„Всяко едно земеделие се подпомага със средства – държавни или европейски. Тютюнът също трябва да се подпомага. Проблемът е, че голяма част от производителите взимат пари, без да сеят тютюн. В най-добрия случай някога са били тютюнопроизводители, но има и такива, които стрък не са посадили, но взимат пари и ще взимат до 2020 година”, посочи той.
Основните проблеми са два.
Единият е по-скоро законодателен. Всеки производител на тютюн получава европейски доплащания, за да се ориентира към друг вид земеделие. Парите се дават на килограм предаден тютюн – по 2 лв. Но не година за година, а според това колко тютюн си предал през 2007, 2008 и 2009 г. Наричат ги референтни години. Това са златните 3 години, заради които Европа и до днес дава пари на земеделците.
Първоначално целта на тази помощ е била производителите лека полека да бъдат пренасочвани към друг вид бизнес. „В последствие се оказва, че това няма как толкова лесно да стане и субсидиите се удължават до 2020 г.”, обясни Марин Николов.
Вторият проблем е, че дори през тези три години не всеки производител е успял да се добере до такъв договор. Според засегнати квотите за договори са били орязани, а всичко минава през кметовете. Така производителите трябва да се вържат към вече подписани договори. Оказва се, че много хора, които никога не са се занимавал с тютюн, влизат в тези квоти и взимат пари. Така един производител, който е произвел 5 тона тютюн, може да бъде орязан, за да стигне ограничената квотата за всички. Сред тях обаче има и такива, които не произвеждат нищо.