Бекет е романист и поет и се утвърждава като една от литературните легенди на ХХ век, пише poetryfoundation.org. Роден в Дъблин през 1906 г., той учи в Тринити колидж в града.
През 30-те и 40-те години на ХХ век създава първите си романи и разкази. По време на Втората световна война ирландското му гражданство му позволява да остане в Париж като гражданин на неутрална държава. Той участва в съпротивителното движение до 1942 г., когато членове на групата му са арестувани от Гестапо. Заедно със своята партньорка, а по-късно и съпруга Сюзан Дешево-Дюменил, бяга в неокупираната зона, където остава до края на войната.
След войната е награден с Военния кръст за храброст за участието си във френската съпротива. Установява се в Париж, където започва най-плодотворният му период като писател. В рамките на пет години създава „Елефтерия“, „В очакване на Годо“, „Край на играта“ и трилогията от романи „Молой“, „Малоун умира“ и „Неназовимото“, както и две книги с разкази и една с критика.
През 1953 г. създава пиесата „В очакване на Годо“. Тя е написана на френски език със заглавието En attendant Godo. Бекет работи върху творбата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952 година, а премиерата ѝ е през 1953 г. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно.
Пиесата е отказвана от няколко театъра преди премиерата ѝ в Париж. Критиците първоначално я наричат „без сюжет“. По-късно обаче британският театрален теоретик Мартин Еслин определя творбата като ключова за понятието „Театър на абсурда“.
През 1957 г. „В очакване на Годо“ е поставена в затвора „Сан Куентин“ в САЩ. Реакцията е изключително силна - затворниците се идентифицират с чакането и безнадеждността. Американският театрален режисьор Хърбърт Блау отбелязва, че „публиката разбира пиесата интуитивно, без философски анализ“.
Всъщност в пиесата почти нищо не се случва и това е идеята, безкрайното чакане на някого, който няма да дойде, отбелязва критиката.
Пиесата „Край на играта“ на Самюъл Бекет е вдъхновена от финална шахматна партия, като героите в нея са „заклещени“ като фигури без ходове. Германският социолог и философ Теодор Адорно отбелязва, че творбата показва „света след катастрофа, където смисълът е изчерпан“.
Бекет режисира собствените си пиеси с изключителна строгост, настоявайки за точни паузи, движения и темпо. Той не допуска интерпретации, които „психологизират“ героите. Немският театрален режисьор Валтер Асмус описва работата си с него като „музикална партитура, не свободна импровизация“.
Заедно с творчеството на Йожен Йонеско, Жан Жьоне и Харолд Пинтър пиесите на Бекет са сред основополагащите за т.нар. „Театър на абсурда“. Американският литературен изследовател и критик Джордж Уелварт обобщава възгледите му така: „Всички тези неща – еднообразието на човешките същества и техните действия, суетата на човешката амбиция, безполезността на мисълта – се свеждат до песимизъм, по-дълбок от всеки друг, изразен някога с думи. В цялото творчество на Бекет можем да открием доказателства за неговото убеждение, че всичко е безнадеждно, безсмислено, безцелно и, преди всичко, мъчително за понасяне. Той не дава никаква надежда на човечеството, а само картина на непрекъсната мрачност; и онези, които твърдят, че виждат в Бекет признаци на християнски подход или признаци на състрадание, просто отказват да видят това, което е там“, пише poetryfoundation.org.
Може би самият Бекет най-кратко формулира тази дилема в „Неназовимото“: „В живота ми, ако трябва да го наречем така, имаше три неща: невъзможността да говоря, невъзможността да мълча и самотата.“
През 1961 г. Бекет се жени за французойката, пианистка и интелектуалка Сюзан Дешево-Дюменил, с която живее повече от 30 години.
През 1969 г. той научава за присъждането на Нобеловата награда за литература чрез телеграма от своя издател Жером Лендон, в която се казва: „Скъпи Сам и Сюзан. Въпреки всичко, те ти присъдиха Нобеловата награда. Съветвам ви да се скриете“, пише lithub.com. По природа затворени, съпрузите се притесняват от очакваната вълна от внимание. Опасенията им се оправдават, а когато шведската телевизия ги търси за интервю, Бекет се съгласява само при условие, че няма да му бъдат задавани въпроси.
Сюзан Дешево-Дюменил умира на 17 юли 1989 г. Малко по-късно, на 22 декември 1989 г., в Париж умира и Бекет, който в края на живота си страда от емфизем и вероятно от болестта на Паркинсон. Погребан е до съпругата си, като двамата споделят една гранитна плоча, съобразена с неговото изискване да бъде „всеки цвят, стига да е сива.“