В историята на българското изобразително изкуство има имена, които светят с ярка, понякога агресивна светлина, но и други, които излъчват мекото, неугасващо сияние на кандило. Васил Стоилов принадлежи към вторите. Наричан „най-големият майстор на акварела“ и „рицарят на Мадоната“, той прекарва почти девет десетилетия на този свят, за да докаже, че в изкуството няма нищо по-модерно от вечността и нищо по-красиво от истината. Неговият живот, угаснал на днешната дата - 13 февруари 1990 година, е низ от парадокси: той е аристократ по дух, който рисува най-смирените селяни; той е космополит, който прославя България в Париж, но остава завинаги привързан към земята под Витоша.
Корени и първи стъпки
Васил Стоилов е роден в София на 29 февруари 1904 година - година, белязана от високосния ден, сякаш за да подскаже, че този човек ще бъде по-различен. Израства в семейство на интелектуалци. Баща му, Стоил Стоилов, е известен за времето си просветен деец и един от създателите на Първо софийско народно читалище. Майка му, Мария, е жената, която възпитава у него онази фина чувствителност, която по-късно ще се превърне в негова запазена марка.
Младият Васил израства в атмосфера на книги, музика и възрожденски идеали. Още като ученик в Първа мъжка гимназия той показва изключителен талант в рисуването. Пътят му е предначертан - Художествената академия в София. Там негови учители са колоси като проф. Цено Тодоров и проф. Стефан Иванов. От тях той усвоява не само техниката на маслената живопис и акварела, но и дълбокото уважение към натурата.
Любопитен факт от студентските му години е неговата дисциплина. Докато бохемският живот кипи из софийските кръчми, Стоилов прекарва часове в ателието. Той вярва, че талантът е само 10%, а останалото е „свещенодействие пред статива“. Дипломира се през 1927 г. с отличие, като дипломната му работа „Гостенка“ прави силно впечатление на критиката.
Парижкият триумф
През 1928 година Васил Стоилов предприема стъпка, която ще определи кариерата му - заминава за Париж. По това време френската столица е меката на световното изкуство. Младият българин пристига там не като беден студент, а като формиран творец с ясна цел.
През 1932 година се случва нещо немислимо за източноевропейски художник по онова време. Неговата картина „Селянка от с. Герман“ (по-известна като „Българската Мадона“) е изложена в Гран Пале по време на Есенния салон и предизвиква истински фурор. Френската критика е вцепенена от умението на този непознат балканец да съчетае академичната прецизност с почти иконографска духовност. Вестник „Фигаро“ пише за него: „Васил Стоилов носи със себе си една нова, чиста светлина, която идва от дълбините на неговия народ“.
В Париж той се запознава с водещи интелектуалци, посещава ателиетата на големите майстори, но отказва да се поддаде на модерните тогава течения като кубизма или сюрреализма. Стоилов остава верен на фигуративното изкуство. За него човекът е центърът на Вселената.
Село Герман и Яворовата нишка
След завръщането си в България през 1933 година, Стоилов не търси блясъка на софийския елит. Той се установява в село Герман, близо до София. Именно там той открива своите „модели“ - старите хора с набраздени лица, които приличат на изсъхнали корени на дъб, и младите моми с поглед, изпълнен с невинност и копнеж.
Този период е най-плодотворният в живота му. Той създава цикъла „Мадони“, който се превръща в негова визитна картичка. Стоилов не рисува просто селянки; той рисува душите им. Всяка бръчка под четката му е история, всеки напръстник или пафта - символ на устойчивост.
Една от най-важните срещи в живота му е тази с Ганка Найденова - Стоилова. Тя е племенница на великия поет Пейо Яворов и дъщеря на неговата сестра Екатерина. Ганка става не само негова съпруга, но и негова муза, интелектуален партньор и пазител на неговото наследство. Чрез нея Стоилов се свързва с една от най-трагичните и дълбоки нишки в българската култура. Той рисува множество портрети на Ганка, в които тя изглежда като видение от друга епоха - едновременно крехка и величествена.
Акварелът като магическа субстанция
Васил Стоилов е признат за ненадминат майстор на акварела. В неговите ръце тази трудна и капризна техника се превръща в инструмент за вълшебства. Той използва т.нар. „сух акварел“, чрез който постига невероятна детайлност, граничеща с фотографията, но същевременно запазваща мекотата на съня.
Темите му са вечни:
* Човешкият лик: Портретите му на старци („Старецът от Герман“, „Чумав“) са изследване на старостта като мъдрост, а не като упадък.
* Пейзажът: Стоилов рисува българската природа не като декор, а като живо същество. Неговите зими са тихи и чисти, а есенните му пейзажи ухаят на пръст и умора.
* Историческата и философската композиция: Той често се обръща към теми от миналото, пречупени през призмата на християнската етика и хуманизма.
Стоилов притежава уникалното умение да рисува „светлината отвътре“. В неговите картини често няма директен източник на светлина - сякаш предметите и лицата сами излъчват сияние.
Светлината, която не гасне
Васил Стоилов напуска този свят на 13 февруари 1990 година в София, малко преди да навърши 86 години. Той оставя след себе си хиляди творби, които днес са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия и множество частни колекции в Париж, Ню Йорк, Токио и Рим.
Неговото име днес носи художествената галерия в Каварна, а домът му в София остава място на памет за една епоха, в която честта и естетиката са били неразривно свързани. Стоилов не е просто художник на бита; той е метафизик на българското. Той показва да виждаме святото в обикновеното - в една стомна с вода, в една забрадка, в един изморен поглед.
Днес, в забързания свят на дигиталното изкуство и мимолетните ефекти, картините на Васил Стоилов действат като пристан. Те ни припомнят, че голямото изкуство не крещи - то шепне истини, които времето не може да изтрие. Ако Боб Марли беше гласът на свободата чрез ритъма, то Васил Стоилов е гласът на душата чрез тишината на цвета.
По материали от интернет
Човекът зад статива
Животът на Васил Стоилов е изпълнен с истории, които разкриват неговия характер - скромен, дълбок и непоколебим.
Срещата с Ванга: Говори се, че големият художник е посещавал пророчицата Ванга. Тя, въпреки слепотата си, „виждала“ неговите картини и му казвала: „Василе, ти не рисуваш с боя, ти рисуваш с вяра. Твоите жени са живи, те ме гледат“.
Япония и възхищението на Изтока: През 80-те години Стоилов прави изключително успешна изложба в Япония. Японците, които имат култ към прецизността и хармонията с природата, са изумени от неговия акварел. Един японски критик отбелязва: „Този българин рисува така, сякаш духът му е бил самурай в минал живот - такава е дисциплината на неговата линия“.
Скромността на титана: Въпреки световната си слава, Стоилов до последно живее скромно. Ателието му е било неговият храм. Той често казвал на своите ученици (преподавал е дълги години във ВИСИ, днес УАСГ): „Не търсете славата, тя е измамница. Търсете характера в линията“.
Отношението към времето: Художникът е бил известен с това, че е можел да работи над една малка подробност в картината - например една капка роса или гънка на забрадка - цели дни, докато не постигне съвършенството, което търси.
Мъдростта на четката
Мислите на Васил Стоилов, споделени в неговите дневници и интервюта, звучат като духовни завети:
Изкуството е молитва. Когато застана пред статива, аз не просто рисувам, аз общувам с Бога чрез лицата на хората.
Българската жена има особена, трагична красота. В очите й е събрана цялата мъка на вековете, но и цялата надежда за утрешния ден.
В акварела няма място за лъжа. Там всяко докосване е окончателно. Или си майстор, или си нищо.
Старостта не е грозна. Грозна е празнотата в очите. Едно набръчкано лице е като разтворена книга, в която животът е писал своята истина.
Как го виждат съвременниците
Васил Стоилов е уважаван дори от тези, които изповядват по-модернистични възгледи. Ето какво казват трима негови именити съвременници.
Владимир Димитров-Майстора: Васил е рицар. Той владее рисунъка така, както малцина в Европа. Неговите селянки са сестри на моите, но неговите са по-тихи, по-вглъбени.
Светлин Русев: Стоилов е един от стълбовете на българската класика. Той успя да съхрани духовността в години, когато материалното и идеологическото доминираха. Неговият акварел е еталон за професионализъм и етика.
Богомил Райнов: В изкуството на Васил Стоилов има една аристократична дистанция и същевременно една дълбока, народна топлота. Това е синтез, който само най-големите могат да постигнат.