- Филмът на Иван Ничев “Бай Ганьо се завръща в България”, в който играх главната роля, беше подпомогнат финансово от Партията на българските жени на Весела Драганова. А пък аз подкрепих морално тяхната програма. В резултат бях включен в листата на НДСВ в Добрички район на съвсем избираемо място.
Обаче в последния момент се разкандърдисах, когато си дадох сметка, че няма да мога да оправя бакиите в театъра, както не успяха Стефан Данаилов, Явор Милушев и Коста Цонев. Само щях да се изпокарам със съсловието. Обаче аз имам една по-раншна намеса в политиката, за която не съм говорил. Като студент в НАТФИЗ преди 1989 г. участвах в спектакъл на Сатирата и делях една гримьорна с Петър Слабаков, който беше активист на “Екогласност”. Той ми говореше много за това движение и накрая
аз се вдъхнових да
организирам
младежка секция
на “Екогласност”
в НАТФИЗ
За да не ме усетят ченгетата в академията, раздавах на колегите си програмата на движението в тоалетните на втория етаж. За по-сигурна конспирация бях опаковал листовката в органа на френската компартия “Юманите диманш”. Лепях и листовки нощно време по подлезите под носа на милиционерите. Нямаш си представа каква тръпка беше, а и какъв кеф беше на другия ден да се правя на случаен минувач край хората, спрели да четат листовката.
- Бай Ганьо остана ли твой любим герой?
- Този герой е и зловещ, и страшен, но е истински. Обаче има и по-страшни от него в нашата реалност. Той е дребен и малък хитрец. Вярно, че обича келепира, но никога не се е мъчил да го крие. Няма по-големи келепирджии от онези, които се отричат от Бай Ганьо и се кълнат, че само за едната чест живеят. Те даже слагат Бай Ганьо в джоба си, както си казват молитвите.
- Ти играеш повече от колегите си в моноспектакли. Не е ли по-трудно в тях в сравнение с обикновените спектакли?
- Има една част в моноспектаклите, която е едно от хубавите неща, които ми се случват в театъра. В един момент излизаш от образа и не можеш да кажеш дали продължава да говори героят ти, или това си ти.
Онзи човек престава да е нелеп, изчезва дори диалектът му и той става един от всички в залата. И тогава идва финалът с разголването му, когато отправям послание от името на автора. Този прекрасен момент се случва и в другите спектакли - при “Бай Ганьо”, в “Криворазбраната цивилизация”, в “Кълбовидна мълния” в Народния театър.
- Не объркваш ли зрителя, който до този момент вижда постъпките на един хитрец или мижав човечец?
- Бях студент, когато ми разказаха за изпълнението на Лев Дуров в ролята на Яго от “Отело”. Когато идва времето за финалния монолог, по една пътека между декорите Дуров излиза в залата и маха маската на Яго. Тогава произнася монолога на злодея от свое име. Зрителите толкова се почувствали омагьосани от актьора, че минавали на негова страна, на страната на Яго. Много ме впечатли това и се опитах да направя същото, когато играех прочутия скъперник Арпагон и Остап Бендер, а също Бай Ганьо. Специално разработвах финалния монолог. А от Коко Азарян запомних, че
актьорът трябва
да бъде адвокат на
своя персонаж
Във финалния монолог, когато адвокатствам, образът става неправолинеен, неравен, но истински, жив, защото няма еднопланови носители само на доброто и само на лошото. Не трябва да се играят лоши и добри хора, а да се представя явлението, което ражда лоши или добри. Няма престъпник, който казва: “Аз съм злосторник!” Той изважда такива доводи в своя защита, че ще те разплаче.
- В семейството ти като дете има ли някой, който те е вдъхновявал за професионалната ти ориентация?
- На 3 г. съм рецитирал стихотворение, не знам как съм го научил, но всички били впечатлени. Едната ми баба, Стояна, беше артистична - заедно с нейната приятелка Вълкана работеха в училището като лелички. Преобличаха се на Бабинден да се правят на акушерки, пееха народни песни, маскираха се, измисляха игри. В Българево нямаше местни учители, а идваха от Дупница, Плевен по разпределение, завършили различни университети. Къщата, в която ги настаняваха под наем, беше на баба Стояна и дядо Нико. По някакъв начин културата, която носеха, влияеше на баба ми и дядо ми.
Но в деня, когато
умря баща ми,
перспективата в
живота ми изчезна
Дотогава беше широко около врата ми, не мислех за далечното бъдеще. А майка ми почина по време на репетиция на “Краят на играта”
Отивайки си от този свят, тя ми помогна да разбера и да изиграя “Краят на играта” така, че да ми дадат “Аскеер” за най-добра роля.
Азарян гледаше репетициите на Лили Абаджиева и след това говорехме по телефона.
Казваше ми, че не бива да робуваме на името на Бекет и трябва да показваме с Вальо Танев, че участваме в някаква игра. Не можеш да изиграеш края на играта, ако не знаеш каква игра играеш. Бях изключил телефона на церемонията на “Аскеер” и когато го включих,
Азарян беше
първият,
който ми
звънна. Беше
безкрайно
щастлив
След като почина, си помислих - “Тъкмо се открихме с него, и той си отиде!”. Същото стана и със Стоян Камбарев, който почина съвсем млад, и с Елена Цикова, която пък напусна професията.
- Вярваш ли в съвпаденията на съдбата?
- Участвах в спектакъла “Три сестри” на Стоян Камбарев в театър “София”. Когато гостувахме на фестивала “Варненско лято”, механизмът на въртящия се кръг на сцената се развали по средата на представлението. Работниците го завъртяха на ръце отдолу под сцената. Години по-късно отивам със същата пиеса, но постановката на Азарян в Младежкия театър. Играем в същата зала. По средата на представлението кръгът спира да се върти. Чайките крещят ужасяващо от покрива. Аз правя връзка с другото представление и крясъците на птиците влизат в мозъка ми. Не мога да опиша усещането. На Коко съм благодарен, защото казваше: “Не можете да казвате “моят герой, моят персонаж”. Нямаш право да лъжеш, нямаш право да играеш - на сцената не се играе, на сцената се живее.”
Когато ти каже това и
ти завещае завета:
“Да бъдеш или да
имаш”, трудно ще
се хвърлиш да
работиш
каквото и да е
Спомням си последното му обаждане. Имахме Чеховата “Три сестри”. Той лежеше в болницата и Лили Абаджиева му звънна, за да му каже как е минало. Той искаше да знае как вървят представленията. Гласът му беше много тих. Тя каза: “Професоре, до мен е Николай.” Той каза: “Дай ми го, той ми е приятел!”. На премиерата на “Три сестри" Коко ме накара да се почувствам неудобно щастлив. На пресконференцията седнахме всички актьори в кафенето на Младежкия и журналистите - пред нас. Той започна да говори: “Искам да споделя с вас, че дълги години имах един грях. Преди много години едно момче дойде при мен и каза, че иска да се учи на театрално изкуство при мен. Аз се усъмних в него, макар че Тодор Колев настояваше да го вземем. По-късно през всичките изминали години това момче ми доказваше колко съм сгрешил.
И днес искам да му
благодаря! Това
момче сега е до мен,
това е е Николай!”
Аз не знаех къде да се скрия. Какъв грях, бе, аз съм имал желание, но само с желание не става. Пазя в стария си телефон едно негово обаждане: “Николай, как си, моето момче!”.
- Откъде идва фамилията Урумов?
- Преди 1989 г. в рубриката “Събеседник по желание” на “Всяка неделя” на Кеворкян гостуваше писателят Серафим Северняк. Между другото той призова зрителите да си направят родословно дърво, да не забравят откъде са произлезли. Аз грабнах една химикалка и отидох при дядо си Никола.
По-назад от дядо си
не знаех никого Попитах го как са се казвали майка му и баща му. В началото не искаше да говори. После се загледа в празния лист и поклати глава. “Ние сме гърци”, каза той. Ама и на него не казали за роднините, защото прадядо ми Моско бил свързан с едно убийство. В ония времена съществувала вендетата. Когато убиели някого, семейството му трябвало да отмъсти. Най-големият син трябвало да го направи. Докато не изпълни дълга си, цялото село ги отбягвало. Никой не общувал с тях, смятали ги за хора втора ръка. А когато нямало момче в семейството, чакали да се роди. Цялото село чакало. И от люлката той знаел, че като стане на 18 години, трябва да убие някого от “другото семейство”. Тогава пък другото семейство трябвало да отговори.
И така с години, с векове. Единственият начин да се сложи край на кръвопролитията бил да се бяга. Така, след като прадядо ми изпълнил дълга си, трябвало да бяга. Забрал брат си Параскива и сестра си и поели към България. Заселили се до нос Емине. Параскива го мобилизирали войник и оттогава никой нищо не чул за него. Сестрата укрила прадядо ми Моско, а след като в един мъглив ден той загубил цялото стадо овце, пък после свети Георги разпорил мъглата и върнал стадото, Моско се прекръстил на Георги. Тръгнал на север, а сестра му останала край Емине. Георги спрял близо до нос Калиакра и там се заселил.
Понеже дал обет, докато е жив, да дарява всяка година по един коч на сестра си, която го укрила, на всеки Гергьовден хващал един коч за рогата и го водел от Калиакра до Емине. Съселяните му се смеели, съветвали го да натовари животното в каруца и с нея да пътува. Но той казвал, че обетът му бил пеша да заведе коча. И така до 1940-а, когато умрял. Синът на прадядо Моско е дядо ми Никола. Имал четири сестри - Алиньо, Мариго, София и Ивана. Синът на дядо ми Нико е баща ми Георги. Баща ми има един син - това съм аз.
- Защо казваш, че моноспектакълът ти давал възможност да намесиш лични преживелици и чувства?
- Моноспектакълът е изграден на този принцип. Много силно се усеща това в “Лалугер”. В основния сюжет непрекъснато се вмъкват преживелици, които характеризират разказвача Дянко, единствения герой на сцената. Няма нищо измислено, всичко е преживяно. В последната част на представлението, която се следи от зрителите със сълзи на очи,
са разказите на Дянко
за баба му и дядо му,
привързани един към
друг до гроба, както и за смъртта на майка му през една зимна нощ. В същата нощ изчезнало кучето, което тя била донесла и отгледала. Историите са мои и на моите съселяни от Българево. Накрая става много лично - майка ми наистина донесе кученце вкъщи и го отгледа. Тя си отиде в една декемврийска нощ. На другия ден намерих кучето издъхнало на пътя.
Но да се пренесеш от спектакъла в лични пространства, се случва и на други. Участвахме с “Лалугер” на Международния фестивал на монодрамата в Битоля, където взех наградата за най-добър актьор. Украинският режисьор, който беше награден за най-добър постановчик, дойде след моето представление и ми каза: “Всичко разбирах, докато беше смешно. В последните няколко минути, когато стана сериозно, ти седна на пейката и като че ли направи с шепите си урна за сълзи. Една лакримоза! Вече нямах нужда да слушам, аз всичко чувствах!”
Интервю на Димитър Стайков