Наскоро, на възпоменателната вечер по случай 125 години от кончината на Захари Стоянов, показах ранна снимка на Захаринка З.Стоянова и нейната братовчедка Тонка Никола Обретенова, припомняйки за наближаващата годишнина от смъртта на Тонка и съпруга й, гимназиалният директор Нико Просеничков, убити на 2 ноември 1944 година.
Темата за трагичната съдба на внучката на Баба Тонка ме занимава много отдавна.
Позволявам си да предложа хронологията на моето съпричастие.
Роден през 1940 г., аз съм от поколението, обречено от най-ранна възраст да узнава за жестокостите на своето време.
Така в училище, прославяйки имената на Вела Пискова и Мара Манева, на Найден Киров и Петър Караминчев, идеалисти в своите възгледи, загинали преди 9 септември 1944 година, всеки от нас, според разбиранията на семейството си, научаваше за убитите - мнозина без съд и присъда - в първите месеци след 9 септември и по-късно - при разправата с опозицията.
Ученик в гимназия „Баба Тонка“, още първата година, след патронния празник, на разходка по кея, отминавайки къщата на Никола Обретенов, пред една от съседните къщи, където стопанката с готовност заразказва за Баба Тонка, на тръгване, малко настрани, я запитах „А леля Тонка къде е?“ „Няма я. - отговори ми тя - Изчезнаха със съпруга си преди десет години.“ И добави: „За това не се говори...“
По това време много се говореше за „изчезналите безследно“ през 1925 г. и за открития масов гроб край София със стъкленото око на обичания от всички ни поет Гео Милев.
По-нататък през годините в разговорите си с различни лица, особено левичари, винаги държах за този паралел: преди 9-ти и след 9-ти.
В София, у Радой Ралин, на „Латинка“, бл.4, където бях чест гост след изключването ми от Софийския университет „за организиране на сатирично четене с реакционно съдържание“, пред присъстващите - по правило левичари, признаващи за случаите на политическа саморазправа след 9 септември, посочвах „русенския пример“ - с убийството на внучката на Баба Тонка. А знаехме: съвсем наблизо със съпруга си, художника Ненко Балкански, живее правнучката Лиляна.
Пак тогава едно мое идване в Русе съвпадна с откриването на паметник-обелиск на дунавския бряг при село Новград по случай 100 години от преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. И аз поисках от главния редактор на в.“Дунавска правда“ Цвятко Цвятков да отразя събитието. Пътувах с Георги Симеонов, секретар на ОК на БКП, един от малцината широко скроени „организационни работници“: демократ - знаеше за моите премеждия в София; много човечен в отношенията си. Беше времето на Пражката пролет и стана дума за „социализма с човешко лице“ - в съвременен план и в преценката на историческите събития. Аз носех със себе си излязлата година по-рано книга на Захари Стоянов „Четите в България“. Заговорихме за Баба Тонка, за убитите нейни двама сина-четници, за пазения в семейството череп на Караджата и - подето от моя страна - за съдбата на нейната внучка Тонка. „Трябва да се каже истината... Заричаме се, а не я казваме“ - сподели той с горчивина в гласа: предишния и същия ден, 17-18 юли, радиото и вестниците оповестяваха комюникета, в които се изразяваше „дълбокото безпокойство на братските комунистически и работнически партии от положението в Чехословашката социалистическа република“. Комюникета, последвани двадесет дни по-късно от „братските“ танкове...
Истината...
През 1975 г. излязоха „Родови хроники“, една чудесно съставена книга, в която авторът Никола Ферманджиев даваше изчерпателни сведения за родовете на осем най-видни български революционери. С голяма почит той отделяше място и за Тонка Н.Обретенова-Просеничкова, изтъквайки нейната образованост - завършила агрономство в Париж, и участието й в основаването на женското дружество „Добродетел“. Но, по обясними причини, не казваше нищо за датата и причините за смъртта й.
На следващата година в русенския Клуб на дейците на културата организирахме Вечер, посветена на 100-годишнината от подвига на Христо Ботев и неговата чета. По този случай поканихме скъпа гостенка от София: Лиляна Просеничкова-Балканска.
Там след прочита на откъси от книгата на Никола Обретенов „Спомени за българските въстания“, 1942, говорейки за автора и за рода Обретенови, посочих името на неговата дъщеря Тонка с датата на раждане - 8 декември 1885 г., и на смърт - 2 ноември 1944 г.
А на другия ден в малката междуетажна стаичка на г-жа Лиляна Тодорова, касиер-домакин на Клуба, при разговор с двете, връстнички и приятелки от детинство, можах да науча от първо лице жестоки подробности за най-страшната част от „Родовата хроника“ на знатната русенска фамилия.
Още няколко души, стари русенци - между които известният стоматолог д-р Цоньо Цонев, живеещ в близост до Обретенови, и библиотекарката Надежда Виткова, създателка на русенското краезнание - след това ми разказваха за убийствата през есента на 1944 г., потресли Русе. По-късно от дъщерята на Михаил Арнаудов, пианистката Златка Арнаудова-Христоскова, слушах за патилата на техните приятелски семейства - Арнаудови и Просеничкови, узнавали отдалеч едни за други: най-напред - за ареста на Арнаудов в София, после - за изчезването на Тонка и Просеничков в Русе.
През април 1978 г. в Клуба гостува дъщерята на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова-Громбах. Съпровождах я при всичките й гостувания след това в Русе. И станеше ли дума за Тонка, тя казваше: „С нея двете още от малки много се разбирахме“; за сполетялото я: „Не се знае, ако бях тук, и с мене какво щеше да стане.“ А беше понесла много в Германия с ареста и последвалата смърт на нейния съпруг в хитлеристкия концлагер Дахау.
В ново време, на първия свободен митинг в зала „Дунав“ през ноември 1989 г., говорих за ролята на Държавна сигурност - дотогава и, виждаше се без пророкуване - дълго още. На втория, който сам ръководех, в същата зала, пред гражданството и пред представители на Зелената партия от цялата страна, свързах актуалната тема „Екологическият геноцид над Русе“ с политическия геноцид преди 45 години, акцент - убийството на Тонка Н. Обретенова и Нико Просеничков. Там - при участието на нови политически дейци, произхождащи от левичарски фамилии, като председателя Александър Каракачанов и русенеца Любомир Собаджиев, един истински противник на Живковия режим - призовах да се признаят, ясно и недвусмислено, злодействата, извършени след 9 септември.
След митинга ми се обаждаха различни хора и изказваха свои версии за лобните места на убитите.
Този въпрос поставяхме и в органа на СДС-Русе, вестник „Възраждане“.
През 1993 г. като издание на вестник „Денница“ подготвихме специален Възпоменателен лист „Баба Тонка 1812-1893“, 8 стр., таблоид, с материали на специалисти от Историческия музей-Русе, Държавния архив и Библиотека „Любен Каравелов“. В него, до снимката на Никола Обретенов с черепа на Стефан Караджа в ръце, поместихме редакционна статия под заглавие „Прибежище на апостоли“ и подзаглавие „Символи и светотатства“:
„... Питат ли потомствата къде са надгробните камъни на комитите, поръчани и набавени от Баба Тонка? - Изкрадени след Освобождението. Къде е нейната къща? - Съборена след смъртта й по градоустройствени причини. Къде е внучката й Тонка Никола Обретенова - Просеничкова? - Убита без съд и присъда заедно със съпруга си на 2 ноември 1944 година. С неиздирени кости и до ден днешен.“
През 1998 г. от името на Фонд „13 века България“, регионална комисия Русе, се организира поклонение пред паметника на Стефан Караджа по случай 130-годишнината на четата. Там, припомняйки участта на фамилията Обретенови, съдбовно свързана с Караджата, изказах отново своята теза: за дължимата почит както към загиналите преди 9 септември - чиито имена са изписани на могилата отсреща - така и към убитите след 9 септември.
За почитта, която в еднаква степен дължим, съм разговарял и с Лиляна Балканска - демократ като никой друг.
Готови ли бяхме след промените от 1989-90 година да приемем испанския модел?
В нашия град „левите“ предпочетоха да „осъвременят“ Братската могила, свеждайки посвещението „в борбата срещу капитализма и фашизма“ само до „... фашизма“. По очевадни причини от най-ново време.
„Десните“ направиха несполучлив, според мен, опит за паметник на пл.Оборище, с анонимното посвещение: „На кавалерите на тоталитаризма“.
Използвам случая с наближаващата годишнина, за да се обърна към Общинския съвет на Община Русе, към областния съвет на Българския антифашистки съюз и към Съюза на репресираните при комунизма-Русе:
Дошло и предошло е време да лекуваме раните на паметта си.
Нека на същото място, срещу паметника на Стефан Караджа, с малки архитектурно-художествени промени в Братската могила и с минимални финансови средства да се обособи мемориал на убитите преди 9-ти и след 9-те септември 1944 година в две колони - вляво за жертвите през периода 1925-1944, а вдясно - за убитите и безследно изчезналите от 1944 до 1953 година. Например: