Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт.
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители.
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/
Има времена, в които светът не изглежда сигурен. Новините са напрегнати. Обществото е разделено. Хората говорят високо. Социалните мрежи кипят. Слухове, прогнози, страхове, мнения - всичко се смесва в едно шумно поле на несигурност.
И в този шум човек започва да усеща нещо особено - не паника, не ужас, а постоянно вътрешно напрежение. Леко, но непрекъснато. Усещане, че нещо се клати. Че няма стабилност. Че земята под краката не е твърда. Напрежението е във въздуха - не като експлозия, а като постоянен електрически фон.
И тогава човек започва да усеща нещо странно: не паника, не криза, а вътрешно разклащане. Сякаш земята не е толкова стабилна под краката. Сякаш нервите са по-опънати. Сякаш умората е повече, без да е имало конкретно усилие. Това не е случайно. Това е невробиология.
Как мозъкът реагира на несигурност
Човешкият мозък е създаден да разпознава заплаха. Малка структура в него - амигдалата - работи като алармена система. Тя не прави разлика между физическа опасност и социална несигурност. За нея и двете са сигнал за оцеляване.
Когато информацията е противоречива, когато средата е напрегната, когато усещането за предвидимост намалява, амигдалата започва да активира стресовата ос - хипоталамус, хипофиза, надбъбречни жлези. Освобождава се кортизол. Тялото влиза в режим „внимание“. А когато този режим продължи дълго, без реална заплаха, настъпва хронично напрежение. Изследванията показват, че продължителната несигурност изтощава повече от самата криза. когато несигурността продължава дълго, нервната система остава в режим на готовност. Това не е драматична тревожност. Това е тиха, постоянна мобилизация. И тя изтощава повече от самия проблем.
Когато човек не знае какво да очаква:
спи по-лошо,
става раздразнителен,
губи концентрация,
реагира по-емоционално,
усеща умора без ясна причина.
Това е физиология. Не слабост.
Неизвестното държи нервната система в постоянно очакване. Не това, което се случва, а това, което може да се случи, ни изчерпва.
В такива моменти най-важният въпрос не е „Какво се случва навън?“, а „Къде стоя аз вътре в това?“. Защото нестабилността на света невинаги е най-голямата заплаха. По-опасна е загубата на вътрешна опора.
Пример от живота
Представи си двама души в една и съща ситуация - икономическа несигурност, напрежение в обществото, шумна информационна среда.
Първият следи всяка новина, коментира, спори, чете всичко, мисли непрекъснато. След месец е изтощен, раздразнен и тревожен.
Вторият също е информиран, но ограничава потока, фокусира се върху ежедневните си задачи, поддържа ритуали - спорт, разговори, работа, семейство. След месец той е уморен, но стабилен.
Ситуацията е една и съща. Разликата е вътрешната структура.
Колективната тревожност като социален феномен
Социалната психология описва феномен, при който тревожността се разпространява като вирус. Хората регулират емоциите си чрез огледални неврони - ние буквално „заразяващо“ усещаме състоянията на другите. Когато обществото говори на висок тон, когато медиите усилват драматизма, когато социалните платформи стимулират поляризацията, нервната система на мнозина започва да вибрира на по-висока честота.
Това не означава, че сме слаби. Означава, че сме свързани.
Какво е вътрешна стабилност
Стабилността не означава да не ти пука. Не означава да игнорираш реалността. Не означава да бъдеш безчувствен. Стабилността означава да имаш вътрешна ос, около която светът може да се върти, без да се разпаднеш. Това е психологическа устойчивост. Тя се изгражда. Не е вродена привилегия. Светът никога не е бил напълно предвидим. Историята винаги е съдържала несигурност. Разликата е, че днес ние я получаваме на екран, в реално време, без пауза. Затова съвременната устойчивост е умение. Тя не идва от игнориране. Идва от съзнателно регулиране.
Сигнали, че нервната ти система е претоварена:
трудно заспиване или повърхностен сън,
раздразнителност без видима причина,
постоянна нужда да проверяваш новини,
физическо напрежение в раменете и челюстта,
усещане за вътрешна припряност,
трудна концентрация,
апатия или внезапни изблици на гняв,
усещане, че „не можеш да се изключиш“.
Това не са признаци на слабост. Това са сигнали за нужда от регулация.
Пет опори на психологическата стабилност
1. Ограничен контрол
Приеми простата истина: Не всичко зависи от теб. Колкото повече се опитваме да контролираме глобалното, толкова по-безсилни се чувстваме. Колкото повече се фокусираме върху конкретното - днешните задачи, близките хора, личните избори - толкова повече усещане за стабилност връщаме.
Контролирай това, което можеш. Пусни останалото.
2. Информационна хигиена
Постоянният поток от новини държи мозъка в режим „опасност“. Избери часове за информираност. Не живей в 24-часов новинарски цикъл. Нервната система има лимит.
3. Тяло и движение
Тревожността е телесен процес. Разходка, спорт, дишане, разтягане - това не са клишета. Това са регулатори на нервната система. Когато тялото се движи, психиката се стабилизира.
4. Социална опора
В нестабилни времена хората имат нужда от хора. Не от коментари, а от реални разговори. С приятел. Чаша чай с партньора. Присъствие без анализ. Свързаността намалява страха.
5. Смисъл
Виктор Франкъл пише, че човек може да понесе почти всяко „как“, ако има „защо“. Смисълът структурира хаоса. Когато имаме посока, външната нестабилност не ни разпада толкова лесно.
Стабилността като психологическо умение
Стабилността не е черта на характера. Тя е умение за регулация. Това означава:
да разпознаем кога сме претоварени,
да си дадем пауза,
да не вземаме решения в състояние на висока активация,
да не се въвличаме във всяка обществена буря.
Истинската зрялост е да знаем кога да се включим и кога да се отдръпнем.
Светът винаги е бил променлив. Историята никога не е била права линия. Но човекът оцелява, не защото контролира света, а защото се учи да регулира себе си.
Да останеш стабилен в нестабилно време не означава да не ти пука. Означава да не позволиш на хаоса да се настани вътре в теб. Бурите идват и си отиват. Но вътрешната котва - тя се изгражда съзнателно.
И може би най-голямата сила на съвременния човек не е в това да знае всичко, а в това да запази нервната си система цяла. В свят, който се люлее, най-дълбоката устойчивост е да останеш центриран.
Кокато обществото се поляризира: 5 мисловни капана, които ни отдалечават един от друг
В моменти на обществено напрежение разговорите стават по-резки. Позициите - по-крайни. Мненията - по-шумни.
Социалните мрежи се превръщат в арена. Хората не спорят, а воюват. Всичко изглежда черно или бяло. Или си „за“, или си „против“. Нюансите изчезват.
В такива моменти не само обществото се разделя - и психиката ни се напряга. Защото мозъкът ни, поставен под стрес, започва да използва бързи мисловни преки пътища. Те ни помагат да реагираме, но често ни подвеждат.
Ето пет от тях.
1. Преувеличаване на риска
Когато сме под напрежение, умът ни започва да проектира най-неблагоприятния сценарий. Не защото сме песимисти, а защото мозъкът е програмиран да ни предпазва.
Мисли като: „Това ще доведе до нещо много по-лошо... Нищо добро не ни чака“ са част от защитен механизъм. Но когато останем в него твърде дълго, тревожността се усилва.
2. Черно-бяло мислене
В социална криза нюансите изчезват. Реалността се свежда до два лагера. Това опростяване създава илюзия за яснота, но реалният живот рядко е толкова категоричен.
Истината почти винаги е по-сложна от лозунг.
3. Търсене на потвърждение
Ние естествено се насочваме към информация, която съвпада с нашите убеждения. Това ни кара да се чувстваме сигурни. Но така губим способността да видим цялата картина.
Когато четем само това, в което вече вярваме, не разширяваме гледната си точка - затваряме я.
4. Емоционално убеждение
„Щом го усещам силно, значи е вярно“.
Емоциите са важен компас, но те не винаги са доказателство. В напрегнати времена чувствата ни се усилват и започват да влияят на преценката.
Важно е да различим факт от вътрешна реакция.
5. Ефектът на мнозинството
Когато много хора мислят по определен начин, ние сме склонни да приемем това като доказателство. Принадлежността носи усещане за сигурност.
Но популярността не е равна на истина.
Как да се опазим
В моменти на социално предизвикателство най-зрелият ход е паузата. Да изчакаме. Да не реагираме веднага. Да не превръщаме всяка обществена тема в лична битка.
Психологическата устойчивост не означава да сме без мнение. Означава да можем да го поддържаме спокойно.
Диана БАЛКАНДЖИЕВА