Според изданието новата постановка на „Тристан и Изолда“ бележи началото на нова ера в „Метрополитън“ опера (Мет) и е „събитието на сезона“.
Постановката е дебют в нюйоркския театър за режисьора Ювал Шарон, който през 2024 г., далеч преди да знае, че ще получи този ангажимент, пише в книгата си A New Philosophy of Opera („Нова философия на операта"), че „Тристан и Изолда“ е най-трудната за поставяне от целия класически репертоар.
„Това е една от причините да приема предложението на Мет. Обичам невъзможните предизвикателства“, казва Шарон пред Асошиейтед прес.
Според режисьора това, което прави операта толкова трудна за поставяне, е философската основа, която Вагнер дава на историята за страстта, предателството и смъртта.
Композиторът, който сам пише либретата си, използва историята като рамка, в която героите му дълго размишляват върху това, което Шарон нарича „образи на полярност: ден и нощ, мъжко и женско, тяло и дух, живот и смърт“. Операта е „среща с неизвестното и неизразимото. Тя е едновременно океан по обхват и напълно интимна в своето възприятие“, казва той.
Или, както обобщава Питър Гелб, генерален мениджър на „Метрополитън“ опера: „Това е история с кратък сюжет, но много силни митологични и метафизични аспекти на връзката между Тристан и Изолда. Това не е „Бохеми“.
Норвежкото сопрано Лизе Давидсен дебютира в ролята на Изолда само преди месец в Испания, а интересът към новата постановка в „Метрополитън“ е толкова голям, че три дни преди премиерата на 9 март седемте представления в залата с 3800 места бяха почти напълно разпродадени и театърът обяви допълнителен осми спектакъл на 4 април. Нещо, което се случва много рядко, особено в последните години, когато престижният американски театър намалява броя на заглавията в афиша си заради финансови проблеми.
„Давидсен е артистка от ново поколение, обречена да влезе в пантеона на драматичните сопрани. Тя навлиза в нова, зряла фаза от кариерата си, която скоро ще я отведе до Вагнеровия връх като Брюнхилде в „Пръстенът на нибелунга“, коментира „Ню Йорк таймс“.
В ролята на Тристан е тенорът Майкъл Спайърс, който за първи път изпълнява цялата опера, а диригент е музикалният директор на „Метрополитън“ опера Яник Незе-Сеген.
Главните роли тук са сред най-трудните в целия оперен репертоар, защото изискват вокална сила, за да проникнат през огромния оркестър на Вагнер, и издръжливост, за да понесат четири часа пеене, коментира Асошиейтед прес.
За щастие, постановката на Шарон и сценографията на Ес Девлин помагат на певците чрез тунел в центъра на сцената, който е нещо като високоговорител за гласовете им.
За режисьора този тунел напомня начина, по който някои хора описват преживяванията си, близки до смъртта. Той също така напомня за акта на раждане на дете, което излиза от утробата на майка си – процес, описан от Тристан в текста.
„Тунелът е нещо наистина много практично, защото тази опера е почти невъзможна за изпълнение“, казва Девлин пред Асошиейтед прес.
В „Тристан и Изолда“ има и друг интересен детайл, който остава визуално скрит за публиката. Към края на операта от кулисите се чува звук, какъвто мнозина от публиката вероятно никога не са чували. Звукът идва от т.нар. holztrompete („дървен тромпет“ на немски) – дървена тръба с дължина около 1,20 м, специално изработена според не особено ясните указания на композитора, пише Асошиейтед прес.
Тромпетът сигнализира пристигането на кораба, превозващ Изолда и крал Марк в Бретан, вдъхновявайки смъртно ранения Тристан да се задържи още за малко на този свят.
Вагнер пише нотите за английски рог, но в бележка под линия в партитурата си добавя, че може да се изпълни и с дървена тръба, която трябва да има „ефекта на много мощен инструмент като алпхорна“. Вагнер учонява в писмо от 15 юни 1861 г. до цигуларя и диригент Хайнрих Есер, че иска тръбата да бъде „дълга поне три фута, изработена от дърво, почти като тромпет, леко извита надолу“.
По-късно диригентът Ханс Рихтер заменя дървената тръба за спектаклите в Байройт през 1902 г. с тарогато, дървен духов инструмент, често срещан в унгарската народна музика. Именно тарогато се използва в „Метрополитън“, когато Джеймс Ливайн дирижира „Тристан и Изолда“ в периода от 1981 до 2008 г.
Днес за постановката се използва специално изработен дървен тромпет, който има само един вентил. На него свири тромпетистът Били Хънтър, който е репетирал в продължение на месец в хола на апартамента си в „Уест Сайд“ пред публика, състояща се от съпругата му, която е пианистка, и децата им.
„Ако на децата им харесва, тогава знам, че е добре“, казва Хънтър пред Асошиейтед прес. „Това е като с храната. Ако ядат, значи си свършил добра работа.“
След като изсвири краткия фрагмент с дървения инструмент, Хънтър, който в първо действие също свири зад кулисите, но на класически тромпет, може да си тръгне, без да чака финала на представлението и овациите на публиката.
„Тръгнах веднага към дома, за да сложа дъщерите си да спят, да освободя дядото и да чакам съпругата ми да се върне от работа“, разказва Хънтър пред Асошиейтед прес.
„Тристан и Изолда“ е представена за първи път в България през февруари 2015 г. в Софийската опера, 150 години след световната си премиера в Мюнхен.