Разбира се, че не е точно така. Разбира се, че времето е прорязало и при него своите видими и невидими белези, излетяло е като откъснати страници в календара и се е свило в пожълтели театрални афиши, грижливо прибрани - „за архива“. Времето, което дълбае в незримата скала на битието, е начертало и онази трудно забележима следа, която очертава уморената и почти умиротворена мъдрост на Язон - ролята, в която Косьо Станев влиза напоследък в спектакъла „Медея“ на младия режисьор Петър Денчев, заедно с друго голямо име от русенския театър - номинираната за „Икар“ Мариана Крумова.
„Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания...“
Напоследък все по-често се връщам към Константинос Кавафис и към неговата „Итака“, признава Косьо Станев. Неговото собствено
преброждане на белите и черните пътища
го превеждат през различни градове и незабравими срещи, всеки и всяка от които се отпечатват релефно върху онова, което прави смислен живота на мислещия човек.
Всъщност, аз в момента съм най-възрастният актьор в театъра, засмива се той. Може да не е за вярване, но това е самата истина. Кога изтече времето - направо не е за вярване, все едно че беше вчера, когато пристигнах в Русенския театър, казва Косьо Станев.
И припомня.
„Беше 1981 година. Вече трета година играех по разпределение в Плевенския театър. Тогава един ден дойде Слави Шкаров и ми каза: „Стягай си багажа. Идваш в Русе!“. Слави ме беше гледал в два спектакъла в Плевен - в „Опит за летене“ на Елена Цикова и „Крал Лир“ на Надежда Сейкова, където в главната роля беше Наум Шопов. И така пристигнах в Русе. Седмица по-късно излязох на сцената в „Есента на един следовател“.
За него театърът започва още докато е ученик в Механотехникума в Шумен - в театрална студия към младежкия дом.
Бях ученик, когато в шуменския театър играеше Снежа Казакова, майката на Весела Казаковa Благодарение на нея се запознах с Кольо Чиприянов, те тъкмо бяха завършили ВИТИЗ с Румяна Ташева и през 1970-а бяха дошли по разпределение в Шумен, запознахме се и се сприятелихме, спомня си Косьо.
От Чипито му е останала любовта към чешкия поет Витезслав Незвал
когото Чиприянов обичаше и рецитираше както никой друг. След като завършва техникума и минава през казармата, младежът започва да следва ... философия в Софийския университет! Година по-късно обаче „се поправя“ и влиза във ВИТИЗ.
По-късно все пак завърших задочно и философия, още помня лекциите на професор Исак Паси, усмихва се Косьо. Но вече е ясно - театърът е неговият живот. Дори не съм се и замислял дали и какво други бих правил, казва той. И добавя след кратка пауза: „Знам само, че не бих могъл да бъда, примерно, генерал или, да речем, деловодител...“.
Какъв ти генерал, какъв ти деловодител?! А кой тогава щеше да изиграе ролите на Моцарт в „Амадеус“, на Подкальосин в „Женитба“, на Лило в „Суматоха“, на Рафе Клинче в „Иконостасът“ и още десетки, в които е трогвал зрителите в четири театъра - до последните му превъплъщения след завръщането му в Русе, в „Отворена брачна двойка“, „Хъшове“ и в „Медея“, където публиката неизменно изпраща и неговия аргонавт, и колегите му с аплодисменти.
„Медея“ е изключително висок литературен образец, висока трагедия, а в спектакъла, който направихме сега в Русе под режисурата на младия Петър Денчев, вади на повърхността невероятната, вечната значимост на трагизма, предизвикан от вечните човешки страсти. Колкото и малко да е останало от самия Еврипид в спектакъла, който ние играем, вплетените в него текстове и трактовки на Ануи и Драйер извеждат онази граничност на психологическите състояния, през кoято всеки би могъл с малко усилие да прочете и себе си, да осмисли вечните пориви и вечните човешки битки - със самия себе си и с обстоятелствата, които предопределят драматичните страсти, но заедно с това карат човека да се връща към доблестта да разсъждава над големите проблеми, казва Косьо Станев.
За мен Язон е една изповед. Това е моята лична изповед за пътя в живота
- за любовта, за властта, за възторга, за отчаянието“, признава той.
Откакто преди няколко години започна поредната реформа в театъра, свързана с финансирането на театралните трупи, ние, актьорите, сме принудени да се отдалечаваме от сложните, значимите текстове, казва той. Големият проблем се изправя пред артиста, когато той се среща с такъв текст. Тогава възникват въпросите дали не сме забравили, дали не сме загубили способността си за онова по-сложно мислене, което е приложимо към такъв текст, размишлява актьорът. Чалгата, която навлезе и завзе позиции, наложена от примитивното разбиране, че и театърът, както и много други изкуства, трябва да отговарят на „потребностите на пазара“, е по-лесна за смилане, но това постепенно подменя стойностите, казва Косьо Станев.
Тази подмяна на ценностната система постепенно завладява всичко, вероятно защото това е необходимо на някого. Чалгата се институционализира, при нас, в театъра това става по метода „бройка-зрител“. В крайна сметка, никому не е нужен интелигентен роб, напротив, той е вреден - защото разсъждава. Все пак, ако си прочел поне едно стихотворение на Превер, няма как да седнеш на канапето срещу облъчващия те телевизор, откъдето преливат какви ли не дивотии, и това да не те подразни, убеден е актьорът.
И заедно с това той вижда как публиката, която е влязла да гледа „Медея“, излиза след финала на спектакъла, извисена на ново равнище на катарзис. Хората в по-голямата си част разбират спектакъла, припознават идеите в него, очевидно много от тях имат потребност от точно такива представления - но все пак не можем да се правим, че не знаем, че повечето от тези хора, разтърсени от видяното на сцената, само пет минути по-късно се прибират вкъщи и сядат по навик пред телевизорите си, размишлява актьорът. И като прибавим към това, че за една „Медея“ трябва да направим четири „чалги“, за да съществува театърът, нещата стават доста безутешни, прибавя той.
Напоследък често ми се случва да си мисля, че
самотата ми в театъра е огромна
казва Косьо. Завръщането му в Русе през 2010 година му навява не съвсем радостни паралели с някогашното му първо идване, когато театърът тук е преживявал звездните си времена.
Слави Шкаров, Диди Димчев, Дедо-Васил Попилиев, след това Стоян Камбарев - това бяха наистина невероятни личности, изключителни творчески умове, които ни караха не просто да работим върху една или друга роля, а да ги преживяваме, да търсим допирателни дори не само в театралното изкуство, но и в литературата, музиката, философията, историята. Ние бяхме млади - две години след мен дойдоха току-що завършилите ВИТИЗ Венци Петков, Мариан Савов, а Слави, Диди и другите знаеха повече от нас. Разговаряхме с часове, спорили сме по цели нощи - ние имахме своите поколенчески тези, те - своите, но ние имахме доводи и позиция, които непрекъснато усложнявахме и непрекъснато доказвахме, като постепенно обогатявахме собствените си представи, натрупвахме опит и познания, възприемахме част от техните гледни точки - и това ставаше, не защото те ни го налагаха, а в процеса на обсъждане и взаимно проникване на идеи и възгледи. Сега
гледам на бъдещето с оптимизъм, но не и с радост
Плаши ме този широкообхватен изтребващ всичко наоколо материализъм - живеенето без център, без потребност нещата да се осмислят, без необходимостта да прочетеш повече, да научиш повече..., казва Косьо Станев.
За своите близо 35 години в театъра той е играл на сцените на драматичните театри в Плевен, Русе, Шумен, Разград, отново в Русе. Пет театъра - за един живот не е малко, усмихва се той. През това време е бил и директор на Шуменския и на Разградския театри.
През 1993 година напуснах театъра в Русе, останах без работа и се върнах в Шумен - чудех се какво да правя, когато ми се обадиха и ме назначиха в театъра, а малко след това тогавашният директор замина за Австралия и за три години заех неговото място. Не знам дали съм конфликтна личност, но след третата година напуснах, а два месеца по-късно поех театъра в Разград, този път за цели 12 години. Успяхме да построим една прекрасна сграда за 8 милиона лева. Оказа се, че за театъра още по времето на соца, при Пенчо Кубадински, е била купена техника от ГДР, която 30 години беше престояла опакована в очакване на сградата. Когато извадихме техниката от кашоните, стана ясно, че е чудесна, работеше безотказно... След като приключи и разградският ми период, преди две години бях поканен отново в Русенския театър. И се върнах тук, разказва Косьо Станев.
Завръщането му не е в театъра, който е оставил преди време. Липсват му много от приятелите отпреди, а и самият театър не е същият. Като си спомня, че преди идваха от София да гледат спектакли на русенска сцена, не може да не ми стане криво, казва той. И продължава: „Удивлява ме фактът, че Стоян Камбарев - играл съм във всички негови постановки тук - стана големият режисьор Стоян Камбарев именно в Русе, хората го знаят като русенския режисьор, а във Варна той направи само две постановки, но там имат зала „Стоян Камбарев“.
Русенският театър май е прочут със своята безпаметност
- да припомням ли, че едва когато Рашко Младенов дойде като директор на театъра тук, кръстиха зали на имената на Диди Димчев и Слави Шкаров... А на представянето на книгата за Слави имаше обидно малко хора от самия театър...“.
Пребродил много от своите Итаки, Косьо Станев днес се връща отново към простичките неща, които съставляват пълнотата на битието.
Напоследък много чета поезия - преоткривам Добромир Тонев, с удоволствие чета Йетс, Емили Дикинсън, Одисеас Елитис, признава той. И намира мъдростта на мирозданието в безхитростните, но заредени с толкова много смисъл строфи на поетите. И намира в тях много допирателни с това, с което на хиляди километри от Русе се занимава синът му Теодор - квантовата физика. Теодор Станев е доктор по квантова физика в Nord West University в Чикаго. Трийсет човека в САЩ се занимават с квантовата природа на светлината, единият е Теодор, казва с поприкрито възхищение Косьо. Когато синът си идва през летните ваканции, двамата си говорят с часове - винаги имат какво да обсъдят. И тези безкрайни разговори са още едно от дългите пътувания на Станеви - баща и син, към истините и красотата, към смисъла и чудото на битието. Към прекрасната Итака.