Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт.
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители.
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/
Има хора, в чието присъствие сякаш ставаме по-добри. По-уверени. По-смели. По-събрани. До тях говорим по-ясно, мислим по-свободно, държим се така, сякаш собствените ни възможности наистина съществуват. Има и други хора, пред които се смаляваме, съмняваме се, губим вътрешен ритъм и започваме да грешим повече от обикновено. Нерядко обясняваме това с химия, с характер, с настроение, с късмет. Но социалната психология отдавна знае, че в основата често стои нещо далеч по-тихо и по-мощно: очакването.
Начинът, по който един човек ни гледа, не остава вън от нас. Той влиза в нас. Ако някой постоянно общува с нас така, сякаш сме способни, интересни и развиващи се, ние започваме да се държим по различен начин. Ако обаче постоянно усещаме недоверие, съмнение, снизходителност или скрита присъда, не след дълго тази нагласа започва да моделира собственото ни поведение. Така онова, което другият само е предполагал за нас, може да започне да става истина.
Психологията отдавна изучава този феномен.
Един от най-впечатляващите експерименти, който го доказва, е известен като Ефектът на Пигмалион (известен още и като „Ефект на Розентал“). Той е заимстван от пиесата „Пигмалион“ на Джордж Бърнард Шоу. Това е психологически феномен, при който високите очаквания към даден човек (или към себе си) водят до по-доброто му представяне, превръщайки се в „самосбъдващо се пророчество“.
Експериментът, който променя разбирането за човешкия потенциал
През 60-те години на XX век психологът Робърт Розентал, професор от Харвард, провежда експеримент в началното училище в Спрус, Сан Франциско, който остава един от най-известните в социалната психология. Доктор Розентал е извършил над 300 експеримента върху теорията на очакванията, обаче „Ефектът на Пигмалион“ остава в историята. Този експеримент се оказва възлов за развитието на човешкото съзнание. На учителите в училището е представен т.нар. „Harvard Test of Inflected Acquisition“ (тест за интелигентност) - тест, който звучи престижно и научно, но всъщност в този контекст е използван като инструмент за внушение. На част от учениците, избрани не защото наистина са показали специален талант, а случайно, е сложен етикетът, че са на прага на бърз интелектуален растеж, защото са решили теста перфектно. Учителите започват учебната година с убеждението, че точно тези деца ще направят голям скок в развитието си.
Тук е важно да спрем за миг. На пръв поглед нищо не се е променило. Децата са същите. Класните стаи са същите. Уроците са същите. Но се е променило едно невидимо нещо - погледът на възрастния. А именно той се оказва достатъчен, за да започне реална промяна. Защо? Защото очакванията рядко остават само в главата. Те се превръщат в интонация, в търпение, в поглед, във време, в шанс, в начин на поправка, в тип обратна връзка. Учител, който вярва, че едно дете ще се справи, му дава още един опит. Говори му малко по-меко. Изчаква го малко повече. Подканва го по-внимателно.
В изследването на Розентал в края на учебния период именно децата, за които учителите са получили позитивно внушение, показват по-голям ръст в някои показатели, особено при по-малките класове. По-късно именно това става основа за идеята, че очакванията могат да се превърнат в самоизпълняващо се пророчество - вярването на един човек влияе на отношението му, отношението влияе на поведението на другия, а поведението започва да оправдава първоначалното вярване.
Разбира се, за да бъдем честни, е важно да кажем и друго. Този експеримент е и един от най-критикуваните. По-късни изследователи поставят под въпрос силата на ефекта, качеството на измерванията и възможността резултатите да бъдат възпроизведени по същия начин. Метаанализи и критични прегледи от следващите десетилетия показват, че ефектът на учителските очаквания съществува, но по-често е по-малък и по-ограничен, отколкото е изглеждало в първоначалните смели интерпретации. Това не обезсилва голямата идея. Напротив - прави я по-зряла: очакванията не са магия, но са реално психологическо влияние.
Така се ражда един от най-силните психологически феномени: „Хората започват да се държат така, както вярваме, че ще се държат“.
Как очакванията създават реалност
Този ефект не е ограничен до училището. Той се случва навсякъде - в семейството, в работата, в приятелствата, в любовта. Когато вярваме, че някой е способен, ние:
- му даваме пространство,
- говорим с уважение,
- слушаме го,
- подкрепяме го.
И този човек постепенно започва да се усеща такъв. Но когато очакванията са ниски, се случва обратното. Когато някой бъде възприеман като:
- слаб,
- несигурен,
- проблемен,
- неспособен,
той започва да усеща това отношение. И много често - несъзнателно - започва да се държи според него. Не защото е такъв. А защото така е видян.
Най-силното място на този ефект - детството
Ефектът на очакванията е особено силен в детството.
Децата изграждат своята идентичност чрез очите на възрастните. Начинът, по който родителят гледа детето си, постепенно се превръща в начина, по който детето гледа себе си. Ако едно дете чува:
„Ти можеш.“
„Ти си способен.“
„Вярвам в теб.“
то започва да изгражда вътрешна увереност.
Но ако чува:
„Ти не ставаш.“
„Винаги грешиш.“
„Няма да се справиш.“
то започва да изгражда вътрешен критик. И този глас остава за цял живот.
Очакванията в любовта и отношенията
Този ефект се проявява много силно и във връзките. Когато вярваме в партньора си, когато го виждаме като ценен, способен, значим, той започва да се държи по този начин. Но когато очакваме разочарование, когато се съмняваме, когато гледаме с недоверие, това постепенно променя поведението му. Очакванията не са просто мисли.
Те са поведение. А поведението създава реалност.
Невидимата отговорност
Това означава нещо много важно. Всеки човек носи отговорност не само за своите действия, но и за начина, по който вижда другите. Защото понякога най-големият подарък, който можем да дадем на някого, не е съвет, не е помощ, не е действие.
Понякога най-големият подарък е: да вярваме в него, преди той да е повярвал в себе си.
Понякога съдбата на един човек може да зависи от това дали някой е повярвал в него навреме. Учител. Родител. Партньор. Треньор. Приятел. Един-единствен човек, който те гледа така, сякаш ти можеш. Понякога това е достатъчно, за да започне промяната.
Но има и обратната истина - понякога една биография е осакатена, не защото човекът е нямал талант, а защото никой не го е видял такъв. Не е имало кой да каже: „Виждам в теб нещо повече“. Има хора, които са живели години наред под товара на ниски очаквания. Те са били „посредствени“, „слаби“, „разсеяни“, „несериозни“, „трудни“, защото някой някога е произнесъл това достатъчно пъти. Етикетите, които повтаряме, често не остават просто думи. Те се превръщат в климат.
Разбира се, човек не е напълно беззащитен срещу чуждите очаквания. Има вътрешна устойчивост, има личен избор, има терапия, има втори шанс. Но е наивно да вярваме, че средата няма значение. Социалната психология е категорична: значението й е огромно.
Най-силният пласт на тази тема обаче идва, когато я обърнем и към себе си. Защото не само другите имат очаквания към нас. Ние също имаме очаквания към себе си. И често сме много по-безмилостни от всеки учител, родител или партньор.
Ако вътрешно очакваме, че ще се провалим, че ще се изложим, че не сме достатъчни, че пак няма да стане, ние несъзнателно започваме да се държим така, че да потвърдим тези страхове. Отлагаме. Свиваме се. Не рискуваме. Не вдигаме ръка. Не кандидатстваме. Не казваме. Не се заявяваме. И после въздишаме: „Ето, знаех си“.
Тоест, Ефектът на Пигмалион живее и вътре в нас. Вътрешният ни глас е нашият най-постоянен учител. Ако той е унижаващ, шансовете ни намаляват. Ако е твърд, но вярващ, нещата се променят.
Може би затова тази тема е толкова силна. Защото ни напомня, че хората не са само това, което са в момента. Те са и онова, което може да се разгърне, ако попадне в правилното поле на очакване.
И понякога най-голямата човешка доброта не е да дадеш съвет. Не е да поправяш. Не е да анализираш. Понякога най-голямата доброта е просто да видиш в другия нещо, което той още не е видял в себе си.
Да му заемеш за малко своята вяра.
Да кажеш - с отношение, не непременно с думи:
„Мисля, че можеш“.
„Мисля, че в теб има повече“.
И ако един учител в едно обикновено училище може - само чрез очакването си - да измести леко посоката на едно дете, тогава всеки от нас всеки ден има тази възможност с хората около себе си.
Диана БАЛКАНДЖИЕВА