Рубриката „Психология за всеки“ е предназначена да разяснява и прави достъпни различни теми от психологията за широката аудитория. В нея ще откривате статии, които разглеждат важни въпроси за личното развитие, подобряването на взаимоотношенията и методи за справяне с ежедневните предизвикателства. Тази рубрика има за цел да предложи подкрепа и насоки на всички, които искат да разберат по-добре себе си и хората около тях. Темите ще бъдат поднасяни на разбираем и практически насочен език, за да бъде психологията достъпна за всеки, който иска да обогати живота си и да се чувства по-свързан и устойчив.
„Вярвам, че психологическото познание е мощен инструмент за позитивна промяна“, казва Диана Балканджиева. Тя е магистър психолог и семеен терапевт.
Базов психотерапевт по позитивна психотерапия и член на Дружеството на психолозите в Република България.
Преминала е обучения и специализации в областта на арт-терапията; семейни и бизнес констелации; консултиране при хранителни нарушения и емоционално хранене; НЛП (невролингвистично програмиране); работа с метафорични карти и коучинг за родители.
За информация и контакт: телефон 0897 286 671 и https://dianabalkandjieva-psychologist.com/
Има една дума, която хората често произнасят с напрежение, с вина или с отбранителност. Дума, която звучи рязко, дори когато е изречена тихо. Това е думата „граници“. За едни тя означава конфликт, за други - студенина, за трети - егоизъм. А всъщност границите са едно от най-човешките и най-жизненоважни умения, които можем да имаме. Защото границите не са стени. Те не са отказ от любов, нито форма на агресия. Те са начинът, по който заявяваме, че съществуваме. Че имаме вътрешен свят, който не е обществено пространство. Че има място, където свършват чуждите желания и започва нашият живот. Границата е любов към себе си, уважение към другия и рамката, в която животът ни остава наш. Защото без граници човек не живее - той се разлива.
Къде се раждат границите
Представи си къща без ограда. Без ясна линия, която да показва: „Това е моето място. Тук се чука, преди да се влезе“. Какво се случва? Хора минават през двора, когато си поискат. Стъпват по тревата. Оставят следи. Навлизат толкова често, че в един момент започват да мислят, че това е нормално. Дворът не е техен - но ти не си поставил ограда и те не знаят. Това е психологията на липсата на граници. Не защото са лоши хора, а защото не са видели знак, че това пространство е ваше. Разбирате ли? Когато човек няма граници, другите не разбират, че навлизат в неговата душа. Те не усещат, че стъпват върху нещо свято. А най-страшното е друго: Когато човек няма ограда, той сам забравя, че има дом.
Когато няма граници
В терапията често идват хора, които казват: „Аз съм добър човек... защо все мен използват?“; „Защо все аз нося тежестта?“; „Защо ми се качват на главата?“...
Истината е болезнена, но честна: защото нямат ограда. Хората, които не умеят да казват НЕ, често: се раздават до изтощение, винаги разбират, изслушват, поемат, поставят нуждите на другите над своите, се страхуват да разочароват, вярват, че любовта се печели с жертва, бъркат емпатията със самоунищожение. А липсата на граници никога не се възнаграждава. Тя се санкционира с болка.
Експериментът на Марина Абрамович. Най-тъжният урок за границите
Един от най-силните и болезнени уроци за липсата на граници идва не от психологията, а от изкуството. През 1974 година художничката Марина Абрамович създава пърформанса „Rhythm 0“ - експеримент, който днес се изучава в психологията. Тя застава неподвижно в галерия, поставяйки себе си в ролята на обект. На маса пред нея има 72 предмета - някои безобидни, други опасни. Публиката е информирана, че има пълната свобода да прави с нея каквото пожелае. Абрамович не може да се движи, не може да реагира, не може да се защитава. Тя се отказва от всякакви граници.
В началото хората се държат внимателно. Някой я докосва нежно, друг й подава роза, трети я гледа със съчувствие. Но с времето атмосферата се променя. Границата между позволено и непозволено изчезва. Публиката започва да експериментира. Дрехите й са разкъсани. Кожата й е порязана. Болката става реална. В един момент някой взима пистолета, зарежда го и го насочва към главата й. Друг човек спира този акт в последния момент. Шест часа по-късно пърформансът приключва. Марина Абрамович започва да се движи и тръгва към публиката. И тогава се случва нещо изключително показателно - хората не могат да я погледнат в очите. Те се разпръскват, избягват я, отстъпват. Срамът е осезаем. Докато тя е била неподвижна и без граници, те са могли да правят с нея каквото искат. В момента, в който тя отново става човек, с движение и поглед, те не могат да понесат срещата.
Абрамович по-късно казва, че този експеримент я е научил на нещо жестоко ясно:
Когато човек няма граници, другите спират да го възприемат като личност
Това не означава, че всички хора са жестоки. Означава, че границите са онова, което напомня на света, че пред него стои жив човек, а не функция, не ресурс, не предмет. Това не е изкуство. Това е психологическа реалност. Това е това, което се случва, когато стоим неподвижни и позволяваме на света да прави „каквото иска“ с нас. Когато постоянно отстъпваме, когато не заявяваме нуждите си, когато търпим повече, отколкото можем, хората около нас постепенно свикват. Свикват, че сме винаги на разположение. Че можем да поемем още. Че няма последствия. И неусетно започват да прекрачват все повече. Не защото са зли, а защото границата никога не е била ясно очертана.
Защо ни е толкова трудно да поставяме граници
Не защото не знаем. Не защото сме наивни. А защото сме наранени някъде в детството.
Границите ни са нарушавани толкова често, че сме свикнали: да ни натискат, да ни критикуват, да ни използват, да ни казват какво „трябва“, да не се смятаме за важни. Страхът от поставяне на граници идва от: страх от отхвърляне, страх да не разочароваме, страх да не загубим любовта, желание да бъдем „добри“, нужда от одобрение, чувство за вина. Никой не учи децата да казват НЕ. Научени са да „слушат“, „да бъдат добри“, „да не се дърпат“. Затова възрастните днес не знаят как да пазят себе си.
Как изглежда животът на човек без граници (реални терапевтични примери)
Пример 1: Жената, която винаги слуша
Тя казва: „Аз разбирам всички. Аз съм човек, който винаги съчувства“.
Терапевтът пита: „А кой разбира теб?“. Тя мълчи. Това е живот без ограда.
Пример 2: Мъжът, който носи тежести, които не са негови
Той казва: „Те разчитат на мен. Аз не мога да откажа“. Но през това време животът му се руши тихо. Здравето му, брака му, радостта му. Това е живот без врата, която може да се затвори.
Пример 3: Дъщерята, която се бои да каже истината
Тя казва: „Мама ще се обиди. Татко ще се разсърди. Аз не мога да ги разочаровам“.
Но това, което всъщност казва, е: „Аз нямам право да имам собствен живот“. Това е живот без собствен дом.
Какво се случва, когато започнем да поставяме граници
Първо: Хората, които са свикнали да печелят от нашата беззащитност, недоволстват.
Те казват: „Какво ти става?“, „Промени се“, „Стана егоист“. Не, не си станал егоист. Просто си си построил ограда. После идва вина. Вина, защото е ново. Вина, защото е непознато. Вина, защото години наред си бил научен да се лишаваш от себе си. Но след вината идва лекота. И уважение. И свободно дишане. Защото там, където има граница, има ред. И спокойствие. И личност.
Първите стъпки към изграждане на граници
Промяната не започва с война. Започва тихо, с малко, но категорично движение.
1. Признай си, че нещо те боли. Първата граница винаги се поставя вътре в нас.
2. Определи кое е твоето и кое - чуждото.
3. Кажи едно малко, честно НЕ. На нещо дребно. Мозъкът не се плаши от малките промени.
4. Говори кратко, ясно и спокойно. „Не мога“; „Не искам“; „Не ми е добре така“. Обясненията развалят границата.
5. Издържай вината. Тя е стара рана, не истина.
6. Помни: хората, които те обичат, ще приемат границите ти. Тези, които не ги приемат, не приемат и теб.
Границите не отблъскват всички хора, а само неправилните
В крайна сметка границите не са това, което ни отделя от хората. Те са това, което ни позволява да бъдем с тях, без да се губим. Те са оградата, която не затваря дома, а го пази. И когато човек изгради тази ограда, той не става по-студен. Той става по-цял. Защото без граници човек не живее. Той просто позволява да бъде използван. А с граници той най-после започва да бъде себе си. А там, където има себе си, има и истинска връзка. Границата не е отказ от света. Тя е влизане в себе си. Една добре поставена граница казва: „Това съм аз. Това ми е важно. Тук съм вкъщи“. И в този дом най-после има мир.
Диана БАЛКАНДЖИЕВА