„Любовта е по-силна от смъртта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един млад човек. И тяхната любов може да бъде толкова силна, колкото на един млад човек“, допълва Гешев. По думите му това е една много абстрактна пиеса: „Прилича повече на Хичкок. Вътре има разни такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е умрял... И всъщност това е един кръговрат на живота, който в момента публиката трябва да го изживее“.
„За мен решението е комедия със сатирично жило като жанр. Аз лично съм се старал максимално да се придържам към текста на Радоев“, казва пред БТА режисьорът Минчо Събев. „Винаги е имало манипулатори и днес ги има – и в световен, и в местен мащаб. По-важно е как човек реагира на манипулацията. За съжаление, в повечето случаи, дори и да има първоначална съпротива, постепенно свикваш, започват компромисите и накрая се оказва, че животът ти е минал в манипулация. От това по-съвременно аз не мога да намеря“, допълва той.
Според актрисата Красимира Казанджиева текстът на Иван Радоев звучи съвременно, защото пенсионерите в България винаги са били онеправдани: „Всичко, което става със старческите домове, е доста грозна картина. В „Човекоядката“ те са се събрали, решават да направят една шега, една игра, която накрая свършва сериозно. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива“. „Няма уважение към човека, към личността. Всички ние сме една сива маса и трябва да се подчиняваме в маршова стъпка“, коментира пред БТА актрисата Клара Армандова.
„Човекоядката“ от Иван Радоев разказва за абсурдно организирано общество, в което хората изчезват и биват „поглъщани“ от безлична система, а останалите приемат това като нормален ред. Постепенно става ясно, че „човекоядката“ не е конкретно същество, а самият механизъм на властта, който изисква жертви, за да съществува...
Режисьорът Минчо Събев, актрисите Клара Армандова и Краси Казанджиева, и художникът-сценограф Богдан Гешев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, разказват за работата си по спектакъла.
Защо „Човекоядката" е актуална пиеса и днес?
Минчо Събев: Винаги е имало манипулатори и днес ги има – и в световен, и в местен мащаб. По-важно е как човек реагира на манипулацията. За съжаление, в повечето случаи, дори и да има първоначална съпротива, постепенно свикваш, започват компромисите и накрая се оказва, че животът ти е минал в манипулация. От това по-съвременно аз не мога да намеря.
Има още редица теми – като темата за старческия дом. Възрастта на населението в световен мащаб нараства. Това, на пръв поглед, е много радващо, но възрастните хора стават все по-самотни. В България това е много очевадно, защото децата им са извън България. Моите също са извън България. Добре, че има човек до тебе, както в моя случай е жена ми, иначе оставаш сам и отиваш в старчески дом. А картинката там не е много радостна, освен ако не продължаваш да работиш нещо. Иначе загиваш...
Богдан Гешев: В спектакъла има текст, сътекст, подтекст, контекст... Червената нишка, от началото до края на спектакъла, не е възрастните хора, а любовта. Любовта е по-силна от смъртта. Защото възрастните също могат да се влюбват, както един млад човек. И тяхната любов може да бъде толкова силна, колкото на един млад човек.
Другото е, че това е една много абстрактна пиеса. Прилича повече на Хичкок. Вътре има разни такива появявания. Един умира, друга идва, същият се появява, който е умрял... И всъщност това е един кръговрат на живота, който в момента публиката трябва да го изживее.
На какъв режисьорски подход залагате?
Минчо Събев: За мен решението е комедия със сатирично жило като жанр. Аз лично съм се старал максимално да се придържам към текста на Радоев.
Интересното в пиесата е, че житейската логика не е основното. Има много неща, които се случват като мистерия, като чудо. При него структурата е поетична. Има неща, които стават във въображението на актьора. Ние неслучайно живеем в една полуфантастична действителност.
Клара Армандова: Аз съм в ролята на госпожа Аномалия, не толкова голяма роля, но много цветна, много интересна. Тя естествено е на възраст. Аз си нафантазирах нейното минало преди да влезе в старческия дом. Така решихме с режисьора Минчо Събев – че тя ще бъде певица. И че някак си избива нервите с пеенето, иначе е като всички в този старчески дом – те са уплашени хора. Сакън да не се каже, че някой от правителството или някой властимащ иска нещо, и те вече замръзват по местата си. Това е много типично за тези времена, в които е писана пиесата.
Красимира Казанджиева: Аз играя красавицата Гена, което звучи много, много яко, но аз красавица не мога да изиграя. Тя е една жена, която си е уреждала живота покрай мъжете. Сега се хвърля на Топузов, като иска наново да живее тоя охолен живот, който е живяла.
Клара Армандова: Моята Аномалия избива нервите със своето пеене, но тя си има една лична драма. Явно, че е била омъжена за някакъв функционер, властимащ човек, който е починал. Тя е вдовица и си е въобразила, че нейната слугиня е спала с него. Върховата сцена за госпожа Аномалия е, когато се разкрива тайната – спала ли или не е спала нейната слугиня с нейния мъж. Обаче реакцията на самата госпожа Аномалия е най-неочакваното и мен това ми е много сладко в ролята. Обичам го този момент и чакам да дойде.
Какви са предизвикателствата в работата с този по-особен актьорски състав?
Минчо Събев: Още, когато ги видях, им предложих тази пиеса, защото повечето актьори са на възрастта на персонажите. Това е формацията „Артисти със сребро в косите“, които са отдали целия си живот на театъра и в момента продължават да им се играе. Така че от тяхна страна имаше голямото желание.
Трудностите са не толкова от самите актьори, колкото от чисто производствения процес. Защото тази формация към Съюза на артистите в България няма собствено помещение. Няма театър. Опитвахме се да репетираме на различни места – в хотели, читалища, и най-накрая ни приюти читалище „Никола Вапцаров“ в „Красно село“, за което сме много благодарни. И така успяхме са направим черновите репетиции, за да ги пренесем на сцената на арт център „Сити марк“.
Богдан Гешев: Аз се постарах да направя от нищо нещо. Но всичко, което е на сцената, трябва да има естетика и да има вкус. Трябва да е красиво. А не е, както се прави сега, изсипват едни кош боклук и казват, че е модерно изкуство. Това не е модерно изкуство, а е регрес на изкуство.
Има ли я страстта от репетицията все още?
Красимира Казанджиева: За всеки е индивидуално. Аз съм луда за театър. Алчна съм, лакома съм. На три години съм казала, че ще стана актриса. Така че и четири души да ги няма, аз се хвърлям и репетирам. Доколко има полза, не знам... Но всички колеги са много добри. Без да се познавахме предварително, сега сме много сплотени. Репетициите и пиесата ни събра като хора и като артисти.
Какви са очакванията Ви от това представление?
Минчо Събев: Трудно е самият творец да прецени резултата. Винаги може по-добре. Поне аз като режисьор винаги съм казвал, че трябват още репетиции. Така че очакванията са най-добри – при този ентусиазъм от актьорите и при прекрасния материал на пиесата.
Клара Армандова: Това, заради което пиесата пътува, е всичко това, което ние самите в момента преживяваме – че няма уважение към човека, към личността. Всички ние сме една сива маса и трябва да се подчиняваме в маршова стъпка...
Красимира Казанджиева: Звучи съвременно, защото пенсионерите в България винаги са били онеправдани. Всичко, което става със старческите домове, е доста грозна картина. В „Човекоядката“ те са се събрали, решават да направят една шега, една игра, която накрая свършва сериозно. Другото е, че такива като Топузов, не измират. Злото не си отива...
Автор – Даниел ДимитровОператори – Красимир МихайловМонтаж – Валя Ковачева