Един русенски поет - усмихнат и винаги позитивен, неусетно извървя още едно житейско десетилетие и навърши 70 години. Но както е известно, 70-те са новите 50 и Красимир Манев е точна илюстрация на този каламбур, в който има много истина. В чест на кръглата годишнина роденият в красивия Кошов творец издаде книгата „И няма го Ной“, в която са включени избрани стихотворения от предишните му шест стихосбирки: „Не може да ме е нямало“ /1994/, „Крадец на време“ /1997/, „Молитва за вяра“ /1998/, „В сезоните на моя бяг“ /2003/, „Измамна утеха“ /2006/ и „Диви орехи“ /2018/. Той е автор и на две книги с разкази: „Далечни светлини“ /2007/ и „Малкият“ /2014/.
- В новата ви книга има едно много топло лирично завръщане назад през годините и в него казвате, че в Средношколското общежитие сте срещнали човек, който е начертал една от пътеките в живота ви - Стефан Епитропов. Какъв беше преходът от пасторалния Кошов към индустриалния Русе в края на 60-те години? Разкажете повече за взаимното ви опознаване и приемане с големия град и ролята на Стефан Епитропов за това.
- В Русе съм идвал много пъти като дете с мама, татко и дядо. Имахме хора от рода, които живееха тука. От друга страна, татко свиреше на акордеон и ходеше по сватби в околните села. Понякога се случваше някой от клавишите да заплаче за ремонт и идвахме с влака до града. Тогава нямаше автобуси. А леля, сестра му, беше готвачка в известната по него време закусвалня „Дунавски вълни“. Много си падах по „градските“ манджи. И сироп съм пил на Стъклената будка, и състезание с мотори и мотори с кошове съм гледал по паветата на Главната... Дърпаше ме този град към себе си, когато бях дете. Беше ми интересен. Много хора от село ставаха сутрин рано и с влака идваха да работят тук. А вечер обратно. По-младите живееха по квартири. Като ученик в селското училище в Кошов никога не ми е минавало през главата, че един ден ще застана на прага на този голям град и ще се усетя като притиснат. Като смазан.
Аз, момчето от село, срещу него - големия, мощния, шумния, красивия. Културния. Умния
Такова строителство, индустрия, промишленост. Опера. Театър. Кино. Спорт. И още, и още... Но успях да се справя. В това отношение значителна роля изигра един човек, когото срещнах в Средношколското общежитие. Стефан Епитропов. Познат на целия град. Литератор и поет. За мене много строг човек. Но това не ми попречи един ден да грабна едно от тефтерчетата си със стихове и да почукам на стаята му в общежитието, където беше възпитател. Търсех човек, с когото да споделя това, което пишех. А той беше точният човек. Обясних му защо отивам. Прочетох няколко стихотворения, докато той ме прекъсна. Свали си очилата и разговорът ни започна. Откъде съм, къде уча, кой ми преподава по български език и литература, как съм с този предмет? Ами той си беше наистина „предмет“ за мене. Само двойки. Поправителни изпити. И тъй нататък. И започнах да ходя в неговия литературен кръжок при читалище „Ангел Кънчев“. Всеки четвъртък. Вечер имах „право“ да закъснявам. Често ходех при него. Говорехме си за какво ли не. Разбрах, че трябва да продължавам да пиша. И още като ученик започнах да печатам в местния вестник „Дунавска правда“ както стихове, така и дописки. Въпреки че онези двойки си вървяха. После, когато завърших Полувисшия железопътен институт, станахме и приятели. Истински. Ходили сме по кошовските гори и поляни, омаяни от красотата и романтиката на Поломието...
- Всъщност кога направихте първата си рима и как стигнахте до това? За едно момче на село вълненията са били други тогава, а писането на стихове не е било точно „мъжка“ работа.
- Хм, дали беше „мъжка“ работа писането на стихове, не зная, защото започнах на шега в седми или осми клас, не си спомням. Един съученик беше написал стихотворение и го показа на другарката. Тя го прочете и Славчо беше похвален. Аз не реагирах. Обаче щом си отидох след часовете, откъм отсрещния баир вкъщи долиташе песента на трактор, който диплеше браздите на дълбока есенна оран. „Е, казах си, що не взема да изтряскам и аз едно стихотворение!“. И го изтрясках. После за Ниагара. После все едни такива, дето няма любов. По-късно разбрах, че като дете са ме вълнували много малки нещица, на пръв поглед, които намериха своето място в книгите ми с поезия и разкази.
- В творческия ви живот особено място има предшественикът на вестник „Утро“ - „Дунавска правда“. И срещата ви ражда взаимни симпатии и уважение за цял живот.
- Вестник „Дунавска правда“!!! Трудно мога да намеря епитет, с който да го определя. Но с радост мога да си призная - моят така добър Приятел. Аз живеех с него. Много и искрено се радвах, че и той живее с мене.
По неговите страници си видях отпечатани първото стихотворение, първата дописка и първия разказ
После имаше репортажи, очерци, хумор. Познавах се с целия екип на вестника, с който отношенията ни бяха винаги приятелски. Случваше се в един брой да имах отпечатани по три материала. Печатах много и в централния печат, но никога не забравях моя любим вестник. Бяха хубави години...
- Имали сте мечта да строите блокове, но правите рязък завой в преследването на друга мечта - да карате влакове. Какво ви привлече в тази професия, която отстрани може да изглежда лека - влакът си върви по коловоза, а машинистите само гледат уредите, но съвсем не е така?
- Мечтата ми по архитектурата се изпари много бързо, когато бях четвъртокурсник в Строителния техникум. По принцип още от дете, а и по-късно, все търсех най-трудните неща. Да се намъкна в някоя от пещерите край село, за да изляза целия прашасал,
да мина по една тънка греда над реката до воденицата, да скачам във водата с главата надолу от най-високото място
да се спускам със ски по най-стръмните баири, дето летят шейните. И още и още. Та, тази работа, с архитектурата, ми се стори някак много мудна. Един следобед, в Средношколското, съквартирантът ми Стоян от Икономическия техникум ме помоли да отидем до химическо чистене, да занесем дрехите на брат му. И започна да ги приготвя. Зяпнах като ударен, когато видях една бяла куртка с пагони и лъскави златисти копчета. Бях вижда нещо подобно по руските филми, където има белогвардейци. И ми обясни набързо момчето, че това се казва кител - куртка от лятната униформа на курсантите в Пежеито /Полувисшия железопътен институт/. Батко му учел за локомотивен машинист и едновременно си отбивал военната служба. Машинист! До химическото и обратно само влакове летяха в главата ми. След няколко дни вече знаех какви документи са необходими за кандидатстване и до кога е срокът за подаване. Предстоеше ми дипломна работа по Пътно строителство в техникума, ама в главата ми свиреха само влакове. Красота. Романтика. Вече виждах пълните перони с пътници, посрещачи и изпращачи. Размахани ръце. Прегръдки. Усмивки. Сълзи. Един нов свят ме грабна. И тридесет години този свят пътуваше в кабината на локомотива, в купетата и вагоните на моите влакове. Именно в този нов свят намерих себе си.
- „Имах предложение от един главен редактор на вестник да остана в София и да работя при него... Беше доста влиятелен човек“. Това са ваши думи. Как се отказва предложение за работа в редакция в София във време, когато назначаване в редакция се смята за огромен късмет и успех, а за получаването на митичното софийско жителство много хора правят невероятни комбинации и жертви?
- Ами, не усещах София като моето място. Печатах в много централни вестници. А при моя приятел дори правех редакция на някои получени материали. Той много се кефеше, когато от три авторски страници, след моята редакция, понякога оставаше само една. Режех яко. Може би това ми е дарба. Но в същото време четях много литература по отношение на журналистиката.
Как да остана в София, като магнетизмът на Русе просто ме дърпаше. И селцето ми - моето зарядно устройство
Всичко това, заедно с мечтата ми да карам влакове, беше моята зелена светлина на семафора по релсите към Русе...
- Едната релса на личния ви коловоз са влаковете, а другата - литературата. Как се съвместяват двете неща, не се ли мъчат постоянно да се победят?
- Влаковете и литературата. Да, това са двете релси, по които тридесет години сбъдвах мечтите си. Казано иначе - животът ми намери своята посока. Та именно тези две релси винаги заедно влизаха и излизаха от сърцето и душата ми. Като в гара. Опитах се, и още го правя, да остане във времето след мене една представа за живота на българския железничар. А той никак не е лек. Ще има влакове и литература ще има. Защото тези две релси се сливат в далечината и носят мечтите и спомените на хората...
- Имате много топли стихове за близки хора и голямото послание в тях е, че любовта и близостта са най-важните неща в живота, верен ли е този прочит?
- Дали любовта и близостта са най-важните неща в живота? Бих казал, че
това са градивните частици, атомите на прекрасното Нещо, наречено Живот
Как без тях? Не може. Природата щеше да бъде невъзможна без тях. Техните измерения са огромни. Те са в нас, около нас и далече от нас. В моите стихове любовта и близостта наистина се открояват, когато пиша за близките си хора. Но тези добродетели трябва да ги откриваме навсякъде в пространството, за да има смисъл светът, в който сме и който ни заобикаля. Само така ще го съхраним за поколенията, които чакат своето време. Имам един разказ със заглавие „Между релсите“ в една от прозаичните ми книги. Една нощ с един влак прегазих един човек. Беше легнал върху релсите. Беше невъзможно да спра. Отидох до кабинката на близкия прелез да сигнализирам съответните органи за това, което се случи. На връщане към локомотива меката светлинка на фенерчето ми освети два охлюва. Беше късна пролет. Те се любеха. Само аз и луната видяхме това. А то беше повече от любов и близост...
- Говорите с Левски: „Времето пак е такова, Апостоле - / тези, които със тебе са днес, / могат да счупят главата ти, костите. / Иначе - стене животът за чест“. Може ли да се отговори какво ни липсва днес и по-важното - защо?
- Чест! Тя ни липсва днес. Винаги е липсвала. Но днес повече от всякога ни липсва това висше Нещо. Защо? Добре е всеки да намери отговора в себе си.
- „Плаках за истина. / За вяра плаках. / И какво? И какво от това? / Дългото тихо възкръсване чаках - / сложил наивно в торбата глава“. Това пак е ваш стих и той кореспондира с предишния. Истината във времето на сблъсъка на ураганите от информация и дезинформация като че ли вече няма никакво значение, но какво стана с вярата?
- Темата за вярата е многопластова.
Понякога изпадаме в състояние на безтегловност
и се питаме - абе това аз ли съм, наистина, не мога да се позная. Различни обстоятелства, различни състояния, сетивата ни трудно ги възприемат. Животът ни поднася какви ли не изненади. Понякога екстремни, безсмислени. И ако сме допуснали да се разруши гнездото на вярата у себе си, става трудно. Именно затова не трябва да го допускаме. А за да бъде така, трябва много ситно да прецеждаме всяка информация и дезинформация, които ни заобикалят. Времето е невероятно динамично, но сетивата ни трябва правилно да преценяват силата на неговите плюсове и минуси. За да защитим вярата си.
- „Прощавах много изневери. / Прощавах непростимото дори / на приятели и другари - / които уж били са тъй добри“ - много горчивина лъха от тези думи. Има ли непростими неща за вас?
- Дали има непростими неща за мене? Аз не съм съдник. Защото не съм Господ. Много неща научих от дъщеря си, като едно от тях е първо да прощавам на себе си. Трудна работа. Но го направих. След като трябва да простиш на някого, значи нещо се е объркало. Станало е нещо заради грешка. Заради прищявка. Примери колкото щеш. Горчивината е временно явление, което избледнява. Стопява се...
- Нека излезем от минорното звучене - разкажете за сътрудничеството си с рок групата „Сода Акустик“, може би малцина знаят за това.
- За приятелството ни със содичките. Групата, която свири и пее българска естрадна музика. „Сода Акустик“. И неизменно Дидо Максимов. Естествено, че се познавам с всички. Но няма да изброявам сега имена. Просто се сработихме.
Фактът, че свиря на китара, ми помогна да вляза в час
когато Дидо прави авторски песни не само по мои стихове. Имаме и съвместни текстове. А той, колкото и да скромничи, има невероятни свои песни, като авторът на текста е самият той. Комай че доста станаха песните и по мои стихове, изпълнявани от Васко Алексиев и от солиста на групата Росен Минчев. Но тука вече млъквам, защото съм им обещал да напиша материал за „Утро“, в който ще разкажа много неща за тях.
- Какво е за вас литературата и изкуството въобще и къде е тяхното място в бурните времена на социалните мрежи?
- За мен литературата и изкуството са неща, без които просто не мога. Календарът на стената е с белязани дати за театър, опера, балет, кино, концерти, литературни вечери, изложби в картинните галерии. С жена ми си допадаме прекрасно в това отношение. Тази страница от живота ми помага за доизграждане на всичко, което съм научил, за да го отразя в моето творчество. Що се отнася до въздействието на бурното време в социалните мрежи, има какво да ми хареса там и какво да не чета. Приятели сме с много хора, които пишем. Радва ме това, че има и автори, като мене, които понасят градивната критика. Мисля, че е нормално да бъде така. Нали човек се учи, докато е жив.
- Направете за финал една равносметка - лична и обществена, както и едно послание към читателите - вашите и на вестника, който пръв е публикувал ваши стихове.
- Равносметка?! Ооооо, рано ми е. Пък и не съм от тия хора, които правят това. Каквото, такова. Вече казах, че се стремя да оставя нещо след себе си от това, което съм успял да събера в моите книги. На вестник „Утро“ благодаря, че продължаваме да бъдем добри приятели, както бяхме и с неговия предшественик вестник „Дунавска правда“, който ме накара да повярвам в моите творчески умения и ми даде зелена светлина в „бранша“. На този свят аз не съм дошъл за слава. Имам такова стихотворение. А на нашите читатели пожелавам да оставим „...една пътечка след себе си... За утрешния час“.