Има имена, които не просто остават в историята на киното, а се превръщат в част от националния ни характер. За българското кино такова име е Людмил Кирков - режисьорът, който успя да улови бита, смеха, болките и мечтите на обикновения човек така, че да ги направи вечни. Днес се навършват 30 години, откакто Кирето, както го наричат колеги и приятели, отлита към небесния киноцентър.
Трудно е да се опише Людмил Кирков, без да се споменат заглавията „Последният рунд“ (1961), „Шведските крале“ (1968), „Момчето си отива“ (1972), „Селянинът с колелото“ (1974), „Не си отивай!“ (1976), „Матриархат“ (1977), „Кратко слънце“ (1979), „Оркестър без име“(1982), „Равновесие“ (1983), „Не знам, не чух, не видях“ (1984). Последният му филм „Петък вечер“ излиза през 1987 г. И това е само част от изключителната му творческа биография. Филми, през които минава животът на едно поколение, а с годините - и на още няколко.
Но зад тези заглавия стои човек със сложен характер, тих хумор, упорита работна етика и безпогрешен усет за човешките истории.
От Балкана към столицата
Людмил Кирков е роден на 14 декември 1933 г. във Враца. Родителите му напускат града в средата на 40-те години на 20 век и юношеството му преминава в един от най-старите работнически квартали на София, известен като „Коньовица“. И този преход от малкия град към голямата столица го белязва завинаги. Шумните улици, бърборенето на хората, пазарът, трамваите - това са първите му „театрални сцени“. Там започва да наблюдава света с онази смесица от любопитство и ирония, която по-късно ще вгражда в кадрите си. След години Кирков споделя, че се е опитал във филмите си да създаде именно тази атмосфера, защото тя му е най-близка и е емоционално свързан с нея. В половината от филмите му действието се развива на територията на София - „Последният рунд“, „Краят на една ваканция“, „Шведските крале“, „Кратко слънце“, „Равновесие“, „Не знам, не чух, не видях“, „Петък вечер“.
След завършване на гимназия постъпва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, където попада в класа на проф. Боян Дановски. Първоначално учи актьорско майсторство, но много скоро разбира, че погледът му върху театъра и киното е различен - не иска да бъде в центъра на вниманието, а да държи цялото произведение в ръцете си.
Режисурата се оказва неговото естествено призвание.
Последователно е режисьор в театрите в Хасково (1955-1956), Враца (1956-1957) и Варна (1957-1959). Сред постановките, които Людмил Кирков режисира, са „Ученикът на дявола“ от Джордж Бърнард Шоу, „Укротяване на опърничавата“ от Уилям Шекспир, „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов, „Еленово царство“ от Георги Райчев, „Диваци“ (заедно с Леон Конфино) от Сергей Михайлов. Сцената го учи на ритъм, на работа с актьори, на търпение. Но големият му стремеж е камерата.
От театралната сцена към снимачната площадка
През 1959 г. Людмил Кирков заминава за Москва, за да специализира кинорежисура в класа на съветския кинорежисьор и педагог Михаил Ром. Същата година след завръщането си той започва работа в студията за игрални филми „Бояна“.
От 1975 г., над десет години, е художествен ръководител на творческия колектив в студията. Заместник-председател е на Съюза на българските филмови дейци от април 1980 до април 1989 г.
Още първите му заглавия показват стил: човешки, топли, ненатрапчиви, но дълбоки.
„Селянинът с колелото“ (1974) е първият голям удар - едновременно социална драма и проста, човешка история, изпълнена блестящо от Георги Георгиев-Гец. Това е филм за малките хора, за големите мечти, за селото и града - теми, които никога няма да напуснат Кирков.
„Оркестър без име“ - филмът, който се превърна в народно чувство
Ако има филм, който може да бъде наречен колективна носталгия, това е „Оркестър без име“ (1980). Сценарист е Станислав Стратиев - друг тънък познавач на българския характер, а Кирков прави от текста му жива история.
Трудно е да обясним феномена на този филм само с хумор, музика или актьорски състав. В него има една особена магия: лекота, която прикрива тъга, амбиции, разочарования, надежди.
Разказват, че едно от нещата, които най-впечатляват Кирков, е химията между актьорите. Той искал да повярва, че са приятели - и това изглежда толкова очевидно на екрана, че филмът живее като истински спомен.
На снимачната площадка, разказват актьорите, Кирков е едновременно строг и кротък. Никога не повишава тон. Много рядко хвали. Често се шегува сухо, почти без да се усмихва - и това кара всички да се стараят още повече и още повече.
Една от легендарните истории е репликата му към музикантите от филма: „Не ми трябва да свирите добре. Трябва ми да свирите истински“.
И тъкмо тази истинност превръща филма в култов.
Но няколко поколения се вдъхновяват и преживяват историите на героите в още много негови ленти. Майсторът на разказите за „малкия“ човек умее да прави от обикновената съдба - драматургия. От простото ежедневие - поезия. От човека - смисъл.
Тихият режисьор и неговият шумен талант
Мнозина от работилите с него го определят като тих, дори срамежлив човек. Не се налагал, не викал, не демонстрирал авторитет. Но всички знаели едно: Кирков винаги знае какво прави.
Историята разказва, че на снимачната площадка е бил почти незабележим - седял настрана, наблюдавал актьорите, след което казвал кратко: „Тук малко по-тихо. Тук малко по-бавно. Тук не играй - просто бъди“.
Може би затова персонажите му изглеждат живи - защото той не ги насилва да бъдат „герои“. Позволява им да бъдат хора.
Запитан в зрелите си години къде се намира ахилесовата пета на съвременната тема, Людмил Кирков отговаря, че тя се крие в смелостта да се постави големият проблем, да се навлезе дълбоко в неговата същност, да се търси решението му.
През 1986 г. Людмил Кирков е удостоен със званието „Народен артист“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ (първа степен, 1973), на орден „Народна република България“ (втора степен, 1983).
Получава наградата на критиката и на Министерството на образованието - за „Момчето си отива“, втора награда и наградата на критиката - за „Селянинът с колелото“, както и награда на Деветия международен кинофестивал в Москва през 1975 година.
През 1983 г. е удостоен с наградата на Съюза на българските филмови дейци за режисура за филма „Равновесие“.
Малки истории, които остават
Ето няколко от онези дребни моменти, които обрисуват характера му.
Кадърът с велосипеда
В „Селянинът с колелото“ Гец трябва да кара велосипед из село. Лятото е горещо, а кадърът - труден. След десетина повторения актьорът се ядосва и казва: „Какво повече да направя?“. А Кирков отговаря тихо: „Само още един път. Този път - както си ти“.
И точно този дубъл влиза във филма.
Монтажът
Кирков прекарва часове в монтажните студия, понякога в пълна тишина. Монтажистите споделят, че понякога само поклащал глава и казвал: „Не го чувствам така“, след което започвали отначало. За него ритъмът бил най-важното - ако ритъмът е честен, всичко останало се подрежда.
Това е неговият свят. И той продължава да бъде жив
Людмил Кирков си отива твърде рано - на 12 декември 1995 г., едва на 62 години, два дни преди на навърши 63. Но делото му остава непокътнато. Филмите му не остаряват. Те дишат със спомените на поколения, а новите виждат в тях някаква особена чистота, която липсва в съвременното кино.
Той е част от онова кино, което не крещи, а шепне; не се налага, а се докосва; не внушава, а разказва.
А работилите с него казват, че не е обичал големите думи. Не обичал да се изтъква, да позира, да обяснява какво е искал да каже. Оставял филмите да говорят вместо него.
И те говорят - тихо, честно, красиво.
За нашите специални часове пред телевизора.
За първите ни влюбвания.
За мечтите ни, свити в куфар, като тези на героите от „Оркестър без име“.
За малките победи и големите разочарования.
За България такава, каквато е.
Това е неговият свят. И той продължава да бъде жив.
„Възхищавам се от изключителните хора, но много повече ме интересува обикновеният човек и неговата инициативност. Главното, когато се показва животът, е, че не трябва да се лъже“, казва Людмил Кирков в интервю. И това като че ли го описва най-добре.
По материали от интернет