Тя припомни, че Вежинов е завършил философия и е писал във всички възможни жанрове - стихотворения, кратки разкази, новели, фейлетони, сатира, пътеписи, сценарии, криминална литература, фантастика. В неговото време в България фантастиката се е смятала за лек, дори презрян жанр, на нея се е гледало с аристократично високомерие, а според баща ми тя е най-трудната за писателя, разказа дъщерята. Добави, че той не е одобрявал термина научна фантастика, защото смятал, че „съединението на научно-техническите знания и фантастиката е посредствен художествен хибрид“, цитира го тя.
По думите й той си измислил термина „фантастичен реализъм“, който целял отделяне от социалистическия реализъм. За него този стил бил най-актуалният през 60-те и 70-те години на ХХ век, защото с тогавашните методи е било трудно да се предаде съвременна случка, по-интересно е било чрез това, което сега наричаме фентъзи. Смятал е, че с бързото настъпление на технологиите в ХХ век всичко, което писателите предвиждат, приключва и става безинтересно. „Добре, че не живя в нашия век“, добави дъщеря му.
„Той се боеше от технологиите не като нови изобретения, а от това до каква степен те могат да затрият чувствата и природата, защото за него това беше най-страшното нещо - унищожаването на природата. Дразнеше се много от мисълта, че човек се поставя над природата, след като е част от нея и е на едно ниво с нея“, сподели още Павлина Делчева. В същото време писателят е имал силна връзка с автомобила. Бил е един от първите хора след 1944 г., които са притежавали частни коли. Според нея за него това не е било престиж, а някаква крачка към бъдеще и напредък, защото не е бил човек, който „иска да седи на коня“, а е искал и търсел прогреса.
„Той мислеше за скока в технологиите и се плашеше, но за него беше по-интересен еволюционният скок. В първия му фантастичен разказ от 1963 г. „В една тъмна нощ“ главният герой чете мисли. „Езерното момче“ диша под вода. В „Бариерата“ момичето може да лети. Всичко това може да бъде възприето като метафора на различното, което обществото не може да разбере и да приеме дори в повечето случаи, но едновременно с това той беше убеден, че би могло това да е еволюционният скок. За него беше интересно, че не сме спрели своето развитие, че тепърва хората ще могат много неща, но не по изкуствен път, а вътрешно в себе си“, подчерта тя. Според нея при Павел Вежинов е важна границата на познанието, докъде сме готови да приемем различното мислене и до каква степен сме свободни. За нея тази тема, която тогава не е била толкова популярна, в съвременното общество изпъква все повече.
„Баща ми се базираше на личността – какво носи всеки човек и какво има силата да възприеме и предаде. Той не обичаше да предвижда какво ще се случи занапред“, сподели Делчева. Припомни, че обществото на бъдещето е описано в разказа „Когато си в лодката“ и се е предполагало, че то трябва да се възприеме като комунизма, когато всички са задоволени, нямат проблеми и имат възможност да правят каквото искат. „Тъжното е, че хората започваха да се самоубиват, защото вече могат да имат всичко, стигнали са до края на целта. Тогава той ми каза, че наистина му е трудно да си представи такова общество и комунизма. Странно е, че човек с безкрайно въображение не може да си представи едно презадоволено общество, но това всъщност е хубаво, защото не може да си представи, че човечеството ще спре в развитието си. То винаги трябва да върви напред по пътя“, обясни Павлина Делчева.
Отчуждаването също е тема във фантастичното творчество на Павел Вежинов, според неговата внучка Вида Делчева. Тя смята, че пример за това е романът „Гибелта на Аякс“, където изключително задълбочено е описано психическото заболяване на хора, затворени в космически кораб с години. Подчерта, че срещата с другия присъства във всичките му произведения с извънземни и там винаги има различни култури, начин на мислене, развитие, макар че някъде, като в „Сините пеперуди“, не може да стане контакт заради твърде голямото биологично различие. В разказа „Когато си в лодката“ нещата се виждат в процес при срещата между развиващите се хуманоиди и много напредналите извънземни.
Според нея двете крайности на общуването Вежинов показва в „Бариерата“ и „Белият гущер“ - в първия случай става дума за много развито чувство, водещо изцяло над разума, а в другото произведение героят е мозък като машина, сякаш неспособен на емоции. За нея те показват, че не може да се оцелее само с разум или чувства, трябва да са развити и двете, защото иначе стигаш до много лоша ситуация.
Един от любимите автори на Павел Вежинов е била Урсула Ле Гуин, каза дъщерята на писателя. В края на 1970-те му попада „Лявата ръка на мрака“ - в списание „Съвременник“, преди да излезе в Библиотека „Галактика“, и е бил зашеметен. Другият автор, на когото гледал като на близък до себе си, е бил Курт Вонегът, добави тя. Не помни да е имал интерес към съветската фантастика и да я е обсъждал. Друга важна негова творческа черта, според нея е, че не е споделял идеите си в никакъв случай, а единственият му читател преди редактора е била машинописката, която набирала първия екземпляр на ръкописа.
Третото издание на фестивала „Литературен прожектор“ под мотото „Истории от бъдещето“, организирано от Варненската библиотека, продължава до 28 март, като част от поканените гости ще се срещнат с публика и в София, Шумен и Стара Загора.