Учех в Руската гимназия и имахме часове по екскурзоводство. От десети клас започнах към Туристическа агенция „Орбита“ да показвам нашия град на руски и полски туристически групи - разбира се, безплатно. Беше лятото на 1968 г. Посрещнах група ленинградски студенти физици. Показах им града, настаних ги в хотел „Балкан“, а след вечеря се събрахме в една от стаите. Тогава извадиха две китари и запяха. Не бях чувала тези песни и ми беше обяснено, че те се пеят тайничко, защото създателят им е
недолюбван от “някои хора в родината”
им, а той е актьор. Името му е Владимир Висоцки.
След гимназия отидох да уча Руска филология във Велико Търново. Бях второкурсничка, когато един пролетен ден след лекции преподавателката ми по практически руски език Елена Превиш - Квинто ме спря и тихичко ме попита познавам ли колега, който има магнетофон. Годината е 1972 и магнетофоните, онези с лентите, не бяха във всеки дом. Обясни ми, че си е донесла от Украйна много интересни записи, но няма на какво да ги слуша, а смята, че и мен ще ме впечатлят. Тогава прошепна имената на Владимир Висоцки и Булат Окуджава. Очите ми грейнаха. Обясних на колега за какво става дума, но той учеше Българска филология и не ме разбра. Но обеща да услужи. След два дни с моя приятелка и негов приятел отидохме на гости у Елена Ивановна. Тя ни покани в кабинета си и аз отново бях изумена. Това беше стая, на която четирите стени бяха в рафтове, пълни с книги. Имаше едно малко бюро с пишеща машинка върху него - нищо друго. Магнетофонът беше нагласен и се започна.
Слушахме легнали на килима до два часа през нощта
И така три дни.
Завърших, поработих, омъжих се и заминах като преводач в българското предприятие за дърводобив и строителство в Коми АССР. Няколко рускини ми станаха по-близки и с тях си говорехме за Володя Висоцки, донасяха по някой запис и тайничко слушахме. Обожавахме филмите с негово участие, защото и в тях винаги звучеше китарата му.
През няколко месеца ходех в Посолството в Москва. Веднъж се престраших да помоля за билет за „Таганка“ - да видя „Хамлет“ с участието на Висоцки. След няколко месеца молбата ми беше изпълнена. И днес не мога да опиша вълнението си, гледах го повече от два часа наживо - беше невероятно изпълнение. Годината е 1978. Не можах да взема автограф, не му разрешиха да дава.
Договорът ми завършваше през 1980 и трябваше да се прибера в България, но до септември беше забранено излизането от републиката заради Олимпиадата. Един горещ летен ден звънна телефонът. Вдигнах слушалката и от другата страна чух хлипане и думите:
Румяночка, он, он, он умер!
В първия момент и аз се вцепених, не можех да разбера какво ми казва Раиса, тогава тя само промълви Володя и затвори. Бързо хукнах към третия етаж и там ги заварих облени в сълзи трите мои близки момичета. От Москва техни колеги току-що им бяха съобщили новината, а бяха изминали 48 часа от нещастното събитие. Потънахме в скръб. Едва след седмица в няколко руски и един български вестник се появиха малки съобщения. Така си тръгнах от Великата страна с тъжно сърце.
Прибрах се в България, започнах работа като учител по руски език в СОУ „Христо Ботев“. Знаех, че език не се учи само от учебниците. Стремях се да показвам на учениците си красотата му чрез литературата, киното, музиката. На малките пусках детски песнички, на големите - разбира се, Висоцки и Булат.
През 1986 година заминах отново за Москва на специализация. Още от Русе си поставих задача да отида на гроба на Висоцки. След занятия, един ден се отправихме към Ваганковското гробище и
още от входа чухме негова песен
Звучеше неговата „Скалолазка“. Опрени на оградата на гроба му пееха младежи с китари - момчета и момичета, четирима. Възхитиха ме. Възхити ме и паметникът върху последния дом, приютил поета само на 42 години. Висоцки в цял ръст, но привързан към нещо, винаги спиран от нещо, от някого, с китара над главата, която преминава в две конски глави. „Кони перивертливые“ - емблематична, програмна песен на барда. Така си взех последно сбогом с любимия поет и изпълнител.