„Тържественият академичен съвет на 6 април ще се сведе до произнасяне на слово за пътя на Сарафов, до награждаване на почетни професори, доайени на академията – за тяхната всеотдайна дейност през годините, и до едно юбилейно събитие – отпечатване на пощенска марка заедно с Министерството на транспорта в сградата на НАТФИЗ“, каза проф. Дачев.
В края на същия месец ще има изложба в новата алтернативна сцена на НАТФИЗ, която ще бъде със съдействието на галерии в София.
„Подготвяме панихида за 150-годишнината от рождението на Кръстьо Сарафов, което се надяваме да протече тържествено, така както заслужава самият той, заедно със Светия синод на Българската православна църква (БПЦ). Тъй като сме в дните преди Великден, от Светия синод помолиха всичко това да се реши, след като празникът премине. Очевидно, ще бъде в седмиците след април“, каза проф. Дачев.
По думите му съдбата на сърцето на Кръстьо Сарафов е в ръцете на три институции, които са „силно вързани с този момент“. Това са Народният театър, който съхранява сърцето, НАТФИЗ, който носи името на актьора, и БПЦ, която може да даде благословия какво да се направи, как и кога да се направи, обясни проф. Дачев. „В целия този триъгълник обаче има един етичен проблем. Това са родствениците на Сарафов. Това е проблем, който ние не можем да решим толкова бързо. Ние имаме волята, но ще стане тогава, когато това е възможно“, каза още той.
„Тук сме хора, които са обединени не просто от името Кръстьо Сарафов, а и от идеята. Защото неговата роля в културните процеси във България, колкото и тези роли винаги да се измерват по различни начини, и колкото и да не се измерват винаги еднозначно, неговата роля е безспорна“, каза ректорът на НАТФИЗ.
„Фактът, че той е оценяван още в разцвета на силите си, говори един прекрасен сборник от 1921 година, посветен на неговата 30-годишна сценична дейност. Корицата е изработена от Сирак Скитник, което вече говори, че модерността и традицията преплитат ръце. Тези, които познават тези изяви на Сирак Скитник, защото той е многостранен от литературата до радиото, знаят, че неговият творчески устрем обикновено се прицелва в модерни явления, да кажем като стихосбирката на Теодор Траянов – „Български балади“ от 1921 година или Чавдар Мутафов и още много други, макар че сега не това е темата. Тъй че, още когато човек държи този сборник и вижда, че вътре са вплели ръце и Вазов, и Сирак Скитник, и царя, и министри, и колеги на Кръстьо Сарафов, разбира, че става дума за едно уважение. Дума, която днес все по-трудно се намира, и в която все по-малко вярваме. В този сборник са разказани страшно много неща“, каза проф. Дачев.
Припомни, че от един 6 януари 1891 година се изчислява неговото сценично присъствие, за да може 30 години по-късно да чества негов сценичен юбилей. „Този спомен ще бъде запълнен с едно – за всеки един артист могат да се кажат и добри, и не толкова добри неща. Могат да бъдат прочетени и по-остри критики, и хвалебствени писания. Но едно е безспорно. Сарафов е имал огромна воля да стане актьор. Нищо не е можело да го спре. Нито семейни заплахи, нито разубеждавания. Той е от един доста голям, славен род, в който има революционери, борци за национална и за църковна независимост. Но въпреки това той е устоял на всички тези заплахи“, каза проф. Дачев.
„Митологизира се, може би, как дядо му архимандрит Харитон го е пребил след неговата първа роля, как бил полумъртъв, захвърлен в кладенеца, как едва се е спасил. Но истината е, че ситуацията му никак не е лека, защото е изгонен от къщи. И един бъдещ негов колега в Народния театър, Борис Пожаров, тогава го спасява с неговия театър „Зора“, като му дава не само първата роля на Спиро Македонски, а след този жесток бой вкъщи го приютява и му дава нови и нови роли. И фактически три години той го спасява, иначе не е било ясно какво ще се случи с Кръстьо Сарафов. Оттам нататък историците на театъра, както и много спомени, разбира се, сочат ясно един силен път. Начинът, по който отива да учи със стипендия в Санкт Петербург, начинът, по който се завръща, връзките с театър „Сълза и смях“, Народния театър и така постепенно до неговата 75-годишнина, когато е удостоен с двете големи награди – Димитровска награда и орден „Георги Димитров“. И точно тогава името му се присъжда на тогавашното държавно театрално висше училище, то става Кръстьо Сарафов. Оттук нататък всичко е преплетено, в НАТФИЗ се пазят в архива всички документи, как името преминава през ВИТИЗ, когато става институт, след това когато става академия, 1995 година и навсякъде се сочи, че славното име на Кръстьо Сарафов остава към всяка промяна в името, до ден днешен“, каза проф. Дачев.
И ето ни тук, събрани от този юбилей, за да може всички ние заедно да кажем как присъствието му в различните български културни институции и до днес е изключително значимо, добави той.
/ДД