Готов съм да стоя цял ден на брега и да гледам реката, робувам й до ден днешен
Той е кореняк русенец и от малък Дунав му е в кръвта, защото детството му е минало в игри край реката. Единствен син е в семейството. Майка му, която също се казвала Катя, била домакиня, а баща му Йордан - чиновник, който впоследствие се захванал с лозарство. Журналистът завършва мъжката гимназия „Христо Ботев“ и от ученик обожава да рисува. Прави го и досега, но любителски, а апартаментът на сина му Ростислав, както и офисите на жена му и приятелите са украсени с негови картини. Христо става и любимец на преподавателя си по рисуване Лукан Цоков, след като
прави портрет с въглен на Менделеев в кабинета по химия
Най-голямо удоволствие обаче му доставя да рисува пейзажи и, разбира се, река Дунав.
В гимназията Христо играе баскетбол, дори участва в републиканско първенство. Свири в духовия оркестър на гимназията, а по манифестации се надпреварват с оркестъра на девическата гимназия. Освен това пее и в училищния хор.
Когато завършва, Христо се насочва към Художествената академия в София, но не го приемат. От 150 кандидати той е десети в класирането по специалността „Театрална живопис“, но в нея тогава приемат само четирима души. За да не влезе в казармата, Христо се принуждава да следва „Икономика на промишлеността“ в УНСС, където от 22-ма приети е 18-ти.
Още от студентството си Христо членува в Българския туристически съюз, дори завършва школа „Мальовица“ за планински инструктор и водач. Бил е и хижар в университетската база на Витоша.
На журналистическата професия пък се отдава като сътрудник на всекидневниците „Народна младеж“ и „Вечерни новини“. Всъщност
първата си дописка пише през далечната 1948 г. за вестник „Дунавски отечествен фронт“
Преди нямаше убийства, катастрофи и толкова много криминални новини и се пишеше много за икономика. Още от студентските си години се увлякох по журналистиката, спомня си юбилярът.
След като завършва университета, започва работа във вълнено-текстилната фабрика в Гара Искър като диспечер, но вече запален по новинарството, се включва в подготовката на заводската многотиражка.
През 1962 г. към „Народна младеж“ е създаден клуб на младия дописник. Обадиха ми се, поканиха ме, а аз вече бях завладян от вестникарството и приех. Работех към отдел „Писма на читателите“ и това беше моята първа школа. Членове на клуба станаха изтъкнати дейци на перото - Станислав Стратиев, Иванка Александрова, Гео Нешев, разказва Христо. Същата година става и специален пратеник на вестника, като обикаля всички младежки национални комбинати. И това определя като много полезна школа, а през 1963 г.
издава и първата си книжка за минно-обогатителния комбинат „Медет“ в Панагюрище
Година след това негов познат го привлича във вестник „Вечерни новини“, където искат да го назначат, но се оказва, че няма софийско жителство, затова остава само сътрудник.
По това време на Христо обаче му е трудно да се справя финансово само с хонорарите от дописките и му се налага да работи допълнително в строителството. Точно тогава съвсем случайно в столицата среща дългогодишния си приятел Атанас Ценев от Русе, който работи в културния отдел на тогавашния окръжен вестник „Дунавска правда“. Той му предлага да започне работа при него, а Христо, без да се замисли, стяга бързо багажа и се завръща в родния град. Тогава главен редактор на вестника е Цвятко Цвятков - бай Цвятко, както го наричат всички. Мотивираният и вече с опит журналист показва какво е писал през годините, но въпреки това се налага да го проучат. Явих се октомври, но два месеца след това никой не ме потърси и реших да си намеря друга работа, спомня си Христо.
Тогава в Параходството търсят служител по снабдяването и той кандидатства. Харесаха ме, защото знаех и немски, и ми предложиха да започна, спомня си Христо.
Всъщност журналистът от дете мечтае да стане моряк, защото свако му е капитан в БРП. Дори е искал да учи във военноморското училище, но баща му тогава не му разрешава заради порядките през онези години. Въпреки че не става моряк, до ден днешен Христо остава запален по Дунав.
Точно в деня, в който трябва да подпише заповедта си за назначаване в Параходството, среща приятеля си Ценев, който му съобщава, че в редакцията го очакват. Така
съдбата за втори път го отдалечава от водата и го насочва към перото
Веднага отиват при бай Цвятко и от 2 декември 1964 г. Христо започва работа в „Дунавска правда“. Новината, с която се налага през 1965 г., носи заглавието „ТЕЦ Русе пусна първия ток“. По това време се строеше ТЕЦ Изток и аз бях пратеник на обекта, като следобед пишех. Тогава си казах, че когато турбините се завъртят, аз ще пусна първата дописка в българския печат. Взех редакционната кола и тъй като вестникът се печаташе нощем, пуснах материала в 2 през нощта, а на сутринта само „Дунавска правда“ публикува новината, спомня си с гордост Христо.
По същото време от „Вечерни новини“ му предлагат да стане кореспондент за Русе. Там пък се налага с интервюто си с Шостакович, който идва в Русе през 1965 г., за да постави на русенска сцена операта „Катерина Измайлова“.
След 9 години отдаденост на „Дунавска правда“ Христо напуска вестника заради скандал, а от първи септември 1972 г.
20 години е щатен кореспондент на вестник „Труд“ за Русе, Разград и Силистра
По онова време диктувах материалите си по телефона, а проблемните кореспонденции изпращах по пощата. Вспоследствие дойде техниката - фотоапарат, касетофон, пишеща машина, която пазя и до днес, разказва журналистът, който се пенсионира на 58 години според тогавашните правила.
Но след напрегнатия вестникарски делник пенсионерският живот е твърде спокоен за свикналия да бъде в центъра на събитията журналист. Тогава към професията го връща шефът на Телевизионния център Иван Токаджиев, който му се обажда и го кани за продуцент на новините, а впоследствие става и редактор на новинарска емисия. След 4 години в новото поприще решава окончателно да се пенсионира и го прави с гордо вдигнато чело. Днес на въпроса дали вестникарството или телевизията го влече повече, Христо отговаря с една от любимите си фрази: „Когато нацапаш пръстите с печатарско мастило, измиване няма - или се отказваш, или я откарваш докрай“.
Доайенът на русенските журналисти е
многократен участник в международния дунавски гребен поход ТИД
Два мандата е бил председател на дружеството, като е в ръководството му и досега. Повече от четири десетилетия е сред авторите на любимия му вестник „Ехо“, в резултат на което написва и книгата си „Пристрастия дунавски“ през 2008 г. В нея Христо разказва свои преживелици край голямата река Дунав, интересни случки, мечти, срещи, пътувания с лодки, яхти. Книгата не е справочник или пътеводител, а е свързана с пътуванията ми по Дунава, като съм добавил фантазия и художествени мисли, обяснява той. В нея журналистът описва и приятелите си, които също са влюбени в реката. Дунав не е гранична река, а път на душата ми към света, реката е необходимост и богатство. Аз не възприемам Дунав като място за панаири, а като живо същество, споделя Христо, който се е опитал да защити и рибарите край реката. Последното му влизане като гребец с лодка по Дунав от Русе до Силистра е през 2007 г. Река като Дунав с 10 държави и 4 от най-хубавите столици няма нито в Европа, нито в света, категоричен е журналистът. Преди десет години Христо завършва и другата си книга „Пъстра земя“, в която оживяват места и хора от Родопите, и която определя като попътни наброски. Едва сега, през 2015 г., и то
в навечерието на 80-годишния му юбилей двете книги бяха отпечатани
И само преди няколко дни бяха представени в Клуба на културните дейци.
След като целият му живот минава по вестниците, с постоянни срещи с различни хора, напрегнато, натоварено и динамично ежедневие, Христо решава да се оттегли в ранчото си в Божичен. Там той си почива най-пълноценно, защото по думите му тишината в селото е свещена.
През 2000 г. след кратка пауза отново го канят в телевизията, но този път в частната „Делта“, където помага на младите момичета, които искат да се докоснат до същността на журналистическата професия. Там работи допреди два месеца, като същевременно поддържа връзки и с телевизиония център.
Опората на Христо е съпругата му Катя, която е действащ адвокат. Още докато е в София, той има силно желание да бъде кореспондент на „Земеделско знаме“ - Благоевград, но не го приемат. По-късно, за да им отмъстя, се ожених за благоевградчанка, шегува се Христо. Благодарение на нея и нейните познати той обходжа Рила и любимата си планина Пирин. Изкачил е четирите най-високи върха на Балканския полуостров, бил е в Татрите и австрийските Алпи. Синът му Ростислав е юрисконсулт в Регионалната дирекция по горите, а снаха му е преподавател по физика и математика в частното училище „Леонардо да Винчи“. Преди два месеца двамата са вдигнали сватба, а скоро Христо се надява да стане и дядо.