140 години от избухването на Сръбско-българската война
Една от най-героичните страници в историята на свободна България започва да се пише точно преди 140 години - на 14 ноември 1885 година. На този ден избухва Сръбско-българската война. На този ден недоволната от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия Сърбия обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Европа на кръстопът и една непокорна България
Когато през есента на 1885 година пушекът на оръдията се извисява над западната българска граница, малцина в Европа осъзнават, че този кратък, но съдбовен сблъсък ще утвърди не просто териториалното обединение на българите, а и тяхната историческа зрелост като народ. Сръбско-българската война не е просто конфликт за граници - тя е война за признание, за достойнство, за правото на една млада нация да заяви: „Съединението прави силата“.
За да се разбере защо през ноември 1885 г. братята по вяра и език се изправят един срещу друг с оръжие, трябва да се върнем към бурния политически фон на онова време.
Едва седем години по-рано - през 1878 г. - Санстефанският мирен договор, роден след Руско-турската война, очертава мечтаните от българите национални граници. Но Европа не е готова за силна България. Великите сили, всяка със своите интереси, разкъсва с Берлинския конгрес на части голямата Санстефанска България. Южна България - Източна Румелия - остава формално автономна, но под върховенството на султана. Сърбия, лишена от териториални придобивки, получава нещо друго - обещанието, че в бъдеще ще има възможност да разшири границите си на югоизток, за сметка на България.
Така е положено семето на бъдещия конфликт.
Съединението - непокорството, което променя всичко
На 6 септември 1885 г. в Пловдив се случва чудото. Българският народ - без позволението на нито една велика сила, без „санкцията“ на Русия, Австро-Унгария или Германия - обяви Съединението между Княжество България и Източна Румелия. Начело стои княз Александър I Батенберг, но истинските двигатели са комитетите на Захари Стоянов, майор Данаил Николаев и други офицери, израснали в школата на националния идеализъм.
Новината предизвиква политическо земетресение. Европа онемява. Русия, която се надява да държи българската политика под контрол, реагира гневно - отзовава офицерите си от българската армия и оставя младото княжество практически без висш команден състав. Турция се въздържа от намеса, под натиск на Великобритания, а Сърбия, чийто крал Милан I Обренович гледа с тревога на засилващото се българско влияние, решава, че е настъпил „удобният момент“.
Милан и неговите съветници вярваха, че българската армия - лишена от руските офицери - е дезорганизирана, слабо подготвена и неспособна на сериозен отпор. В Белград се ражда илюзията, че една кратка „възпитателна“ война ще върне Сърбия в ролята на балкански лидер.
На 14 ноември 1885 г. крал Милан обявява война на България, оправдавайки се с „нарушеното равновесие на Балканите“. Истинската причина е ревността, дълбока и човешка - как така новата, едва освободена България ще се обедини, докато Сърбия остава със старите си граници?
Първите удари - пътят към Сливница
Когато вестта за войната стига София, българската столица още мирише на прясна боя - улиците са тесни, армията малобройна, а офицерите млади и неопитни. Но в очите им гори онази особена решимост, която историята помни само от народите, борещи се за своето съществуване.
Българската армия наброява около 30 000 души - доброволци, запасняци, учащи се, дори чиновници, които до вчера са държали перо, а днес - пушка. Сръбската - над 40 000, по-добре снабдена и с опитни офицери. Планът на Милан е прост: бърз марш към София, преди българите да успеят да организират отбраната.
Първите сражения при Трън, Брезник и Драгоман показват, че войната няма да е лесна. Българските части, въпреки липсата на опит, проявяват дисциплина и изобретателност. В тези дни се ражда духът, който ще се нарече по-късно „чудото при Сливница“.
Сливница - три дни, които променят България
На 17 ноември (по стар стил 5 ноември) 1885 г. при Сливница, на едва 30 километра от София, българската армия застава в решителна битка. Това е не просто военен сблъсък - това изпитание на волята, на характера, на държавата.
Княз Александър лично поема командването. Той обикаля редиците, поздравява войниците, говори им не като монарх, а като брат. Войниците му, много от които нямат дори шинели, го посрещат с вик: „Да живее Князът! За Съединението!“.
Трите дни на Сливнишката битка (17-19 ноември) са сред най-драматичните страници в българската военна история. Сръбската армия настъпва по целия фронт. Българските позиции на левия фланг са на ръба на пробива, но млади командири като капитан Атанас Узунов и поручик Петър Тантилов проявяват невероятна решителност. Решаваща роля изиграва и батальонът на капитан Симеон Кисов, който с щурм на нож спира сръбското настъпление при Гургулят.
На третия ден съдбата се обръща. С добре насочена артилерия и контраатака по целия фронт българите изтласкват сърбите от позициите им. Паниката обхваща противника. Армията на Милан започва безредно отстъпление. Пътят към Пирот е открит.
Сливница се превръща в символ на младата държава - победата, изкована не с численост и техника, а с дух.
Пирот - триумфът и неговата сянка
След Сливница българските войски преминават в настъпление. На 27 ноември влизат в Пирот. Победата изглежда пълна. София е спасена, а пътят към Ниш е открит. Но тук се намесват Великите сили.
Австро-Унгария, която не желае пълно унижение на Сърбия - свое политическо протеже, отправя ултиматум към България: незабавно прекратяване на бойните действия и изтегляне от сръбска територия. Княз Александър, макар и с неохота, се подчинява. На 28 ноември е подписано примирие.
Окончателният мир е сключен в Букурещ на 3 март 1886 г. - символично, осем години след Сан Стефано. Границите остават непроменени. Но политическият резултат е ясен: Съединението е признато. България излиза от войната не просто непобедена - тя излиза обединена, утвърдена и уважавана.
Цената на победата
Войната е кратка - едва две седмици, но кървава. България дава над 700 убити и 4000 ранени. Хиляди семейства оплакват свои близки. Но над всички тях стои чувството, че тези жертви не са напразни.
На бойното поле България доказва, че не е „руски протекторат“ или балканска пионка. Без нито един руски офицер, без чужда помощ, с народна армия, водена от собствените си синове, тя показва, че може сама да защитава свободата си.
Тази победа има и морална, и политическа цена. Русия, разгневена от „непослушанието“ на Батенберг, започва кампания за неговото сваляне. През август 1886 г. група офицери, верни на руската политика, извършват преврат. Князът е принуден да абдикира. България се озовава в дълбока криза, която ще отшуми едва с идването на Фердинанд през 1887 г.
Но идеята за самостоятелна, обединена България вече е необратима.
От епоса на пушката към зрелостта на нацията
Сръбско-българската война е уникална и по друга причина - тя е първият случай в новата европейска история, когато народ, току-що излязъл от петвековно робство, побеждава утвърдена държава със стара армия и чуждестранно оръжие.
Сливница, Драгоман, Пирот - тези имена влизат в съзнанието на българите като доказателство, че „младостта“ на една държава може да бъде и нейна сила. Българските офицери, повечето на по 25-30 години, се превръщат в герои. Много от тях по-късно ще станат генерали, министри, строители на Третата българска държава.
Войната изгражда и нещо по-дълбоко - националното самочувствие. Тя е огледалото, в което българите виждат себе си - не като жертви, а като творци на собствената си съдба.
Сърбия - загубеното доверие и поуките от поражението
За Сърбия поражението е горчиво, но и поучително. Крал Милан, който очаква бърз триумф, губи не само войната, но и част от престижа си. Вътрешното недоволство срещу него нарасва, политическите страсти се изострят, а неговото управление започва да се разклаща.
Сърбия разбира, че опитът да гради авторитет чрез война срещу свой съсед е обречен. Историците днес я разглеждат като жертва на собствените си амбиции - страна, изправена между австрийското влияние и българския подем, неспособна да намери мястото си в сложната балканска мозайка.
Европа и „малката война“, която променя Балканите
В очите на Великите сили Сръбско-българската война изглежда дребен инцидент. Но в дипломатическите кръгове на Виена, Берлин и Петербург тя се превръща в предупреждение. България показва, че може да действа без благословията на Русия. Това е сигнал за началото на нейното еманципиране - процес, който ще завърши с обявяването на Независимостта през 1908 г.
Войната също така доказва, че балканският баланс не може да се поддържа само чрез договори, подписани от велики сили в далечни столици. Истинската сила е в народите - и това осъзнаване променя историята на полуострова.
Наследството - войната като огледало на бъдещето
Днес, когато погледнем назад към ноември 1885 година, ние виждаме не просто сблъсък на две държави. Виждаме сблъсък на два исторически пътя - на народ, който търси своето обединение, и на държава, която се страхува от промяната около себе си.
Сръбско-българската война остава символ на онази българска решимост, която не се измерва с оръдия и полкове, а с духа на хората. От нея тръгва самочувствието на модерната България.
Неслучайно по-късно Захари Стоянов ще напише: „Не войната ни направи силни - а това, че повярвахме в себе си“.
Историята често обича парадоксите. България влиза във войната с риск да бъде унищожена, но излиза от нея с утвърдено съществуване. При Сливница младата ни държава печели не само военна победа, но и убедителната възможност за морална декларация пред света: България има право да бъде обединена, свободна и независима.
Съединението оцелява. И оцеля не защото Великите сили го приемат, а защото българите го защитават.
По материали от интернет