Доц. Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“, беше модератор на кръглата маса-дискусия на тема „Народният съд“ - памет и рефлексии 80 години по-късно“ на 7 ноември. Тя беше организира от международно дружество „Елиас Канети“ и ДА „Архиви“ под патронажа на областния управител Драгомир Драганов.
Специално за вестник „Утро“ той отговори на няколко въпроса за работата на агенцията по обработката на архивите, в които има жертви, но има и палачи.
- За всички, които не знаят или са забравили - какво е това „народен съд“, припомнете историята му.
- Той се учредява с една наредба-закон от 5 октомври 1944 година и е замислен като едно мащабно събитие, което да постави на подсъдимата скамейка не само хората, които действително имат вина за въвличането на България във Втората световна война, за издевателства и действия, които са несъвместими със законите и с морала в онази епоха, но замисълът на „народния съд“ е много по-глобален. Той има за цел да постави на подсъдимата скамейка целия политически елит на България и да го замени с нови хора.
На практика става дума за едно социално инженерство, за една генна модификация на обществото
която в последна сметка се изключва в резултат на самия „народен съд“ и на всичко това, което се случва впоследствие. Така че със самата наредба-закон за „народния съд“ се разделят централни и провинциални състави. Централните са 13, провинциалните са 64. Замисълът е бил в тези централни състави, които заседават в София, пред тях да бъдат изправени министрите, царските съветници, депутатите от правителственото мнозинство, генералитета, полицейските началници и т.н. Във всеки околийски център е формиран местен състав, който да съди първенците, така да се каже, от съответната околия. Все още има колебания в цифрите, но може да се каже, че броят на арестуваните е над 20 000 души, на изправените пред „народния съд“, живи или мъртви, това трябва да се отбележи, защото много от тях са убити, е около 11 000 души. Броят на произнесените смъртни присъди е 2730, броят на доживотните присъди е 1900. Това е най-голямата следосвобожденска касапница в България.
- Какво е състоянието на материалите, които сте събрали, и как могат да бъдат доказани убийствата без съд и присъда?
- Материалите са добре запазени. Всичко е централизирано в някогашния архив на МВР, след това е прехвърлено в Централния държавен архив, така че и централните, и провинциалните състави са документно проследими. Тук отварям една скоба, за да кажа, че убийствата без съд и присъда не са документно проследими по обясними причини.
Присъдите на част от убитите са потвърдени постфактум, други не са съдени, но са убити
и тук влизаме в една сива зона, в едни колебания колко са цифрите. И в историческата наука, и в публичното пространство се срещат най-различни - между 10 и 30 000 души. За мен една цифра между 18 000 и 20 000 изглежда реалистична, но сигурно до точна няма да стигнем. Т.е. ние знаем конкретно осъдените, конкретно съдиите, прокурорите, т.н. народни обвинители, но голяма част от убитите без съд и присъда ще останат анонимни.
- Каква е работата на този етап по обработката на документите, събрани за жертвите на „народния съд“?
- Преди 10 години започнахме дигитализация на документите от централните състави на „народния съд“. На този етап е завършено дигитализирането на документите на 13-те централни състава. Това е огромна планина от документи, при това дигитализацията не е абсолютна, защото има много малозначими документи. Предстои още много работа по провинциалните състави, където много хора могат да разпознаят роднини, близки и познати. Това, което за мен е важно, е, че тази колекция активно се ползва. Направена е за това да бъде включена в образователния процес, да се ползва от журналисти, да бъде публично известна.
Екип, в който е и русенецът проф. Мартин Иванов, работи върху
пълен преглед на цялата документация на „народния съд“, което е действително планина от документи, някъде около 130 линейни метра
В архивистиката така ги мерим - лист върху лист, в метри и километри. Те правят един пълен регистър от една страна на жертвите, от друга - на палачите. Пълен списък на жертвите, но не само имена, но и възраст, месторождение, социално положение, имущество и т.н. и това е един извор или инструмент, върху който ще могат по-късно да се правят и други изследвания - социологически, количествени, качествени, каквито искате. Тази работа, мисля, трябва да приключи в края на следващата година и това, което показват, ми дава голяма надежда, че ще имаме един доста пълен регистър на всички осъдени от „народния съд“.
- Споменахте по време на дискусията, че програма на ЮНЕСКО проявява интерес към тези документи. Каква е тя и защо точно към колекцията за „народния съд“?
- ЮНЕСКО поддържа един регистър на много ценни документи за миналото на човечеството и
преди около година постъпи официално питане за тези документи от екипа, който отговаря за програмата „Паметта на света“
Това е програма на ЮНЕСКО, в която под особена защита попадат документални колекции или отделни документи, както и произведения на човешкия ум и гений, които по някакъв начин са ценни за цялото човечество. Аналогията е, че такава колекция има в „Паметта на света“ с документите от Нюрнбергския процес и идеята е всичко това да бъде запазено, за да не може никога повече да се повтори. Така че ние сме в подготовка на нашата кандидатура с нашата колекция, евентуално за 2027 година.
- Стана няколко пъти дума за това устойчиво словосъчетание „народен съд“ и смисъла, с който е натоварено. Правилно ли го разбират например студентите, на които преподавате?
- Те нямат житейски спомен за периода, в който всичко беше народно, като започнем от милицията, вафлата, локума и т.н. Така че за тях това не носи тази конотация, която нашето поколение влага в него. Но това е и хубаво, защото тези хора не са обременени и те могат, въз основа на фактите, когато те са коректно анализирани, да си направят собствени изводи.
- Говорим често за дълга, който имаме към жертвите на „народния съд“, към техните наследници, които в една или друга форма са носили тежестта на „греховете“ на своите предци. Платена ли е поне част от него?
- Не, не. Ние все още
имаме дълг и към жертвите, и към страданията на техните близки, но също и към децата ни, защото те трябва да познават тези факти, за да могат да правят разлика кое е добро, кое е зло
да изградят своя ценностна система, основана на принципите на демокрацията и свободата, така че ние продължаваме да изпълняваме този дълг и да го плащаме, което правим с тази дискусия. Тя е много малка брънка от това, но според мен е важна. Битката за паметта трябва да бъде над политиката, защото говорим за някакъв вид национална памет. И тя не може да бъде парцелирана, политизирана, приватизирана, ако щете. Ние се борим за нея от позиция на днешния ден, за да дадем някаква морална оценка въз основа на фактите. За да има морален консенсус в обществото, че става дума за престъпен режим, който никога повече не трябва да се повтаря. Това е посланието, което би трябвало да излъчим.
Детелина КАМЕНОВА