!“. Доста съм теглил. Но пък по-лесно заспивам вечер. В спектакъла сега има един такъв момент, в който се говори за яките: френските дантелени яки са меки и удобни, можеш да навеждаш безпроблемно глава и насам, и натам, но моят
Сирано носи испанска яка - тя е корава и държи главата изправена!“,
обяснява Герасим.
„Ама нещо все по-често се чувствам обезкуражен - нищо не се случва, само лъжи, моето поколение се чувства измамено и ограбено, 25 години се гавриха с нас. А и какъв народ сме ние, как пък ни е пречупило това робство от пет века“, размишлява Герасим. „Защото е по-лесно нищо да не правиш, но да сумтиш и да мърмориш? И да бърчиш нос, примерно: „Айде стига с тия „мечки“ /така в провинциалните театри наричат гастролиращите известни актьори - б.а./! Те „обират“ публиката и после хората не идват на нашите представления!“. Ами ти се размърдай, поработи както трябва, направи нещо свястно и хората ще дойдат да те гледат!“, казва Герасим Георгиев.
На него му се работи. Как успява? Ами когато си наясно със себе си, знаеш какво искаш и какво си поставяш за цел, просто тръгваш и започваш да го постигаш, казва той. В последните три години е изиграл мечтани роли - Г-н Балкански, Швейк, Г-н Пунтила на Брехт. Сега играе Сирано. От 1 септември вече е в Малък градски театър зад канала, а от 15 октомври започва работа с Мариус Куркински по спектакъла „История на комедията“. Ще продължи да играе и централните роли в доста спектакли в Младежкия. „Да, натоварено е, но, от друга страна погледнато - какво по-хубаво от това?! Една програма винаги може така да се нареди, че да се справиш, важното е да не спираш на едно място и да заспиваш. Трябва постоянно да измъкваш стола под себе си и да търсиш ново място. И да не правиш компромиси, заради които после да се чувстваш неудобно“, казва Геро. И се надява русенската публика да приеме „Сирано“. „Защото колкото и на каквито и сцени да съм играл, все пак Русе си е Русе и се чувствам много особено“, признава той.