Сигурно не. Незнанието обаче си е само ваш проблем, от който никой не се интересува. Защото се приема, че сте длъжни да познавате закона.
Жалбите на опарените се множат едновременно с броя на арбитражите
Вече има десетки русенци, които са платили скъпо за това, че не са прочели, не са разбрали, не са попитали, преди да подпишат договори, съдържащи арбитражна клауза. А практиката споровете да се прехвърлят за решаване към арбитраж напоследък все повече се налага - към нея прибягват агенции за недвижими имоти, фирми за „бързи кредити“, търговски фирми, доставчици на различни масови услуги, а напоследък дори и така наречените фирми-коклектори, на които се прехвърлят все повече и повече несъбираеми вземания от закъсали платци.
Нещо повече: има и случаи, в които русенци са дадени на арбитражен съд, без изобщо да са подписвали договор с такава клауза и без изобщо да знаят, че са станали „клиенти“ на такава институция - нещо, което противоречи не само на човешката, но и на правната логика. Но е факт.
Лавината от жалби срещу арбитражни решения расте право пропорционално на броя на арбитражите, които се нароиха в последните години.
Допреди време арбитражните съдилища в страната можеха да се изброят на пръстите на едната ръка, организираха се към камари и институции със заслужен респект у нас и в чужбина, а в самите колегии работеха мастити юристи, чиито имена сами по себе си будеха респект.
Днес обаче арбитражни съдилища има под път и над път, действат най-често с регистрация на сдружения с нестопанска цел, има ги вече в почти всеки град. Само в София са над 10. А контрол за това доколко „съдиите“, които правораздават в тях, са наистина безпристрастни и компетентни да го правят, на практика изобщо няма.
Да отидеш при арбитър е доброволно решение
Арбитражът съществува от векове - това е една напълно законна и дори предпочитана в белия свят форма за извънсъдебно решаване на спорове. За арбитри обикновено се избират юристи с безспорен професионален опит и безупречна репутация. А делата се разглеждат бързо, производството е евтино, решенията влизат в сила веднага и се спестява размотаването с години по съдебните инстанции.
Дали да се разгледа едно дело от обикновен съд, или от арбитражен, решават страните по всеки договор. Те могат да определят процедурата, по която да се разглеждат споровете, как ще се образуват делата, къде ще се гледат, как ще става призоваването, могат да определят дори поименно кой да е арбитърът. Всичко става по съгласие, постигнато доброволно, между двама равни партньори.
Арбитражът се ползва масово при спорове между търговци. Показателен за това е и фактът, че в България съществува само един-единствен закон, уреждащ тези отношения - това е Законът за международния търговски арбитраж /ЗМТА/.
Все по-често обаче клаузи, които препращат споровете за разрешаване пред Арбитражен съд, се вписват в договори с частни лица - обикновени потребители на стоки и услуги. При това се прави за чисто вътрешни сделки, в които няма никакъв международен елемент - например по договор за посредничество при покупка на имот. Но поради липса на друг закон, който да урежда тези специфични отношения, се ползва отново ЗМТА.
Ясно е, че има огромна разлика между един полуграмотен нещастник, който иска да тегли бърз кредит, и търговец, който сключва сделки по занятие и има скъпоплатени юристи на щат, които да му обяснят какво точно подписва. Но народните избраници за толкова години така и не намериха време да доуредят законодателството така, че то да пасва и за чисто вътрешните отношения между търговците и редовите им клиенти.
Около арбитражите у нас зее не дупка, а цяла законова яма
Всъщност никой не знае нито колко са арбитражните съдилища в страната, нито какви са качествата на юристите в тях. Съществува само една структура, която се опитва да обобщи такава информация и да изгради, доколкото може, някаква обща практика и правила за работата им - това е Съюзът на арбитрите. Членството в тази организация обаче е напълно доброволно. И на практика там също нямат ясна и цялостна картина за съществуващите в страната арбитражи, арбитрите и тяхната дейност.
В най-старите и най-утвърдените арбитражни съдилища, които съществуват от десетилетия и наистина държат на авторитета си, работят утвърдени юристи и хора с доказан опит и професионална компетентност. Смята се, че юристите, поканени там да решават човешки съдби и заплетени фирмени дела, са с имена и професионални биографии, които са гаранция за качеството на тяхната работа.
Но арбитър на практика може да стане всеки. И няма никакви законови гаранции, че арбитражът няма да бъде изкористен до степен да злоупотребява с правомощия, вместо да въздава право.
На практика няма специални законови изисквания, на които да отговарят арбитрите. Не се изисква богат професионален опит, добра репутация, каквото и да било друго, освен „независимост и безпристрастност“, които се смятат за доказани с декларация от самия арбитър. Няма и какъвто и да било орган, който да преценява тази безпристрастност, нито пък професионализма на арбитрите.
Никой не следи за кого работи един арбитражен съд и не проверява дали пък не обслужва само една фирма, или групировка от свързани фирми, което определено би поставило въпрос доколко може да са обективни при решаването на споровете. Арбитражните съдии не са длъжни да декларират публично клиентите си.
Те не обявяват като редовите съдии доходи, имущества и семейни връзки нито пред Сметната палата, нито пред когото и да било друг в България, освен пред данъчните - а там информацията е под желязната защита на данъчната тайна.
Всеки арбитражен съд си пише собствен правилник
Не съществуват и общи правила, по които да работят всички арбитражни съдилища. Всеки арбитражен съд сам си пише правилника, по който ще работи.
Това е така, защото до арбитраж принципно се стига след доброволно споразумение между две равнопоставени страни. Замисълът на арбитражния съд е наистина добър, но в едни други държави, където думи като „морал“ и „чест“ наистина значат нещо за всеки търговец.
Но тук не е така. Тук потребителят няма равни права с монополиста и това е очевадно за всички. Освен това се оказва, че заради липсата на всякакъв контрол върху тази дейност може да се стигне и до абсурди.
Така например според закона арбитражното споразумение трябва да бъде писмено - подписано отделно или поне включено като клауза в договор. Допуска се като изключение от правилото и вариант, в който няма такова споразумение, но ответникът писмено или със заявление пред съда се съгласи делото да бъде разгледано от този арбитраж. Основното, което законът изисква, е да има волеизявление, да си личи съгласието на двете страни, делото да се разглежда от арбитраж, и то точно от този, а не от друг.
В един от правилниците на многобройните арбитражни съдилища обаче са записали и трета опция, която не съществува в закона: там липсата на писмено споразумение за арбитраж се замества от липса на противопоставяне от ответника. Т.е. ако някой монополист заведе дело пред арбитража, а ответникът не си получи съобщението и не възрази - защото например точно в този момент е при роднини в чужбина, на лечение в болница или при баба на село, той може да бъде осъден. Дори без да разбере. А после съдия-изпълнителят ще му запорира заплатата. Вярно, има шанс да се бори в съда, да доказва, че не е бил призован за делото, че не е знаел, че няма сключено споразумение за арбитраж - но това ще отнеме месеци, много нерви и камара пари.
Друг основен проблем е връчването на съобщения и призовки за образуваното дело в някое от арбитражните съдилища. Защото гаранциите в ГПК, които в далеч по-значителна степен охраняват интересите на ответника, на практика не могат да се прилагат. Единствената уредба е в ЗМТА, а тя е твърде постна. Отгоре на това може да се „дообогатява“ с правилника на самия арбитраж или с някоя „доброволна“ уговорка между страните - например в нечии общи условия, които никой не чете, но които се водят неразделна част от договора.
Най-често съобщенията и призовките се разнасят по пощата или с частна куриерска служба - с писмо с обратна разписка. В чл.32 от ЗМТА е записано, че когато местожителството или адресът на получателя не могат да бъдат намерени след старателно издирване, уведомлението се смята получено, ако е изпратено до последния му известен адрес с препоръчано писмо. Удостоверяването на това „старателно издирване“ става с две-три думи, записани от куриера на пощенската служба - че е потърсил лицето, но не го е намерил на адреса. Освен това уведомлението се смята предадено и когато получателят не се е явил в пощенската станция да го получи. Ама че бил болен, ама че бил заминал на почивка - няма никакво значение. Не се е явил и толкова. Няма предвиден ред за възстановяване на срокове, дори и при крайно уважителни причини. Човекът просто ще бъде осъден.
Единствената възможност за защита е дело пред ВКС
Законът все пак предвижда възможност това арбитражно решение да бъде отменено - това може да направи само ВКС като първа и последна инстанция.
Но дори и да се подаде такава молба пред ВКС, тя не спира изпълнението. Така че докато съдът се произнесе, потърпевшият спокойно може да остане без дом. Освен ако няма пари в брой, за да внесе обезпечение.
А и надеждата за успех пред ВКС е твърде малка и дори по-скоро теоретична: справката в практиката на съда показва, че съотношението на спечелени и загубени дела никак не е в полза на осъдените от арбитражните съдилища, успелите да спечелят там се броят на пръсти.
Съдът стъпва на тезата, че законът изрично посочва в кои случаи едно решение на арбитражен съд може да бъде отменено: ако страната, която оспорва, успее да докаже, че е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение, ако то не е било сключено или е недействително според закона, ако производството противоречи на закона, ако липсва надлежно уведомяване за арбитражното производство или ако поради независещи от страната причини тя не е могла да вземе участие в производството.
Но дори и очевидно неправилно решение, което погазва конкретна норма в някой закон, не може да бъде отменено. Защото според практиката на ВКС неправилните, а дори и недопустимите решения на арбитража не подлежат на съдебен контрол - този порок не влиза в списъка на изброените в ЗМТА хипотези за отмяна. А и логиката е, че все пак арбитражът е резултат на доброволен избор - страните сами са избрали да му се доверят, следователно са се съгласили да приемат и решението му, каквото и да е то.
И капанът щраква окончателно.