Баща му, придворен музикант, многократно е водил децата си на концертни турнета из цяла Европа. Но докато семейство Моцарт не обича Залцбург, градът никога не е губил своята привързаност към Волфганг. Неговият образ там е неизбежен – във витрините и върху опаковките на шоколадовите бонбони от марципан; туристите посещават къщата, в която е роден, и по-просторния дом, в който семейството се премества, след като се замогва.
Тези обекти се управляват от Фондация „Моцартеум“ в Залцбург, която поддържа голяма колекция от сувенири и инструменти. Редица от нейните експонати, като например оцапаният с мастило преносим клавикорд, на който Моцарт е написал „Вълшебната флейта“, са подредени в изложбата „Съкровища от Фондация „Моцартеум“ в Залцбург“ в нюйоркския музей „Морган“ до 31 май.
Изложбата обхваща целия живот и наследство на композитора, но голяма част от нея е посветена на неговите формиращи години в Залцбург, с предмети, които илюстрират как едно момче с чудодеен талант се превръща в Моцарт, когото познаваме днес, пише „Ню Йорк таймс“ и спира вниманието си на три експоната.
Цигулката от детството
Бащата на Волфганг, Леополд, му подарява тази цигулка, когато той е на 6 или 7 години. Много по-малка от стандартния размер, тя е изработена от смърч и клен от Андреас Фердинанд Майр, един от колегите на Леополд в придворния оркестър.
В средата на 50-те години на XVIII век Леополд публикува учебник за това как се свири на цигулка. Това вероятно му е помогнало, когато е започнал да дава уроци на двете си деца, оцелели след ранна детска възраст: Волфганг и Мария Анна, на която в семейството казват Нанерл.
Когато Волфганг получава цигулката, той вече композира за клавирни инструменти, които усвоявал с феноменална лекота. Но той харесал цигулката си и започнал да композира сонати за нея; това са едни от най-ранните му произведения с няколко части и по-широко, по-зряло чувство за форма.
Цигулката е по-известна с произхода си, отколкото със звука си, който е скромен и малко носов, отбелязва „Ню Йорк таймс“. Но тя е забележителна и с това колко добре е запазена. Детските инструменти често са очукани, но този е оцелял през ранните години на пътувания на Волфганг, а по-късно и в частна колекция, преди да попадне в „Моцартеум“ през 1896 г.
Музиката на Нанерл
Изложбата показва единственото оцеляло музикално произведение, написано от Нанерл. Няколко години по-голяма от Волфганг, тя е първото чудо на семейство Моцарт.
Нанерл се е учила от тетрадка, която Леополд й е дал, когато е била на 7 години. Тя също е изложена и съдържа пиеси, написани от различни композитори, преписани на ръка и подредени по степен на трудност. В крайна сметка Волфганг се учи от същата колекция, след което започва да се опитва да композира сам.
В началото братът и сестрата изнасят концерти заедно, но в даден момент Волфганг започва да засенчва Нанерл. Тя е блестяща клавесинистка и брат й пише пиеси за четири ръце, които извличат максимума от таланта й. Леополд обаче е по-заинтересован да промотира своя син-чудо.
Два фрагмента от партитура на Нанерл се намират в Париж и Аугсбург, Германия. Наскоро обаче тяхното продължение беше открито в колекция, дарена на музея „Морган“ през 2019 г. Сега трите части са обединени, събрани като факсимилета и ръкопис в изложбата, и предлагат възможно най-ясната представа за нейната музика.
„Турски марш“
Детството на Волфганг, прекарано на път, го спасява от провинциализма, в който би бил затворен в Залцбург. И докато съзрява като изпълнител и композитор, той вплита космополитни преживявания в музиката си, коментира „Ню Йорк таймс“.
Пример за това е финалът на неговата Соната за пиано в ла мажор (K. 331), по-известна като „Турски марш“ (Rondo alla Turca), чийто препис е изложен сега в „Морган“. Една от най-известните мелодии в класическата музика напомня за турските военни оркестри, които са били популярни във Виена по онова време. Сонатата е била създадена, за да стане хит, с игриви ритми, пакостливи орнаменти и завладяваща екзотична тема, която се повтаря отново и отново.
Рондото става толкова популярно, че се свири в домовете из цяла Австрия след публикуването му през 1784 г. То все още е неустоимо за младите пианисти, които искат да се изявят, подобно на малкия Волфганг в младостта си, завършва „Ню Йорк таймс“ обзора си на изложбата в музея „Морган“.