Проф. дин Милко Палангурски беше първият лектор в новата инициатива на катедра „Български език, литература, история и изкуство“ /БЕЛИИ/ във факултет „Природни науки и образование“ на Русенския университет - постоянен семинар „Съвременна историография“.
Идеята е актуална, интересна и полезна както за студенти, така и за граждани, за които лекциите в семинара са отворени. Във време на прииждащи вълни от фалшиви новини, яростна дезинформация и целенасочена подмяна на фактите с наукообразни митове, призвани да обслужват нечии непосредствени и дългосрочни стратегически интереси, е много важно да се чуе автентичният глас на историята. Тази, която не работи с пропагандни клишета, а с извори, документи, потвърдени факти в тяхната пълнота - без селекция, с обективни анализи и безпристрастни изводи.
Проф. дин Милко Палангурски от Института за исторически изследвания при БАН е един от безспорните авторитети в историческата наука. Той е водещ специалист по Нова история на България. Дългогодишен преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и изследовател в БАН. Автор е на десетки монографии, посветени на българския парламентаризъм, изборните системи и политическия елит след Освобождението.
Темата на публичната му лекция в Русенския университет беше „Княжество България между Европа и Азия (1877-1887). Трудният път на съзиданието“. В изложението си професорът анализира ключовото десетилетие, в което младата българска държавност се изгражда в сблъсък между националните интереси и геополитическите амбиции на Великите сили.
След лекцията проф. Палангурски даде интервю за „Утро“. С него по молба на редакцията разговаряха д-р Веселка Радева и доц. Николай Тодоров, преподаватели в катедра БЕЛИИ и студенти на проф. Палангурски.
- Проф. Палангурски, какво ново има да ни даде новата история?
- Новата история винаги може да ни даде много нови неща, защото отдалечаването във времето от едно историческо събитие дава възможност за по-сериозен анализ, за поглед в по-голяма дълбочина, за оценки и преоценки на това, което тогава се е смятало за нормално, полезно или вредно. С течение на времето нещата се променят, защото едно събитие намира своето място в политическата история на страната, когато се доказва то дали е добро или носи негативи.
Винаги модерната българска история има какво да каже - най-малкото защото не трябва да забравяме, създаването на модерната България няма нищо общо със старата средновековна държавност като идея, освен име и някакъв опит за приемственост, защото създаваме една парламентарна, демократична държава. Параметрите на този парламентаризъм и демократичност са нещо друго, но така ние се вписваме в общоевропейския път, който навлиза на континента с Великата френска и Великата американска революция, т.е. последните 250 години. България се вписва някъде по средата на този процес, общоевропейски и северноатлантически, и е една от старожилците /буквално - човек, който от поколение на поколение живее в дадено населено място - б.р./ в световната демократична система.
Нещо, което ние пропускаме или подценяваме, но факт е, че България скоро ще направи 150 години конституционен режим на управление. Собствено самоуправление е нещо, с което други държави в Европа не могат да се похвалят. Достатъчно е да споменем, че Полша, Чехия, Словакия, Хърватска са държави, които са създадени след нас и чак тогава и те имат правото на демократично-конституционно самоуправление. От тази гледна точка винаги има какво да се покаже нещо ново.
В последните години за мен най-важното е, че все повече се обръщаме към основните положения и структурите на демократичната система, като се опитваме да преодолеем онези стари негативи, стари грешки. Факт е, че България има една устойчива демократична система, която, разбира се, от време на време изпада в малко авторитаризъм и тоталитаризъм, но това е главно заради външния натиск.
Другото, което няма как да не подчертая, е, че ние сме място на геополитически сблъсък, излизайки от една империя, която е азиатска, без традиции в демократичността, каквито има Западна Европа, ние, бидейки извадени оттам с помощта на една друга азиатска, деспотична система, успяхме в крайна сметка да се впишем в европейското пространство, както казах - с известни фрустрации. За мен най-ценното и най-важното като оценка и поведение е, че като погледне човек българското село, въпреки неговите крайни мерки и отношение към събитията, които се случват около нас, общо взето то се държи като европейско.
Но това е една съвършено вечна тема, в която сблъсъкът между Изтока и Запада при нас, във вътрешната ни ценностна система, ще продължи и следващите 200 години
- И в този контекст - скоро отпразнувахме националния празник 3 март, но като че ли празникът напоследък повече разделя, отколкото да обединява.
- Никога не е обединявал празникът. Този празник, след 1885 г., със Съединението на България, винаги е бил гледан с подозрение, защото това е опит за налагането на една имперска гледна точка към българския въпрос. И всъщност тук е дебатът. Защо не празнуваме Руско-турската война? Руско-турските войни са единадесет. Българските земи са освобождавани, окупирани, недокарвани до свободно състояние няколко пъти. Но това не е толкова важно. Няма никакъв проблем с паметниците за загиналите в Руско-турската война. Има проблем с паметниците след 9 септември. Паметта, отдадеността и мястото на руската армия във войната, която на практика доведе до създаване на България, никой не оспорва. Оспорва се какво в крайна сметка празнуваме.
Трябва да се изясним какво се крие зад понятието национален празник. Националните празници започват да се появят точно със споменатите две революции, на които светът дължи всичко, което е в модерно време - Френската и Американската. Когато се отхвърля старото и се въвежда новото управление със свобода, равенство и братство, което означава, че всички хора стават граждани и равноправни, макар и не отведнъж и не толкова лесно, с отхвърляне васалитетите на други империи и така нататък. Също за България точно това е най-важното и трябва да се отчете.
Има ли наше действие, което да е направило толкова много за българската независимост и свобода? Или тя е подарена свобода от външни сили? Какъв е националният елемент на празника? Всички наши съседи, сега забележете, са освобождавани, получавали независимост, благодарение на руско-турски, австро-турски, английско-турски войни, т.е. на Великите сили, защото Турция не е само една велика сила, никой не го забравя. Но никой не празнува подобен договор, подобна война.
Всеки празнува това, което смята за най-ценното. Двете съседни държави на юг и на запад, гърци и сърби, празнуват началото на своите революции
Ако го преведем в български аспект - 20 април. Но ние не го и празнуваме. Само тази година, защото ще бъде юбилейна.
Ако празнуваме независимостта, другият основен белег на създаването на държава, това нещо важи за Черна гора, за Северна Македония, за Молдова, за Хърватско. Техните национални празници, с изключение на Черна гора, който те приемат от 1878 г., т.е. от Берлинския договор, са свързани с разпадането на Югославия и Съветския съюз и те приемат това за най-важното национално усилие.
Една съседна Румъния не празнува толкова независимостта, която е свързана пак с тази война, а празнува съединението си от 1918 г., когато Румъния става модерна държава и обединява всички стари, както се казва, средновековни територии на румънската държавност в една голяма държава. До ден днешен те празнуват това, края на Първата световна война. Същото е и в Белгия, същото е и в Италия и т.н.
Ние трябва да кажем, че сме единствената държава, която за национален празник обявява един договор, който никога не е влизал в сила, подписан между други две държави, без наше участие. Т.е. в празника отпада термина или понятието национално. Какво излъчваме като национално? Защото ние не сме постигнали сами това. Да, ние сме поводът, ние сме дали повод с Априлското въстание, ние сме накарали всички Велики сили да се подпишат, че българската свобода е неизбежна, за Цариградската посланическа конференция да не забравяме никога. Това, че някой някъде е подписал едно примирие, не означава нищо за мирната дипломация, а е една стъпка към края на войната и създаването на българската държавност. Проблемът на нашия празник е, че той не излъчва национална гордост и достойнство.
- А не се ли създава една прекомерна благодарност от страна на българите и това благодарност ли е, или комплекс?
- Може да се каже и двете. Политиците се опитват да го изкарат благодарност, за да имат закрила от една външна сила, без която те не могат да управляват. Това нещо се появява още по време на Съединението. Част от публиката, от широката маса, си има комплекса, защото той е дълбоко свързан още през Възраждането. В българското общество през Възраждането, оставете всякакви външни намеси, има един дълбок разлом.
Разломът е много простичък. Ние можем или не можем?
Можем ли сами да постигнем онова, което сме очертали като държавност, като национална принадлежност, като самостоятелна форма на самоуправление? Можем ли да го постигнем сами, с помощта на външна сила или чрез реформирането на Османската империя? Евентуално. Което е най-трудният вариант, макар, теоретично, може би бил най-лекият като загуби и средства. Този проблем прозира през всички вестници, програми за освобождение и дори в структурите на революционната организация.
Основният елемент на най-върховната идея на Васил Левски за самостоятелна организация, трябва да си кажем, че не се приема изцяло от българското общество. Смята се, че нямаме този ресурс, с който да постигнем това нещо. Всъщност тук има един много важен елемент. В гръцката и сръбската митология и поведение се смята, че те имат този ресурс и са го постигнали. Това важи и отговаря за един друг въпрос - прословутото робство и робско подчинение.
Ние всички балкански народи, абсолютно всички, сме в един и същ социално-икономически режим с Османската империя. Пише го и в учебниците за средно образование. Единственият народ, който иска да се изкара роб, твърди, че е бил роб, е българският
Което вече показва дълбоките комплекси, които съществуват в българското общество. И най-интересното е, че ние се превръщаме в роби постфактум, когато нашите деди са го докарали до свободна България. Това нещо не може да се обясни.
Това е психическа и национална параноя, която няма излекуване за мен.
Години наред говориш, четеш и накрая ти казват, да, ама все пак сме били роби. И тук има още един парадокс. На въпроса „Дядо ти бил ли е роб?“ най-често се отговаря „Не, в моето село никога не е замръквал турчин, никога не са плащали данъци“. И като тръгнеш един по един да разпитваш за поведението на хората в техните родови истории, всички са били свободни, войнугани, пазачи, дервентджии и така нататък, със специален статус, но иначе колективно сме били роби. Това показва, че създаването на малоценност и комплекс в българското население става по много пътища и един от тях е този маркер на празничната система.
Не може да не празнуваме, дори официално годишнината от Априлското въстание, за да е по-удобно, за да няма почивен ден, е преместена на 2 май, което е просто безумие. Представете си гръцката революция да е преместена, какво ще се случи с правителството в Гърция, какво ще бъде по улиците на Атина и на всички други градове. Националният нихилизъм лекичко си е прокарван от част от български елит, който знае много добре, че не може да предложи нещо, което да овладее народа и предпочита да бъде изпълнител на чужда воля. Тук говоря за целите тези 148 години, през които това нещо функционира. Но то се корени още във Възраждането, за съжаление, което показва недотам узрялата идея за национална принадлежност.
Има и нещо друго. Елитите, които се формират тогава, за разлика от гръцките, не покриват цялото национално землище. Много е кратък периодът на успешно развитие на този български икономически и културен елит. Нашата църква бързо решава, че трябва да стане част от традиционния православен свят. Аз винаги съм казвал, че Българската екзархия е Фенер на български език, т.е. гръцката патриаршия с български владици. И тъй като и нейният ресурс е ограничен, тя започва да разчита на държавата и секуларизацията бързо приключва. Всъщност нито един владика не протестира, примерно за отнемането на избирателните му права, което прави българската държава, просто въвеждайки правилото, че който получава заплата, няма право да гласува. И така, на владиците заплатата им се оказва по-важна. Кесиите с грошовете са по-интересни, което, между другото, прави разлика между румънската и българска църква. Дайте да си го кажем. Както и сега има огромна разлика, затова и българската църква в момента е подразделение на руската църква.
- Наскоро излезе монографията ви, заедно с професорите Петър Стоянович и Веселин Янчев „Три погледа към Съединението от 1885 г.“. Какъв е вашият поглед към Съединението?
- Може би ми се изясниха някои неща, които години наред не можех да си ги обясня, въпреки че почти 40 години се занимавам с Нова българска история. Съединението е краят на Освобождението и начало на освобождението от освободителите.
Така да се каже, приключи онова, което се формира с Априлското въстание и Берлинския договор, защото Румелия е погълната, ликвидирана
Има един владетел, един народ, един парламент, една валута, една армия, една съдебна система. Друг въпрос е, че останахме без владетел, но все пак успяхме да го извоюваме.
И второто е, че след 6 септември 1885 г. цялата армейска структура, от старшината до Генералния щаб, беше в български ръце. От този миг нататък българската армия до поне 1945 г. беше българска. И ресурсите, които отделяше България, а те са огромни, между 30% до 60% от Брутния вътрешен продукт, за създаването на армейска структура, която да реши националния въпрос, вече се управляваха, концентрираха и развиваха от страна на българския политически и културен елит, който получаваше правото да го управлява чрез парламентарната система.
Затова казвам, че в този миг България на практика приключи с азиатските възможности. Каквото е да се случва в историята, след 1885 г. имаше няколко варианта. Румелия като една не даже провинция, като област, дори самата Османската империя я разглежда повече като вилает, спокойно можеше да се върне към османската си същност. Никога не забравяйте, че по договор империята имаше право да подържа армия по нейните граници, т.е. с княжеството. Княжество България дълго време се колебаеше между Конституцията или не. Без Конституцията ставахме руска провинция ад хок, директно.
От този момент нататък вариант на връщане към едната империя или пришиването към другата беше невъзможно. От трите възможни варианта Съединението прие европейския вектор на развитие. И той успя да издържи до 1944 г., когато временно бяхме насочени отново към азиатските степи до 1989-а и след това бавно и постепенно се върнахме в обратната посока.
Съединението играе ролята на окончателна геостратегическа принадлежност. И най-важното в случая е, че тази принадлежност е благодарение дейността на самия българския народ и неговите институции. Защото и тогава има огромно недоверие в онова, което да го наречем елит. Огромна маса от българските политици смятат, че българската армия няма да издържи при една война. Смятаме, че няма да успеем да доведем до успешен край дипломатически Съединението. Смята се и направо го пишат по вестниците част от българските политици, че армията ще изпостреля българските офицери. Това го казват български бивши министри и бъдещи.
Идеята, че ще се провалим със Съединението, защото няма покровител, е дълбоко вкоренена в част от онези, които въстават срещу Съединението. Те до края на живота си дори не го приемат, защото, виждате ли, ние сме се били опълчили на покровителката, която съвсем нямаше никакво намерение да покровителства в дадения случай.
И този собствен ход ни доведе до някои кризи, но в крайна сметка българската независимост не беше заплашвана, докато се стигна до идеята, че ще ставаме съветска република през 1919 г. След 1919 до 1944 г. успяхме да отбием и тези мераци да ни превърнат в част от Съветския съюз. След това вече, както знаете, доктрината „Брежнев“ не предвиждаше независимост и такива неща, като самостоятелно управление. Тя предвиждаше друг тип подчиненост. Даже нашите политици два пъти се опитаха да решават, че България трябва да влезе в рамките на Съветския съюз. Това са решения на български политически органи, които управляват в даден момент, така че не са за подценяване.
С други думи, 150 години ние се колебаем накъде? На юг-югоизток, да кажем, североизток или на запад? Последните 40 години близо, да кажем, поддържаме някаква общоевропейска динамика. Дали ще успеем да я съхраним, е работа на футуролози, а не на историци.
- Какви изненади да очакваме от архивите?
- Всъщност за Новата българска история няма много архиви, които могат да излязат, защото архивите на Австро-Унгария, Германия, Франция и Англия отдавна са изцяло открити. На практика секретни архиви от периода поне до края на Първата световна война няма. Не съм сигурен дали има и до Втората световна война, макар че там е по-възможно.
Две архивохранилища крият изненади и нови информации. Това е на руското външно министерство и руските военни архиви. Между другото,
този архив, който е товарен в България без описи през септември 1944 г., също стои реално неотворен
Тези архиви могат да дадат много интересни неща, но тъй като в Русия архивите се отварят на базата на революционното положение и доколко дадена власт е низвергната. В момента отново те са затворени. Трябва да чакаме промени, евентуално някога да влезем пак в тях.
Другият архив, който за наша радост е свободен, са огромните архиви на Османската империя, които все повече получават вниманието на българските изследователи. Там проблемът е огромното количество и неизвестността, която има в папките. Трудното е начинът за намиране, но архивът е толкова добре дигитализиран, че вероятно след всяко ходене на всеки изследовател ще се появят нови данни за онова, което съществува, защото сега се оказва нещо много интересно. Османската империя е сюзерен на България до 1908 г. и ние реално пълна, точна история на взаимоотношенията между двете страни нямаме. Да не забравяме, че в международен план това е сюзеренът, който отговаря за спокойствието в България до нашата независимост през 1908 г. Огромните количества връзки, които съществуват между двете държави на най-различно ниво, тепърва могат да дават много сериозни изненади. Както виждате, повечето колеги сега се концентрират да търсят възрожденските процеси, главно революционните. Специалистите знаят много добре, че там архивите са свързани и със стопанското, с демографското развитие на страната, с всякакъв вид културно-историческо развитие. Там поне следващите 10-20 години ще бъде ключът за нови данни, нови сведения, които често са скучни за четене, но в същото време са много важни за анализ.
А пък що се отнася до спомената изненада - махзара: в българската история има едно такова понятие - махзараджии. Между другото, последното, което го намерих в публичното пространство, е някъде в 2005 г., когато беше обвинена някоя от българските партии, че е написала махзар до Европейския съюз. По-назад срещнах как българските комунисти обвиняват Никола Петков, че е махзарджия, защото поискал отварянето на изборите пред Англия и Съединените щати през 1945-а. По-назад, когато ги връщаме, споменът е надделял.
За какво става въпрос? За един опит на български източнорумелийски дейци да предизвикат намеса на Османската империя след 9 август 1886 г., през късната есен на същата година, след като губят властта в Румелия и в Княжество България след неуспешния опит за преврат от страна на руските войски. Те искат намеса на империята и Великите сили във вътрешно-българските дела, за да премахнат „престъпното българско правителство“, с което са заслужили презрителното отношение махзар, защото това означава молба.
И това е първият опит на обединена България, на българско население в обединена България, да се моли на султана да се намеси във вътрешно-българските дела. Това дори и половината праведни русофили не могат да го приемат
въпреки че дори те очакват руска окупация, като идеята тук е Османската империя да предизвика тази руска намеса. За съжаление на дейците се оказва невъзможно и управляващите органи успяват да съхранят нещата. Но е факт, че български дейци, които са няколко бивши министри на Румелия, няколко членове на Областното събрание и т.нар. Постоянен комитет, начело с народния поет Иван Вазов, Михаил Маджаров, Бобчев и др. са сложили подписа си под един подобен документ, за който впоследствие част от тях не обичат да си спомнят.
Д-р Веселка РАДЕВА
Доц. Николай ТОДОРОВ