Картините са рисувани в края на 19 и началото на 20 век
като повечето от тях са на историческа тема - „Патриарх Евтимий се прощава с паството си“, „Старобългарски воини“, „С параход по Дунава“.
Удивителна личност е бил Цветан Радославов, единодушни са всички, които са се докосвали до фактите за него и до неговото разнообразно творчество, запазено във времето. За него академик Петър Динеков казва: „Човек с огромни знания във всички области на науката и философията, от историята до литературата, от математиката до физиката, от филологията до музиката, при това познавач на много езици - старите и съвременните“. И ако днес малцина са тези, които знаят името на автора на националния химн, причината е единствено в неговата пословична скромност, която в някои ситуации дори откровено му вреди.
Цветан Радославов е роден на 20 април 1863 година в Свищов в семейството на Пауника Христаки Павлович и Георги Хаджиденков. През 1871 г. осемгодишният Цветан е отведен от дядо си Цвятко /осиновител на Пауника/ в Русе, където чрез френското консулство дядото осиновява момчето и го прави свой законен наследник и приемник. Малкият Цветан расте при завидни за времето условия, като с лекота възприема уроците на учителите си - Емануил Васкидович по български и гръцки, Янко Мустаков по музика, Николай Павлович /брат на майка му/ - по рисуване. От детските години датира и
дружбата между Цветан Радославов, Иван Шишманов и Алеко Константинов
- техните дядовци и бащи са заможни търговци и видни общественици. При посрещането на руските войски през 1877 г. в дома на Цвятко Радославов се настаняват генералите Драгомиров и Скобелев, у Алеко отсяда ген.Радецки и там е посрещнат руският император Александър Втори. По-късно Алеко е назначен за писар при свищовския губернатор Найден Геров, а Цветан е горд, че поетът Иван Вазов живее в неговата стая...
Цветан Радославов завършва Габровската гимназия и от 1878 г. следва класическо образование във Виена. Завръща се в България през 1885 г. заедно с други студенти, за да участва във войната, но заради късогледство не го вземат във войската. Така той отново заминава за Виена, където продължава да учи история и славистика. Но когато през ноември същата година българските студенти от чужбина са повикани да се присъединят към родната армия, за да влязат в битка с войските на сръбския крал Милан, те за пръв път запяват нова патриотична песен:
„Горда Стара планина, до ней север се синей, слънце Витош позлатява, към Цариград се белей“
Както разказва самият Цветан Радославов, във Виена българските младежи често се събирали с руски, полски и шведски колеги. Когато трябвало да попеят, българските студенти не знаели нищо хубаво и завършено, тогава той съчинил „Горда Стара планина“ - да имат и българите такава песен. Скоро тя вече се знаела и пеела от всички.
Дълги години в България никой не знаел кога и защо е създадена тази толкова обичана песен. Кой е авторът дълго не знаели дори сестрите на Цветан. Години наред песента се печата в сборници и учебници като народна - и феноменалната скромност на нейния създател не му дава да се обади и да каже истината. Той потвърждава своето авторство едва когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната. Тогава става ясно, че неговите поетични и музикални опити са още от детските му години - в запазена нотна тетрадка от 1870 г. са записани песничките „Тревица зелена“ и „Где е домът ми“...
След завръщането от Виена през 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и нейн библиотекар. Организира екскурзии, ръководи училищните концерти, театрални представления и работи върху драматичната си творба „Еничерин“. От 1893 г. той обаче отново е на университетската скамейка - този път в Лайпциг, където
изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология
Негов състудент там е Пенчо Славейков и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества - философското и литературното.
Следващото завръщане на Цветан Радославов е през 1897 г., тогава той става учител в Мъжката гимназия в Русе. Година по-късно защитава докторска дисертация и е удостоен с научното звание „Доктор по философия и Магистър на изящните изкуства“. Продължава преподавателската си дейност в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия. След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си „при децата на народа“. Заедно с това работи и в университета до 1920 г.
И въпреки че многократно е бил канен да заема престижни и почетни постове, в това число и да се захване с политика, той остава верен на мисията си да бъде учител и да остане при тези, на които може да бъде най-полезен - младите хора. И те му отвръщат с изключителна любов и признание. Разказват, че на тържеството за 24 май през 1920 г.
цар Борис съгледал в колоните своя бивш учител
и се провикнал: „Здравейте, господин учителю!“. Тъй като Радославов не чува, царят спира манифестацията и протяга ръка с думите: „Поздравявам ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю!“.
Многообразна и интересна е и дейността на Радославов извън училище. Той е член на читалище „Славянска беседа“, един от авторите на законопроекта за Държавното музикално училище, членува в управата на театър „Сълза и смях“ и рецензира пиеси в Народния театър. Също е сред най-активните членове на Археологическото дружество, изявява се като талантлив художник, етнограф и нумизмат и продължава да пише поезия.
В края на 1928 г. Цветан Радославов, вече пенсионер, се завръща в родния си град, където прекарва последните три години от живота си. Едно от любимите му места е музеят „Алеко Константинов“, където ходи всеки ден и помага на уредниците. След смъртта му през 1931 г. на музея са предадени всички негови сбирки и вещи.