Писателят Захари Карабашлиев спечели националната литературна награда „Елиас Канети“ за 2025 година с романа си „Рана“. Тя му беше връчена на официална и в същото време не строга, а творчески подготвена церемония в камерна зала „Слави Шкаров“ на Доходното здание от зам.-кмета Енчо Енчев под аплодисментите на представители на литературната общност, културни дейци и почитатели на българската литература.
Наградата включва грамота, парична премия от 5000 лева и бронзова статуетка, изработена от скулпторката Мая Кубратова. Събитието се проведе в особено символична година - 120 години от рождението на Елиас Канети, нобелов лауреат и почетен гражданин на Русе.
„С тази награда Русе за пореден път доказва, че е град на духа, който живее с културата и словото всеки ден. Вярвам, че книгите имат силата да променят хората, да отварят съзнанията и сърцата, да съхраняват човешкото и да дават надежда. Захари Карабашлиев е от онези автори, които умеят да превръщат болката в сила, а историята - в живо, пулсиращо настояще. Чрез тази награда отбелязваме не само таланта на един автор, но и значението на литературата като начин да споделяме преживявания, да съхраняваме паметта и да вдъхновяваме поколенията“, заяви Енчо Енчев.
Журито бе в състав проф. дфн Пламен Дойнов (председател), проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Пенка Ангелова, доц. д-р Велислава Донева, Крум Гергицов, Теодора Димова и Косьо Станев.
В категория „Белетристика“ за наградата се състезаваха седем номинирани автори, избрани сред 62 предложения. Сред тях бяха: Радослав Бимбалов („Ти, подобие мое“), Георги Господинов („Градинарят и смъртта“), Деян Енев („Шейсет разказа“), Виолета Радкова („И леглото ни е зеленина“), Иван Станков („На два гласа“) и Красимир Димовски („Тезеят в своя лабиринт“).
Водещ и режисьор на церемонията, на която освен Захари Карабашлие бе актьорът Венцислав Петков. Специално участие имаше Пенко Господинов, който се превъплъти в образа на Елиас Канети. За музикалното оформление се погрижиха саксофонистът Данаил Ненков и млади таланти от НУИ „Проф. Веселин Стоянов“.
Романът „Рана“ е част от трилогия, в която се проследява пътят на България от Освобождението до преврата с помощта на съветската армия през 1944 година и кървавите събития след него. Първата част от тази поредица е „Хавра“, а третата ще излезе след по-малко от месец и тогава ще узнаем заглавието й.
Ето какво каза Захари Карабашлиев след получаването на наградата (със съкращения).
Първо, това е най-красивата церемония, на която аз съм присъствал. Благодаря на организаторите за този спектакъл.
Благодаря на уважаемото жури и на дружество „Елиас Канети“ в град Русе, на общината в град Русе, че книгата ми „Рана“ е номинирана за тази награда и е финалист. Номинирани са били и досега много мои книги и за мен е било това напълно достатъчно. Номинацията е за мен голямата награда. Така че тази вечер аз го усещам това за мен като бонус, като радост и като чест. И тя не е връчена от институция, от която аз се срамувам - това е много важно след вчерашният ден. Затова искам да я споделя първо с авторите на останалите великолепни книги, финалисти, които познавам и чета. Книгите на Иван Станков, на Виолетта Радкова, на Радослав Бимбалов (другите номинирани, присъстващи на церемонията - б.р.) - всеки една от тях заслужава да бъдем тук.
Благодарен съм на всички, които пазят спомена за големия Елиас Канети, за когото въпросът за паметта е център, фокус, двигател на целия творчески път. За писателя и философа, който вярваше, че да помниш означава да носиш отговорност. Пред миналото, пред преживяното от другите, пред скъпите мъртвци, пред самия език.
И тъй като
„Рана“ е роман за паметта - литературна, историческа, езикова, лична памет
ще опитам с няколко думи и с голямо вълнение да кажа нещо за своята памет за Канети.
Четох „Провинцията на човека“ - ако трябва да бъде честен, опитах да я дочета и не успяха - още като студент. Тя не ме увлече тогава толкова. Канети пишеше за неща, които щяха да ме вълнуват много години по-късно. Прочетвах го отново, докато пишех романа и пиесата си „Опашката“ - една дистопия, която разглежда връзката между тълпа, протеста и властта. А в книгата „Маси и властта“ (на Елиас Канети - б.р) е изключително изследвана именно от тази тема. И днес, в нашите тревожни, напрегнати дни, тя е по-актуална от сега.
После препрочетох „Факел в ухото“ и „Спасеният език“. За да си кажа „По дяволите, защо не го бях направил това по-рано?!“. „Колко години са минали, колко време съм пропуснал“, казвах си тогава.
Но утеха намерих в „Провинцията на човека“, където Канети казва: „Има книги, които човек притежава 20 години без да прочете. Носи ги от град на град, от държава в държава. Мести ги без да прочете и ред от тях, но накрая, когато най-сетне им отделя време и ги прочете на един дъх, те са като откровение. Те осветяват онези изминали 20 години, през които мълчаливо са живеели с него“.
За мен тези години, в които не съм намирал време за Канети, са били години на трескаво търсене. Във Варна, в Шумен, пак Варна, Охайо, Калифорния, София... Търсене на своя духовен пристан, на своят собствен език. И трябваше да живея 17 години в Съединените щати, за да осъзная, че двете са едно и също. Моят пристан не е място, не е адрес, не е география. Това е нещо, което съм носил със себе си навсякъде. Моят пристан е моят език.
И когато го осъзнах, се успокоих и се установих.
Сега живея в София, но мога да живея абсолютно навсякъде. Също с огромна радост бих живял в Русе
В ден като днешния, в навечерието на Деня на будителите, се сещам за разказа на Конети в „Спасеният език“ как като малък с неговите другарчета, със слугинчетата, момиченца на 10-11 години, стоят сгушени на диваните около прозореца и те му разказват страшни истории. За върхолаци, за чудовища, за вампири. И той, макар че не разбира много добре български - възрастните в дома говорят на испански, а помежду си на немски - той все пак е запомнил всяка една от тези приказки. Как е възможно, казва той, да този език да звучи в мен.
Какъв е този неназовим език, универсален Език, невидим? И се сещам, че той казва също: „езикът на човека носи своето детство със себе си“.
Нищо не е по-чисто и по-поетично от езика на детството
От езика на Русчук.
Ето - моят герой Сава Сотиров е ранен в гърдите в първата битка, в която влиза. Канети казва, че „истинската загуба не е в смъртта, тя е във забравата“. И писането според него е акт на съпротива срещу изчезването, срещу забравата. То е един опит да спасим това, което е изоставено на мълчанието. За това посветих и моята книга („Рана“) на незапомнените. Вярвам, че смисълът на литературата не е да увековечава, да слави, да развлича или да превръща баналното в още по-банално. Той, според мен, е да превръща преживяното в памет, не просто да преподрежда миналото, а да го превръща в памет. Защото паметта не е някакъв архив, тя е нещо повече от това, тя е дихание. И забравата, както казва Канети, е форма на предателство. А писането е единственият начин, за нас поне, да се съпротивляваме.